Р Е Ш Е Н И Е
№ 217
София, 21.05.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. БИЛЯНА ЧОЧЕВА
2. БИСЕР ТРОЯНОВ
при участието на секретаря Кристина Павлова ……………………………………………………………………… и в присъствието на прокурора Кирил Иванов ………………………………………………………………………..
разгледа докладваното от съдия Троянов ……………………………………………………………………………….
наказателно дело № 612 по описа за 2014 г.
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. С. С., чрез неговия защитник адвокат Ж. М., против решение № 80 от 06.03.2014 год. по в.н.о.х.д. № 70/ 2014 год. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия, ІV въззивен състав, с искане за намаляване на наказанието като явно несправедливо.
Посоченото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е аргументирано със завишен размер на санкцията, която не съответствала на тежестта на извършеното деяние и на дееца, както и на целите по чл. 36 от НК.
В съдебно заседание подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата с направеното искане и по съображенията, изложени в нея.
Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за
неоснователна, а подлежащото за изпълнение наказание за справедливо наложено.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на жалбата,
изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши
касационната проверка в законоустановените предели, намери следното:
С решение № 80 от 06.03.2014 год. по в.н.о.х.д. № 70/ 2014 год. Софийският апелативен съд, Наказателна колегия, ІV въззивен състав потвърдил присъда № 376 от 06.12.2013 год. по н.о.х.д. № 5176/ 2013 г. на Софийски градски съд, Наказателна колегия, ХІІ състав, с която подсъдимият Г. С. С. бил признат за виновен в това, че на 10.07.2013 год., около 08.00 часа, в [населено място], от павилион за продажба на вестници, на [улица], № 77, отнел чужди движими вещи: сумата от 50 лева от владението на М. Г. Г., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила, за да запази владението върху откраднатите вещи и деянието е извършено при опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, във вр. с чл. 198, ал. 3, пр. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК и при условията на чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. с чл. 58а, ал. 4, във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му било наложено наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален строг режим в затвор, на основание чл. 61, т. 2, във вр. с чл. 60 от ЗИНЗС.
Първоинстанционното съдебно производство протекло по реда на чл. 372,
ал. 4, във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК, като подсъдимият Г. С. С. признал фактите, посочени в обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях.
Касационната жалба е неоснователна.
Наведеният довод за явна несправедливост на наложеното наказание вече е бил релевиран и пред въззивната инстанция, която в решението си е изложила изчерпателни и аргументирани съображения за неговото отхвърляне.
Първоинстанционният съд е определил наказанието на подсъдимия С. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, приемайки този институт за по-благоприятен от конкуриращия по чл. 58а, ал. 1 от НК и в съответствие с изискванията на чл. 58а, ал. 4 от НК (непосочен в присъдата) наложил размер на лишаването от свобода под минималния предвиден в закона.
В мотивите към присъдата съдът е извел всички смекчаващи отговорността обстоятелства, като тяхната многобройност и изводът, че и най-лекото предвидено от закона наказание (пет години лишаване от свобода) се оказва несъразмерно тежко на извършения грабеж, обусловили приложението на чл. 55 от НК. Не са пропуснати при индивидуализацията на наказанието и посочените в касационната жалба обстоятелства. Отсъства принос на подсъдимия към наказателното производство по-голям от процесуалното самопризнание по чл. 371, т. 2 НПК, което да бъде отчетено като самостоятелно смекчаващо дееца обстоятелство (подсъдимият не е давал обяснения и не е допринесъл с други свои процесуални действия за разкриване на престъплението).
Осъжданията на подсъдимия С. като непълнолетен (по н.о.х.д. № 3212/ 2005 г. и по н.о.х.д. № 2953/ 2005 г.) са изключени от правната квалификация на престъплението, но за тях той не е реабилитиран. Правилно те са били отчетени от съдилищата като отегчаващи дееца обстоятелства.
Шестте осъждания за престъпления, осъществени след пълнолетието на подсъдимия, обуславят опасния рецидив по смисъла на чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК. От тях четири осъждания (по н.о.х.д. № 14863/ 2009г., по н.о.х.д. № 12873/ 2010 г., по н.о.х.д. № 12129/ 2010 г. и по н.о.х.д. № 8609/ 2010 г.) могат да бъдат групирани по правилата на чл. 25 от НК в едно общо най-тежкото наказание от шест месеца лишаване от свобода. Другите две осъждания (по н.о.х.д. № 4023/ 2008 г. и по н.о.х.д. № 1545/ 2012 г.) подлежат на самостоятелно изтърпяване. Така в опасния рецидив се включват само три осъждания. Конкретната им тежест е обусловила и съответните наказания за всяко едно от тях, като те не влияят върху обществената опасност на разглеждания грабеж, тъй като са взети предвид от закона като квалифициращо обстоятелство на основния състав на престъплението. Ето защо възраженията на защитата, че част от престъпленията в опасния рецидив са опит, а за други предметът на посегателство е с ниска стойност, не могат да се вземат предвид като смекчаващи отговорността обстоятелства на разглежданото престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, извършено на от 10.07.2013 г.
Касационната инстанция не намери за основателно възражението, наведеното в жалбата и поддържано в съдебно заседание. Наказанието от три години и шест месеца лишаване от свобода, определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, съответства на тежестта на извършеното престъпление, на обществената опасност на подсъдимия и може да способства за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което не се оказва явно несправедливо.
Отсъства необходимост от привеждане на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК и не се налага изменение на въззивното решение. Атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 80 от 06.03.2014 год. по в.н.о.х.д. № 70/ 2014 год. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия, ІV въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.