О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
гр.София, 04.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и девети април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимира Харизанова
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 700/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на „А” А. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски окръжен съд № 58 от 01.02.2010 г. по гр.д. № 473/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Пирдопски районен съд по гр.д. № 420/ 2008 г., с което по предявените от М. Д. А. против касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на А. , извършено със заповед № 66 от 17.10.2008 г., ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „супервайзор опробяване и окачествяване” и ответникът е осъден да му заплати обезщетение за оставане без работа за период от 20.10.2008 г. до 20.04.2009 г. в размер 11 168,41 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си по въпроса за съдържанието на понятието „дисциплинарно нарушение” в противоречие с практиката на ВКС. Позовава се на решения № 1* от 28.12.1999 г. по гр.д. № 435/ 1999 г. и № 1* от 13.01.2006 г. Повдигнат е и процесуалноправният въпрос за границите на съдебния контрол върху действията на работодателя при определяне на задълженията на неговите работници. Според касатора в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд отрекъл правото на работодателя суверенно да определи какви задължения да възложи на работника си. Поддържа, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса може ли съдът да преценява съответствието между тежестта на дисциплинарното нарушение и наложеното от работодателя наказание както и кои са критериите по чл.189 ал.1 от КТ. Позовава се на решения на ВКС, на окръжни и районни съдилища за да обоснове тезата си, че са налице предпоставките и по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Поддържа наличие на основания и по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса може ли съдът да измести функциите на работодателя по преценка на тежестта на нарушението и може ли тази преценка да е произволна, без оглед конкретните доказателства по делото. На тези основания жалбоподателят претендира за допускане на касационно обжалване на решението, съответно отмяната му и за разглеждане на спора по същество, с последващо отхвърляне на предявените искове.
Ответникът по касация М. Д. А. оспорва жалбата и моли обжалването да не бъде допуснато. Според него по делото липсват доказателства за извършено нарушение на трудовата дисциплина, поради което законосъобразността на процедурата по дисциплинарното уволнение не можела да обуслови извод да неоснователност на исковете му. Счита, че решението на въззивния съд е съобразено с практиката и не противоречи на представените от касатора решения на ВКС, поради което моли да бъде счетено за правилно.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване на решението – за основателно.
Следва да се отбележи, че основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК има предвид противоречие между влезли в сила съдебни решения (ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК). Сочените от касатора невлезли в сила решения на окръжни и районни съдилища не могат да обосноват извод за наличие на противоречива практика, тъй като не е изчерпан реда за инстанционният им контрол.
Налице е обаче противоречие между въззивното решение и приложеното по делото решение № 1* от 28.12.1999 г. по гр.д. № 435/ 1999 г. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса за обекта на дисциплинарното нарушение. В обжалваното решение е прието, че такъв обект са действията или бездействията на работника, които са свързани с изпълнение на трудовите му задължения и чиито обем се определя от съдържанието на индивидуалното трудово правоотношение. По настоящето дело въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е имал задължение да контролира други работници на същия работодател. От правна страна обаче е направил извод, че след като по принцип работникът не е участвал в дейността по окачествяването на меден скрап, той не може да носи отговорност за извършените в хода на тази дейност нарушения от подчинените му. Следователно повдигнатият материалноправен въпрос – има ли дисциплинарно нарушение при неупражнен от работника контрол, когато е имал такова задължение по длъжностна характеристика, но по принцип то не е изпълнявано – се решава противоречиво от съдилищата. Налице са предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато.
Съгласно чл.18 ал.2 т.2 вр. чл.1 и 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, с оглед цената на иска за обезщетение и фактът, че другите два обективно кумулативно съединени иска са неоценяеми, дължимата в касационното производство държавна такса се определя от съда на общо 253,37 лв. На касаторът следва да се даде възможност да я внесе под страх от връщане на жалбата.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски окръжен съд № 58 от 01.02.2010 г. по гр.д. № 473/ 2009 г.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 253,37 лв (двеста петдесет и три лева, тридесет и седем стотинки). В противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: