5
Р Е Ш Е Н И Е
№ 480
гр. София, 4 март 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Юрий Кръстев
2. Жанина Начева
при секретаря …… Н. Цекова ………………………………………….. в присъствието на прокурора … Велинова ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 1550 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. Р. М., лично и чрез защитника, против решение № 456 от 14.07.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 190/2014 г.
В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че липсват доказателства за авторството на деянието и начина му на извършване, умисъла и мотива на подсъдимия; че съдът не е анализирал материалите, не е обсъдил в пълнота всички доказателства и не е разгледал доводите и възраженията на защитата; че осъждането на подсъдимия М. почива на недопустими предположения; че правната квалификация на деянието по чл. 116, ал.1, т. 6 вр. чл. 115 НК е незаконосъобразна; че наложеното наказание на подсъдимия е явно несправедливо. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, както и за отхвърляне на гражданския иск.
В съдебно заседание защитникът (адв. Н.) поддържа жалбата с писмено изложените доводи и съображения.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна и решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 292 от 13.12.2012 г. по н. о. х. д. № 675/2012 г. на Окръжния съд – гр.Хасково подсъдимият Г. Р. М. е признат за виновен в това, на 29.11.2011 г. в [населено място], Х. област, умишлено да е умъртвил М. С. Х., като убийството е извършено по особено мъчителен начин за убития, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. чл. 115 НК и чл. 54 НК е наложено наказание от двадесет години лишаване от свобода. Определен е първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец З. К. Я. сумата от седемдесет хиляди лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е приложил разпоредбата на чл.59, ал. 1 НК, разпоредил се е с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото.
С решение № 456 от 14.07.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 190/2014 г. присъдата е потвърдена. Подсъдимият е осъден да заплати разноските, направени пред въззивния съд.
Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В нея се изтъкват аргументи, наведени по сходен начин и пред въззивния съд. Те внимателно са били разгледани и в решението са получили обстоен отговор.
В процесуален аспект основните доводи са насочени срещу оценката на съда за достоверност на свидетелските показания и оценката за недостоверност на онази част от обясненията на подсъдимия, с които той е отричал да е извършителят на престъплението.
Поначало оценката на доказателствените материали е суверенно правомощие на съда по същество, който има задължението да изложи ясни и точни съображения, позволяващи на Върховния касационен съд да провери законосъобразността при формиране на вътрешното убеждение. От мотивите не се установява нарушение на правилата, гарантиращи правилно формиране на вътрешното убеждение по релевантните факти и обстоятелства от предмета на доказване по делото. Мотивите не страдат от съществени непълноти и противоречия, и от тях ясно може да се проследи, че въззивният съд аналитично е преценил отново цялата съвкупност от доказателствени материали, изследвал е съществуващите противоречия и изчерпателно е посочил кои от тях и защо приема за достоверни и кои от тях и защо отхвърля като недостоверни. Прецизно е обсъдил показанията на св. Х., на които е гласувал доверие, след като е открил подкрепа в останалите свидетелски показания, част от обясненията на подсъдимия, вещественото доказателство и резултата от експертното изследване на откритите следи от кръв по него. Способността на св. Р. правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни показания, надлежно е била изследвана и изяснена с помощта на съдебно-психиатрична експертиза в съответствие с изискванията на чл. 144, ал. 2, т. 5 НПК. С включването на показанията й от досъдебното производство в обема от материали, поставено в основата на фактическите и правни изводи, не е било допуснато съществено процесуално нарушение. Въззивният съд внимателно е обсъдил тези показания, в които св. Р. детайлно е пресъздавала хронологията на събитията непосредствено преди убийството; слуховите си възприятия за нанасяни удари откъм стаята, в която се намирали подсъдимият и пострадалият; извънпроцесуалното самопризнание на дееца, че убил с юмруци М. Х.; последващите действия за укриване на трупа и унищожаване на улики от престъплението. Оценил ги е като достоверен източник на доказателствена информация, който напълно се съчетава с данните от протокола за оглед и приложения към него фотоалбум, показанията на св. К. за присъствието на обувките на пострадалия, за които подсъдимият твърдял, че са негови; оценените като достоверни показания на други свидетели (св. Ж., св. К., св. Д., св. П.), възприетото заключение на експерта относно обективно констатираната съчетана травма (травма на гръкляна, на гръдния кош и коремна травма) и начина на причиняване на телесните увреждания, както и всички останалите релевантни обстоятелства от значение за разкриване на обективната истина по делото. При съдебното обсъждане не са били пренебрегнати и обясненията на подсъдимия, с които е насочвал към други версии за случилото се. Хипотезите за самонараняване при епилептично заболяване и злоупотребата с алкохол, както извършителят да е бил св. Х., а подсъдимият само да е укрил трупа, детайлно са били изследвани и отхвърлени с убедителни съображения. Точният и прецизен анализ на доказателствените източници е позволил на съда, решаващ делото по същество, да достигне до извода, че доказателствата, установяващи авторството водят до несъмнен извод за извършено деяние от подсъдимия. Затова неоснователно е възражението, че осъждането е основано на предположения в противоречие с разпоредбата по чл. 303, ал. 1 НПК, както и за нарушение по чл. 281, ал. 8 НПК – довод, на който в мотивите е бил даден достатъчно изчерпателен и напълно законосъобразен отговор.
На следващо място, в касационната жалба с пространни аргументи е застъпено разбирането, че съдът не е имал основание да приеме умисъл за убийство при недоказан по делото мотив на подсъдимия. Акцентира се върху отделни съображения от въззивното решение, за да се обоснове, че сериозни мотиви за убийството няма.
Вярно е, че мотивът е присъщ на всяко умишлено престъпление и трябва да бъде изследван от съда по същество. Неустановяването обаче на конкретния мотив (мотиви) на подсъдимия М. за умъртвяването на пострадалия при пряк умисъл (фактически въпрос, решен от въззивния съд), с оглед наказателно правното му значение в разглеждания случай поначало не може да доведе до последиците, които претендира жалбоподателят – нито до липсата на престъпление въобще и оправдаване, нито до друга правна квалификация.
В рамките на установените фактически положения съдът е направил заключението, че извършеното деяние от подсъдимия Г. Р. М. съдържа съставомерните признаци на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6 вр. чл. 115 НК както в обективно, така и в субективно отношение. Правните изводи са надлежно мотивирани и законосъобразни, поради което не е било допуснато нарушение и от гледна точка на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.
По въведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК в жалбата се твърди само, че наказанието е прекомерно и не съответства на целите по чл. 36 НК.
Наложеното наказание по вид и размер не е явно несправедливо. То адекватно държи сметка както за тежестта на престъплението, данните за личността на дееца и останалите обстоятелства, така и за необходимостта от постигане на целите по чл. 36 НК. При положение, че смъртта на пострадалия М. С. Х. е в причинна връзка с престъплението на подсъдимия Г. Р. М., правилно е била ангажирана и гражданската му отговорност. Ето защо решението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 456 от 14.07.2014 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 190/2014 г.
Настоящето решение не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: