О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 494
гр.София, 10.06.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на девети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 56 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Л. Т. срещу решение от 12.10.2009 г. на Софийския градски съд, II „В” въззивен състав, постановено по гр.д. № 2* от 2008 г., с което е обезсилено решение от 08.04.2008 г. по гр.д. № 2* от 2006 г. на Софийския районен съд, 42 състав, постановено по иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ и е прекратено производството по делото.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на решението- основание за касационно обжалване по чл.281,ал.1, т.3 от ГПК.
Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.2 от ГПК- противоречие с практиката на съдилищата по следните два процесуалноправни въпроса: 1. Дали относно допустимостта на иска съдът следва да се произнесе с решение или с определение и 2. Д. искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е допустим, когато е налице оспорване от страна на ответника на претендираното от ищеца право. Като практика на съдилищата, на която обжалваното решение противоречи, се сочат: определение № 1* от 08.11.1999 г. по гр.д. № 421 от 1999 г. на ВКС, Четвърто г.о., Тълкувателно решение № 104 от 07.09.1967 г. по гр.д. № 73 от 1967 г. на ОСГК на ВС, решение № 43 от 01.02.1990 г. по гр.д. № 757 от 1989 г. на ВС, Второ г.о., решение № 416 от 14.03.1962 г. по гр.д. № 248 от 1962 г. на ВС, Първо г.о. и определение № 172 от 03.04.2001 г. по гр.д. № 70 от 2000 г. на ВКС, Четвърто г.о.
В писмен отговор от 04.01.2010 г. ответницата Д. И. М. оспорва жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за обезсилване на постановеното от първоинстанционния съд решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустим, тъй като спорът за собственост между страните не е към минал момент /момента на внасянето на земеделската земя в ТКЗС/, а към настоящия момент.
Така постановеното решение не противоречи на посочената от касаторката практика на съда относно това с какъв акт се произнася съда по допустимостта на иска. Посочените като практика определение и решение на ВС, в които е прието, че по допустимостта на иска съдът се произнася с определение, касаят правомощията на първоинстанционния съд. Когато обаче недопустимостта на иска се констатира за първи път от въззивния съд, той се произнася с решение, а не с определение. В този смисъл е задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т.3 и т.4, с което въззивният съд се е съобразил, постановявайки решение, а не определение за прекратяване на делото.
Обжалваното решение не противоречи на практиката на съдилищата и по втория поставен от касаторката въпрос- за допустимостта на иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. По този въпрос също има постановена задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. по гр.д. № 11 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, според което такъв иск е допустим, когато в административното производство през поземлената комисия /сега Общинска служба „З”/ между две групи лица е възникнал спор на коя от тях да бъде възстановено правото на собственост върху земеделска земя и по-конкретно когато по отношение на ищеца все още има висящо /неприключило/ производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ или възможност такова производство да бъде образувано. Като е приел, че искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустим, тъй като по отношение на ищцата производството по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ вече е приключило с влязло в сила решение за възстановяване на собствеността и тъй като между страните не съществува спор за собственост върху процесния имот към момента на включването му в ТКЗС, защото ответницата не заявява права върху имот към този минал момент, въззивният съд се е съобразил с тази задължителна практика на ВКС. Посочените от касаторката решения на ВС са неотносими към разглеждания случай, тъй като касаят допустимостта на установителен иск за собственост към настоящия момент, а предмет на настоящото дело е бил иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, който е установителен иск за собственост към минал момент и като такъв допустимостта на този иск се определя от това, дали за ищеца съществува правен интерес от установяване на правото на собственост на неговия наследодател към момента на внасянето на земеделската земя в ТКЗС. А както бе изложено по-горе, в ТР № 1 от 1997 г. по гр.д. № 11 от 1997 г. на ОСГК на ВКС е прието, че такъв интерес е налице, само ако ответникът също е заявил права върху тази земеделска земя към момента на включването й в ТКЗС, но не и когато заявява права или оспорва правото на собственост на ищеца върху имота към настоящия момент.
Поради гореизложеното следва да се приеме, че в изложението на касаторката не са посочени правни въпроси, които са решени в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС или на други съдилища в страната или решаването на които би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поради това няма основание за допускане на касационното обжалване на това решение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно разглеждане жалбата на С. Л. Т. срещу решение от 12.10.2009 г. на Софийския градски съд, II „В” въззивен състав, постановено по гр.д. № 2* от 2008 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.