Р Е Ш Е Н И Е
№ 249
Гр.София, 17 май 2011 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на девети май, две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
При участието на секретаря Цекова
В присъствието на прокурора Любенов
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 1395/11 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 458/17.12.10 г.,постановено от АС-София /САС/, НО,2 състав по В.Н.Д.662/10 г., е потвърдена присъда № 231/21.06.10 г.,постановена от ГС-София /СГС/, НО, 32 състав по Н.Д.505/10 г. С последната подсъдимите С. Х. Ф. и В. П. Д. са признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.210,ал.1,т.5 вр.чл.209,ал.1 вр. чл.20,ал.2 НК и им е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години за всеки един, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от пет години. Оправдани са да са използвали неопитността, неосведомеността и заблуждението на пострадалия Т.-престъпление по чл.209, ал.2 НК- и за вменен им период на престъпно посегателство през втората половина на м.ноември 1999 г. до м.март 2000 г. Подсъдимият Т. Н. Т., за когото първостепенната присъда е влязла в сила, е признат за невиновен по повдигнатото му с обвинителен акт обвинение по чл.210, ал.1,т.5 вр.чл.209,ал.2 вр.ал.1 НК.
Срещу постановения от САС съдебен акт са постъпили жалби от подсъдимите Ф. и Д., чрез техните защитници адвокати Г. и Т., с оплаквания за допуснати нарушения на чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се или атакуваният съдебен акт да бъде отменен и двамата подсъдими-оправдани поради липса на осъществено от тях престъпно деяние, или след отмяна на решението на САС, делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на второстепенния съд.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите и техните защитници поддържат жалбите. Защитникът на касатора Ф., адвокат Б., въвежда и допълнително искане за отмяна на съдебните актове и на двете долустепенни съдебни инстанции и връщане на делото на прокурора за отстраняване на недостатъци по обвинителния акт.
Представителят на ВКП счита, че решенето на САС следва да бъде оставено в сила.
Същото намира и конституираният като частен обвинител Т. Т..
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изтъкнатите в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното:
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШЕНИЯ НА чл.348,ал.1,т.2 НПК.
1/ Първото и най-важно нарушение,което се развива в жалбата на подсъдимия Д. и на което се набляга от неговия защитник в съдебно заседание пред ВКС, се състои в практическа липса на мотиви във второинстанционния съдебен акт, свързани с отправените възражения по жалбата пред САС. В тази връзка следва да бъдат отбелязани някои принципни съображения, които да се отнесат към конкретното наказателно производство.
Съгласно разпоредбата на чл.305,ал.2 НПК, в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд се посочват установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са констатирани и какви са правните съображения за взетото решение, а при противоречия в доказателствените източници, се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Т.е., първата инстанция е първият поред съдебен орган, пред който се разглежда делото и тъй като все още не е ясно какво ще бъде възприето от съда, изтъкваните от страните обстоятелства по фактите, доказателствата и правните аргументи касаят съдържанието на обвинението по обвинителен акт, разбор по събраните в открито съдебно заседание доказателства със съответен техен анализ, както и анализ по правото. Затова, при възприемане от страна на първостепенния съд на задължителните за него факти и ценими обстоятелства, както и тяхната интерпретация, той не е длъжен да отговаря на всички оповестени съображения на страните за и срещу обвинението, щом като е ясно кои са подкрепящите неговото решение фактори.
Съгласно разпоредбата на чл.339,ал.1 НПК второинстанционният съдебен състав, доколкото има за предмет на ревизия постановена вече присъда на първа инстанция, е длъжен да отрази кратко съдържание на доводите, изложени от страните в съдебно заседание, наред с останалите обезателни реквизити на съдебния акт. Според нормата на чл.339,ал.2 НПК, когато потвърди присъдата, въззивният съд посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста-свързани с недоволство точно от атакувания съдебен акт.
Същевременно, според нормата на чл.339,ал.3 НПК, когато въззивната инстанция постановява нова присъда, прилагат се изискванията на чл.305 НПК. Описани по-горе, те установяват белези за необходимост от второинстанционна по същество пълна преценка на доказателствения материал, с обсъждане на противоречията и ясна позиция за тяхното преодоляване. Но всичко това, наред с отговор на доводите по протест и/или жалба.
Обсъжданото по принцип, пренесено към процесния казус, установява, че въззивната инстанция не е изпълнила вменените й с цитираната по-горе законова разпоредба задължения. Действително, обемът на мотивите на второстепенния съд е сходим с този на СГС, но в съдържателен план не са изпълнени основни процесуални изисквания, дължими по силата на разпоредбата на чл.339,ал.2 НПК. И това е така, тъй като мотивировката на САС представлява буквално възпроизвеждане на съображенията на първоинстанционния съд, без обаче да бъде обсъдена основателността на съществени доводи на защитата, относими както към материалноправни, така и към процесуалноправни измерения.
На първо място става дума за възраженията за: предубеденост на състава на СГС, което обстоятелство води до постановяване на присъдата от незаконен състав; за отказ да бъде призован защитник на касатора Д. при предявяване на разследването на досъдебна фаза. Ако бе разгледал тези аргументи, САС би могъл да отговори, имайки предвид разликата между дължимия начин на изказ от страна на съда в хода на провеждане на самото съдебно следствие и този по акта по същество от една страна, а от друга-неналичното по последния протокол за предявяване на разследването на Д. /л.17 от т.10 на ДП/ желание, на това следствено действие да присъства защитник. Но видно от жалбата на Д. пред втората инстанция и съдебните прения пред същата, такива доводи са отправяни, без в мотивите към решението да се вземе отношение по тяхната състоятелност.
На второ място, отново на процесуална плоскост досежно мотивите на САС, стои въпросът с липсата на открояване /относима към материално-правния аспект на производството/ откога започва въвеждането в заблуждение от страна на Д., с какви действия и с какво поведение се опредметява поддържането на същото, за да е налице въобще престъпление измама, при това при задружна престъпна дейност с Ф.. По-нататък в този контекст, не е взето отношение нито за размера на инкриминираната вреда с оглед обвинението, съдебно-счетоводната експертиза и предвид предоставянето на парична сума от Ф. на Т.; нито за начина на изплащане на едно задължение в поредност лихви, главница и фактологията по престъпната дейност по повод това; нито за признаване на собствено измамно поведение на частния обвинител Т., макар и в друга връзка.
Съгласно изложените съображения, е основателно становището на защитата на касаторите за липса на отговори, а оттам и на мотиви, по отправени пред втората инстанция доводи. При това същите могат да бъдат охарактеризирани като съществени такива. Липсата на мотиви /дори формалното присъствие на мотивировка е равносилно на липса на такава/ в обсъжданите по-горе насока, отнасящи се и до същностни за приложението на материалното право въпроси, представлява нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. То рефлектира и върху правото на защита на подсъдимите, които не са в състояние ясно и точно да разберат съдебната воля, за да й се противопоставят по надлежен ред, или казано с думите на защитника на Д.- пречи се на правилния избор на оръжия за защита на подсъдимия-чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. В проекция-обсъжданото води и до нарушение на материалния закон.
2/ И двамата подсъдими чрез своите защитници се оплакват от нарушено право на защита още с внасяне на обвинителния акт,тъй като последният не отговаря на правилата за изготвяне на такъв. Не може да се спори, че това не е най-перфектният от процесуална гледна точка обвинителен документ, най-малко поради недопустимото смесване между диспозицията на нормите на чл.209,ал.1 и ал.2 НК, опредметени в словното изразяване по фактите и заблуденото лице от измамата. Въпреки това още първата инстанция при осъждането максимално е стеснила вменената на подсъдимите фактология по престъпната дейност, оправдавайки ги по инкриминацията за съставомерни елементи, очертани в разпоредбата чл.209, ал.2 НК. Втората инстанция е обърнала внимание на този проблем и е приела за надлежно осъществени действията на съдебния състав от СГС.
ВКС се съгласява с изложения извод, базиран на ясна и законосъобразна аргументация. Правото на защита и на двамата касатори не е подложено на непреодолимо накърняване по начин, че да е нужно връщане на делото на досъдебното производство за изправяне на третирания порок, за каквото настоява защитникът на Ф.-адвокат Б.. Отделен е въпросът дали, ако бе счел възражението за състоятелно, ВКС на РБ би имал правомощия при редовен касационен контрол да изпрати делото директно на досъдебното производство, предвид актуалната редакция на чл.354,ал.3 НПК.
ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА чл.348,ал.1,т.1 НПК.
Оплакването за нарушение на материалния закон, релевирано и от двамата касатори и техните защитници, е свързано в изключителна степен с развитите доводи за липса на мотиви. И това е така, тъй като, за да стъпи на плоскостта на престъпно поведение за Ф. и Д., първостепенният съд е приел автоматично прекратяване на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот от 03.12.99 г., сключен между В. Д. и Т. Т.- в съгласие с чл.2,т. 3 от същия. Но според защитата липсват легитимни и убедителни облигационноправни аргументи, които да дадат възможност да се възприеме такава позиция и следващо в нейна връзка измамливо поведение на двамата дейци.
Въпреки оспорването, тази инстанция констатира, че второстепенният съд е подходил безкритично, без да направи собствен доказателствен и правен анализ на правотата на тезата на СГС, нито пък да отговори на някое от съществените възражения на защитниците в тази насока. Трябва да се признае, че защитникът на Ф., адвокат Г., е посочил в своята въззивна жалба няколко решения на наказателна колегия на касационния съд по приложението на договорните отношения, що се касае до измамата, както и практика, свързана с т.нар. “автоматично прекратяване” на договора, постановена от ГК на ВКС. Това е сторено в подкрепа на неговата позиция за неналичие на такава възможност от гражданскоправна гледна точка, обратното на което е застъпено в присъдата и стои в основата на приетата за осъществена измама. Въззивният съд не е взел отношение по тези въпроси и само дословно е възпроизвел казаното от СГС. По посочения начин той не само не е отговорил на съществен довод, което очертава процесуално нарушение, но е осуетил и възможността върховната съдебна инстанция по наказателни дела да бъде оправомощена сама да отговори на отправените пред нея идентични оплаквания, свързани с приложението на материалния закон.
Всъщност, проблемът е разрешим на плоскостта на облигационно-правната материя за разваляне на договора, уредена, най-общо казано, в разпоредбата на чл.87 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, която се явява повелителна спрямо всеки договор. Само в сферата на пълнотата на процесуално изследване следва да се отбележи, че цитираната от защитата на Д. в писмените бележки пред ВКС норма на чл.264,ал.3 ЗЗД, касае конкретно договора за изработка, какъвто категорично процесният предварителен договор не е. Поначало развалянето е крайно средство, което не може да бъде предпочетено пред изпълнението-ППВС 3/73 г. Затова разпоредбите на чл.87, ал.1, изр.1 и тези на ал.2 и ал.3, изр.2 ЗЗД имат диспозитивен характер, но в границите на самата материя за разваляне на договора. Ако изправната страна приеме изпълнение на договора, макар и при нестриктно спазване на заложените в него условия, договорът не може да се счита за развален. Друг принцип при развалянето е, че това става по извънсъдебен ред-с предупреждение или без, в определени хипотези. Изключения са предвидените от закона случаи, имащи за предмет прехвърляне, учредяване,признаване или прекратяване на вещни права върху недвижими имоти, когато вече развалянето се осъществява по съдебен ред-чл.87,ал.3,изр.1 ЗЗД.
Дори и страните по процесния предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, който не решава окончателно въпроса за прехвърляне на собствеността и в тази връзка е с недължимо разваляне по съдебен ред, да са предвидили автоматичното му прекратяване, каквото определяне липсва в ЗЗД и не е самостоятелно понятие, тази клауза не дерогира нормата на чл.87, ал.1 ЗЗД, според която договорът може да бъде развален чрез едностранно изявление на изправната страна. Това категорично не е бил пострадалият, който не е внесъл първите две дължими вноски. От съдилищата по фактите е счетено,че изправна страна е Д..
По-нататък, съгласно текста на изр.2 от ал.1 на чл.87 ЗЗД, предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма, какъвто е настоящият такъв. Предвидената от закона форма е за действителност, не за доказване. Едва при наличие на писмено предупреждение следователно може да бъде активирано прекратяването на договора, което предвид клаузата за т.нар. “автоматично разваляне”, би оползотворило изправната страна с освобождаването й да дава на неизправната подходящ срок за изпълнение и от задължението да доказва липсата на интерес от забавеното изпълнение, ако такова й се предлага, заедно с обезщетение за забавата- Р.1035/21.11.08 г. на ВКС, 3 гр.о.,постановено по гр.д.2687/07 г., цитирано от защитата на Ф. и Д..
Казаното не е самоцелно. Формулираните облигационни материално-правни проблеми, повдигнати от подсъдимите и техните защитници пред всички съдебни инстанции, са относими в пряка връзка към приетата от съдилищата по фактите престъпна дейност на касаторите, по която е намерена за налична измамлива цел, точно след възприемане на автоматично прекратяване на договора. В рамките на приетата от СГС и САС фактология върховната съдебна инстанция по наказателни дела не може да се произнесе, поради липса на надлежни мотиви и невъзможността за първи път тя да даде отговор на проблематика, която би могла да доведе до формулиране на различни факти. Известно е, че ВКС е инстанция единствено по правото. Изтъкнатите аргументи обаче трябва да бъдат съобразени при новото разглеждане на делото от друг състав на въззивния съд /на който производството следва да бъде върнато след отмяна на присъдата, предвид обсъжданите вече процесуални нарушения/, в светлината на законосъобразна преценка на събрания доказателствен материал.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1,т.4 вр.чл.348,ал.3,т.1 и 2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 458/17.12.10 г.,постановено от АС-София, НО,2 състав по В.Н.Д.662/10 г.,
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/