ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 572
гр. София, 22.06.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 2031 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от ПК “С” гр. С. срещу решение № 280 от 14.10.2009 г. по гр. д. № 373/09 г. на Окръжен съд гр. Х.. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответникът по касация Д. , представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не взема становище.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 49 от 30.04.2009 г. по гр. д. № 170/08 г. на Районен съд гр. С.. П. е ново решение с което е отхвърлил предявения от ПК “С” срещу Д. , представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, установителен иск за собственост на имоти № 0* с площ 0.829 дка и № 0* с площ 16.947 дка представляващи животновъдна ферма и имоти № 0* с площ 1.710 дка и № 0* с площ 2.747 дка, представляващи пасища.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК са формулирани няколко процесуалноправни въпроса, които били решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и незадължителна практиката на ВКС. Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин.
За да отхвърли иска съдът приел че ищецът е собственик на постройките в имотите. Същият обаче не доказал че е собственик и на прилежащите терени. През 1983 г. 15 дка държавна необработваема земя била предоставена на ОНС С. за изграждане на свинеферма. Върху държавния терен РПК С. построила свинекомплекс. Обектът бил пуснат в експлоатация през 1985 г., а разширението му през 1986 г. През 1988 г. на РПК били предоставени още 2 дка за разширяването му, затова О. управител отписал от актовите книги общо 17 дка. Свидетелите установили, че до 1985 г. свинекомплексът бил построен върху 17-те декара. Не било изяснено как, по какъв начин и с чии средства е станало застрояването на останалите 23 дка, за които се претендира в исковата молба, затова съдът приел че не били доказани предпоставките на § 26 ПР на ЗИДЗК, а и два от имотите не били застроени. Те представлявали пасище и не можели да се приемат като прилежащ терен. По отношение на пасищата съдът не възприел заключението на вещото лице че под тях има подземни съоръжения за свинекомплекса.
Първият въпрос е за възможността съдът да не възприеме заключението на назначената експертиза. Въззивното решение не противоречи на съдебна практика изразена в т. 5 от ППВС № 5/79 г. т. 5 и решения № 2* от 30.11.1955 г. по гр. д. № 6254/55 г. на ВС ІV ГО, № 712 от 18.11.2004 г. по гр. д. № 141/04 г. на ВКС ІV ГО и № 3* от 26.12.1969 г. по гр. д. № 2365/69 г. на ВС ІІ ГО. Обобщено, в тях е прието че съдът може да откаже да възприеме заключение на вещо лице, но с не голословно, а с мотиви за отхвърлянето му. Тъй като съдът е изложил мотиви защо не възприема заключението на техническата експертиза, няма противоречиво решаване на въпроса.
Вторият процесуалноправен въпрос е за това, дали съдът е следвало да назначи експертиза да установи дали имотите, предмет на иска, имат характер на прилежащи терени към свинекомплекса като изграден от кооперацията през 1984 – 1985 г. Според т. 10 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ВКС ОСГК, т. 11 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. и решения № 257 от 23.03.2009 г. по гр. д. № 734/08 г. на ВКС ІV ГО, № 435 от 13.05.2009 г. по гр. д. № 964/08 г. на ВКС ІІ ГО, № 157 от 05.03.2009 г. по гр. д. № 227/08 г. на ВКС ІІІ ГО, № 188 от 06.04.2004 г. по гр. д. № 627/03 г. І ГО и № 318 от 18.05.2004 г. по гр. д. № 598/03 г. на ВКС ІІ ГО, допускането на експертиза може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда, за изясняване на обстоятелствата по делото. По този въпрос въззивният съд не се е отклонил от задължителната и от трайната практика на ВКС, тъй като спорният въпрос за прилежащия терен е бил изяснен с разпита на вещото лице при приемане на техническата експертиза от първоинстанционния съд и не е било необходимо въззивният съд да назначава нова експертиза.
Касаторът твърди че въпросите, дали съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и дали при действието на новия ГПК дали съдът следва да укаже как се разпределя доказателствената тежест, е решен в противоречие с т. 4 от ППВС № 7 от 22.12.1965 г. на ВС и решения № 221 от 15.04.2002 г. по гр. д. № 677/01 г. на ВКС І ГО, № 1* от 17.10.2005 г. по гр. д. № 1075/05 г. на ІV ГО, № 30 от 06.01.1970 г. по гр. д. № 2069/69 г. на ВС І ГО, № 258 от 29.04.2004 г. по гр. д. № 52/04 г. на ВКС ІІ ГО, № 1* от 10.10.1975 г. по гр. д. № 1336/75 г. на ВС І ГО, № 1* от 30.10.1975 г. по гр. д. № 7085/75 г. на ВС І ГО, № 7* г. по гр. д. № 4080/56 г. на ВС ІІ ГО, № 932 от 25.09.1991 г. по гр. д. № 699/91 г.на ВС І ГО и др. Въпросите са свързани със служебното задължение на въззивния съд при постановяване на решението да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Няма основание да се приеме че въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 235 ГПК. Той е преценил всички релевантни за спора факти и е изложил съображения по приложението на материалния закон. Въпросът за преценката на отделните факти е фактически, а не правен. Що се отнася до разпределението на доказателствената тежест, въззивният съд няма задължение да изготвя доклад по чл. 146 ГПК. Това е задължение на първоинстанционния съд и ако той е пропуснал да изготви такъв доклад, този пропуск е основание за въззивно обжалване, който въззиваемата страна може да отстрани чрез подаване на насрещна въззивна жалба, а не чрез касационно обжалване.
Въпросът, дали липсата на правно основание за построяване на сградите върху държавна земя не е пречка за признаване правото на собственост на кооперацията върху прилежащия терен по чл. 2 ал. 3 ЗОС, не е съществен за конкретното дело, тъй като въпросът за собствеността на сградите не е бил спорен и затова не е съществен по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 280 от 14.10.2009 г. по гр. д. № 373/09 г. на Окръжен съд гр. Х..
О. е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: