О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 487
гр.София, 30.04.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и втори април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 665/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на И. Д. Д., А. Д. Д., Й. Д. Б., А. Р. П. и М. Р. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 2642/ 11.12.2009 г. по гр.д. № 2710/ 2009 г. С въззивното решение, след като е отменено изцяло решение на Пловдивски районен съд по гр.д. № 379/ 2007 г., е решен по същество спорът, като е отхвърлен предявения от касаторите против Й. И. К. и М. на з. и горите (МЗГ) иск за установяване на нищожност поради противоречие със закона на извършената на 20.12.2004 г. сделка, с която министерството продава на едноличния търговец земя – частна държавна собственост с площ от 12 672 кв.м., представляваща парцел **** в кв. № 486 по плана на С. двор № 3 на бивше ТКЗС, извън регулацията на с. Ц., община Р., Пловдивска област.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателите, че между съдебните решения, постановени в двете съдебни инстанции, съществувало противоречие по въпросите може ли да се състави акт за държавна собственост за земя, която е възстановена на граждани по реда на ЗСПЗЗ, към кой момент се определят прилежащите площи по чл.27 ал.6 от ЗСПЗЗ, трябва ли изрично да се отредят като такива по чл.45 ал.6 от ППЗСПЗЗ и към кой момент се преценява състоянието и годността на постройките в тези площи. Освен противоречието между инстанциите поддържа, че отговорите на тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като практиката по прилагането им била колеблива и се нуждаела от уеднаквяване. В тази връзка повдига и въпросът с какъв акт следва да се определи прилежащата площ, като цитира определение на ВАС и решения на ВКС по конкретни казуси. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответниците по касация Й. К. и М. на з. и х. оспорват жалбата с доводи, че не са налице твърдяните основания за допускане на обжалването.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
На първо място, съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС, „не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани не са влезли в сила”. Следователно доводите на касаторите за наличие на противоречиви становища между първата втората инстанция в едно и също производство са ирелевантни за производството по чл.288 от ГПК.
Според същото тълкувателно решение , понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Следователно каквото и да е тълкуването в приложеното определение на Върховния административен съд, то не може да обоснове извод за приложимостта на чл.280 от ГПК.
Повдигнатите от касатора въпроси не се разрешават противоречиво. Не може да се почерпи аргумент за обратното от цитираните в изложението решение № 95/ 24.02.2004 г. по гр.д. № 662/ 2003 г. на ІІ т.о. на ВКС и решение от 07.06.2006 г. на ВКС, ІVА г.о. по гр.д. № 2980/ 2004 г. И двете решения съдържат принципно тълкуване, според което продажбата на прилежащи земи по ЗСПЗЗ става със смесен фактически състав, един от елементите на който е заповед на министъра. Прието е също така, че тази заповед подлежи на контрол от съда в производството по предявен иск за нищожност на сделката. Обаче обжалваното въззивно решение не е в противоречие с тази практика. Въззивният съд не е приел, че заповедта на министъра не е елемент от фактическия състав, нито е приел, че не може да контролира законосъобразността й. В обжалваното решение е прието, че има заповед и че тя е законосъобразна. Доколко тези изводи са правилни, в производството по чл.288 от ГПК не може да се обсъжда, но във всеки случай не е налице твърдяното противоречие с посочените по-горе решения на ВКС.
Що се касае до цитираното от касаторите решение № 252/ 07.03.2002 г. по гр.д. № 2360/ 2001 г. на ІV г.о., то няма връзка с процесния случай, тъй като не е постановено по установителен иск за валидност на договор, а по ревандикационен иск. Съображенията в това решение на ВКС са, че при неспазена процедура по отреждане на парцел ****а стопански сгради в двора на ТКЗС държавата не може да стане собственик на този парцел **** не може валидно да го отчужди. Няма обаче правен извод, че отчуждаването с продажба е нищожно, а и такъв не би могло да има, тъй като трайна е съдебната практика, че продажбата от несобственик не е нищожна, а само не води до придобиване на собствеността от купувача. Следователно обжалваното въззивно решение не е в противоречие с решението на ВКС по гр.д. № 2360/ 2001 г., тъй като с първото се отхвърля иск за нищожност на продажба на чужда вещ, а второто уважава иск против купувача по сделка, по която такава вещ е продадена. Хипотезите са различни и различните разрешения по тях не съставляват противоречие в практиката.
Не са налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса към кой момент и по кой нормативен акт следва да се определят площите по чл.27 ал.6 от ЗСПЗЗ и състоянието и годността на постройките в тях. По този въпрос между страните в производството не е имало спор. Като процесуален представител на всички ищци (сега касатори) адв. Н е направил изрично изявление пред районния съд в с.з. от 17.09.2008 г. (вписано в протокола), че „… очевидно е, че прилежащите площи следва да се определят когато е била ликвидацията на ТКЗС … т.е. към 1994 г.”. Това е било становището и на ответника К, съответно по този начин съдът е допуснал задачи към експертизата. Самият план за отреждане на прилежащите площи е изработен през 1994 г., а законът не съдържа никакви указания, според които този план би подлежал на последваща промяна с оглед състоянието на сградите или това, че е постъпило искане от собственикът им за изкупуване на прилежащите им площи. Следователно няма съмнения, че действа общият принцип за стабилност на създадените кадастрални регулационни планове и по този въпрос не се налага намесата на ВКС.
Що се касае до повдигнатия от касаторите въпрос дали е необходимо прилежащата площ на постройките да бъде включена чрез изрично отреждане като такава по чл.45 ал.6 от ППЗСПЗЗ, то този въпрос е без значение за конкретното дело, тъй като с исковата молба не е заявено такова основание за нищожност на договора.
Предвид изложеното съдът не намира основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода от спора ответниците по касация имат право на разноските в производството по чл.288 от ГПК. Те обаче не са представили доказателства за направени разходи, а ответникът МЗ освен това не е и поискал присъждане на такива. Поради това по отговорността за разноски в касационното производство произнасяне не може да има. По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 2642/ 11.12.2009 г. по гр.д. № 2710/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: