Р Е Ш Е Н И Е
№ 382
Гр.София, 15.10. 2010 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова
ЧЛЕНОВЕ: Лиляна МЕТОДИЕВА
Теодора Стамболова
При участието на секретаря Виденова
В присъствието на прокурора ГЕБРЕВ
Изслуша докладваното от съдия Стамболова К.Н.Д. 370/2010 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 76/13.05.10 г.,постановено по В.Н.Д.114/10 г., АС-Пловдив /ПАС/ е потвърдил присъда № 23/11.02.10 г.,постановена по Н.Д.3310/09 г.от ОС-Пловдив /ПОС/. С последната подсъдимите В. Д. В. и А. Й. Г. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.302,т.1,б.Б вр.чл.301,ал.3,пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр. ал.1 вр.чл.26,ал.1 НК за В. и чл.301,ал.3,пр.1 вр.ал.1 вр.чл.20,ал.2 вр. ал.1 вр.чл.26,ал.1 за Г.; двамата-и за престъпление по чл.288 вр. чл.20, ал.2 вр.чл.18,ал.1 НК. Във връзка с чл.54 НК им е наложено наказание съответно: на В.-четири години и шест месеца лишаване от свобода, глоба от 15 000 лв., конфискация ? от имуществото и лишаване от право да заема държавна длъжност в системата на МВР за срок от седем години и шест месеца за първото престъпление и две години и шест месеца лишаване от свобода и лишаване от право да заема държавна длъжност в системата на МВР за срок от пет години и шест месеца за второто; на Г.-три години лишаване от свобода, глоба в размер на 7 000 лв.и лишаване от право да заема държавна длъжност в системата на МВР за срок от шест години за първото престъпление и две години лишаване от свобода и лишаване от право да заема държавна длъжност в системата на МВР за срок от четири години за второто. На основание чл.23 НК на В. е определено едно общо най-тежко наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца и лишаване от право да заема държавна длъжност в системата на МВР за срок от седем години и шест месеца и са присъединени глоба от 15 000 лв.и конфискация на ? от имуществото на виновния; на Г.-три години лишаване от свобода и лишаване от право да заема държавна длъжност в системата на МВР за срок от шест години с присъединена глоба в размер на 7 000 лв. На основание чл.61,т.3 вр.чл.59,ал.1 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване на така определеното общо наказание лишаване от свобода и за двамата подсъдими, което да се изтърпи в затворническо общежитие от открит тип. Приспаднато е времето, през което дейците са били задържани по настоящото производство с мярка за неотклонение Задържане под стража.
Срещу решението на П. са постъпили жалби от двамата подсъдими чрез техните защитници, с релевирани оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание. Моли се основно дейците да бъдат оправдани, решението на въззивния съд да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъдат намалени наложените наказания с приложение института на условното осъждане.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите и техните защитници поддържат претенциите си, като се уточнява, че поради характера на допуснатите нарушения още при изготвяне на обвинителния акт, в случай на отмяна на акта на П., се дължи и отмяна на този на ПОС и връщане на делото за ново разглеждане на досъдебното производство.
Представителят на ВКП намира жалбите за неоснователни, с изключение на исканията за намаляване на наказанието на В. и определяне на условно осъждане за лишаването от свобода и за двамата дейци.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и изтъкнатите в тях доводи, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 НПК, намира за установено следното:
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ПРАВИЛА:
1/ Първият довод в насока на претенции за допуснато нарушение на чл. 348, ал.1, т.2 НПК, изтъкнат в съдебно заседание от защитата на подсъдимия Г., касае цялостната преценка на решаващите по фактите съдилища за престъпната дейност на касаторите и в частност на Г., базирана на показанията на свидетеля К.. Като порок на формираното вътрешно убеждение се посочва обстоятелството, че К. е осъждано лице, криминално проявено и обвързано с изхода на спора. От една страна тези факти са верни. От друга- вменената на подсъдимите престъпна дейност с нейните фактологически характеристики изисква стъпване на плоскост на казаното именно от обсъждания свидетел. Процесът на проверка на неговите показания е осъществен от ПОС и П. и законосъобразно им е дадена вяра, на фона на обективните действия на касаторите и при съпоставка с депозираното от свидетелите М., Д., Б., Казийска, Митева-Тошева, Д.. Не бива да се изключва и казаното от шофьора свидетел А., който, съсредоточен в управлението на водения от него служебен автомобил, е пропуснал да чуе споделеното от подсъдимия В. по повод поисканата сума. Общите изводи по доказателствената съвкупност са дали повод законосъобразно да се приеме наличие на общност на умисъла от страна на касаторите и по отношение на двете престъпления, за извършването на които те са осъдени.
Въззивната инстанция е направила внимателен анализ на доказателствената съвкупност, събрана по законосъобразен начин от първостепенния съд, без да допуска съществен недъг при оформяне на фактологическата си преценка чрез превратно, изопачено тълкуване на доказателствата. Не бива да се забравя длъжностното качество на подсъдимите в смисъл на естествената им дейност с криминален контингент. Именно по отношение на хора с такива данни би могло да се въздействува в насока на подкупване и неосъществяване на дължима по наказателно преследване деятелност, с цел избягване от наказателна отговорност. Трудно би могло да се търсят подобни взаимоотношения на подсъдимите по повод изпълнение на служебните им функции с кристално чисти, неопетнени и с добра репутация лица, които в принципен план да биха били надеждни свидетели.
2/Въззивната инстанция е дала отговор на отправеното и пред нея възражение на защитата на касатора Г. за непредявяване от страна на първоинстанционния съд на веществените доказателства- банкноти на стойност 5 000 лв. Същото не е сторено на основание чл.284 НПК, тъй като парите са върнати в хода на досъдебното производство на свидетеля К. и той се е разпоредил с тях. Дали е следвало да извършва разпореждане или не до приключване на делото, е без значение за същинския изход на спора. По-важно е, че безспорно се установява от показанията на свидетелката Казийска и изготвения от нея списък на предадените купюри, както и от протоколите за доброволно предаване и оглед на веществени доказателства /л.93 и сл.от ДП/, че става дума за цитираната сума. Същата, предвид предоставянето й от банка, се възприема, че се е състояла от истински парични знаци.
Без особено значение е дали К. сам е бил задържан /установява се по неговите показания, че реално задържане е липсвало/ след задържане на подсъдимите в К. и К., открити ли са при него пари при задържането и т.н. Цялостно установената фактология води до заключение за яснота по сумата, още повече, че повдигнатото за нея обвинение е за “поискване”. В този смисъл и настоящата инстанция приема,че не се касае за съществено нарушение на процесуалните правила от страна на ПОС с непредявяване на ненамиращите се в кориците на делото веществени доказателства- пари, което нарушение да се включва в нормата на чл.348, ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Все пак съдът не е в състояние да предяви нещо,което липсва и не може да бъде осигурено.
3/ И двамата касатори изразяват своето недоволство от изготвения обвинителен акт, с който са предадени на съд. Възражения в такъв аспект са навеждани и пред П., но са оставени без уважение.
Касателно Г. се твърди, че не са спазени изискванията на чл.246 НПК, тъй като в неговото обвинение за подкуп в продължавана престъпна дейност е включен и гр.К., без да е ясно какви действия е следвало да не извърши той в това конкретно населено място. Казаното поначало е вярно и касационната инстанция ще има повод да вземе отношение по формирането на обвинението за подкуп по-надолу в своята мотивировка. В устрема си за точност по отношение на фактите и обличането им в правна форма, поне що се касае до диспозитива на сезиращия съда документ, държавното обвинение така е прецизирало същия, че само задълбоченият прочит довежда до извод за същинската воля на прокурора, изготвил обвинителния акт. Ясно е обаче, че като изпълнително деяние на подкупа е инкриминирано “поискване на дар”, което е сторено в гр.Оряхово. Това е най-същественото от гледна точка на съставомерност. По-нататък е описано поведението на подсъдимите след вече осъщественото искане. За Г. е включен и гр.К., тъй като той там е заловен, след излизане от банката на К., с носените от него, но непредадени на касатора пари. ВКС не намира аргументи да приеме, че обвинителният акт е дотолкова неясен, че съществено чрез неговото приемане за разглеждане е накърнено правото на защита на подсъдимия Г..
4/ Както правилно е отразено в мотивите на второстепенния съдебен акт, съгласно чл.7,ал.1 НПК съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а съгласно ал.2 на обсъждания законов текст, досъдебното има подготвителен характер. Обстоятелствената част на обвинителния акт формулира фактологически обвинението, в рамките на което подсъдимите лица са се защитавали в хода на досъдебното производство и им предстои да се защитават пред съда. По време на съдебното дирене е възможно да се установят допълнителни факти и/или някои споменати в обвинителния акт да претърпят известни уточнения или промени. Приетата от съда фактология по престъпната дейност не може да бъде разширявана със следваща се в тази връзка правна квалификация, по отношение на фактологията по обстоятелствената част на обвинителния акт. Но може да бъде стеснявана, без да има накърняване на правото на защита, защото подсъдимият се е защитавал срещу по-широк обвинителен обем. А за да е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което да навежда на необходимост от съответни процесуални действия от страна на държавното обвинение, е нужно съставомерните факти по престъпното поведение, установени в хода на съдебното следствие, да са дотолкова нови и различни, че съществено да променят фактическите обстоятелства, срещу които подсъдимият се е защитавал. В подкрепа на казаното може да се посочи т.2 от релевантното ТРОСНК 57/84 г.,постановено по К.Н.Д.13/84 г.
Казаното, пренесено към процесния казус и предвид изложеното от защитата на подсъдимия В., навежда на следното: по жалбата се счита, че деецът е осъден при нарушение на процесуалните правила по чл.14, ал.1, чл.107,ал.5 и чл.303,ал.1 НПК, ограничило същностно правото му на защита, тъй като приетата от долустепенните съдилища фактология, рамкираща престъпната дейност, е различна от тази, залегнала в обстоятелствената част на обвинителния акт. Отчасти казаното е така, доколкото фактическите обстоятелства по обстоятелствената част на обвинителния акт досежно третирания касатор е значително по-обща и автоматично свързвана с другия деец. И тя обаче дава възможност да бъде изведена инкриминираната на В. престъпна дейност. Както по същество е приел в мотивите си П., при съдебно разследване са били уточнени и конкретизирани факти по отношение на престъпната деятелност на този касатор, които са намерили своето отражение във възприетата от съдилищата фактическа обстановка /въззивният съдебен състав дори е отхвърлил част от неблагоприятни, установени от ПОС, факти за В./. Не може да се приеме, че те са различни до степен да променят кардинално фактическите обстоятелства, срещу които деецът се е защитавал, дори и при преглед на детайлите, изтъкнати от защитата. Възприетите факти просто уясняват и конкретизират в по-голяма степен случилото се, в рамките на правната квалификация. В този смисъл не може да бъде споделено изтъкнатото от страна на защитата на В. генерално възражение за осъждане по непредявени с обвинителния акт факти и оплакването спрямо атакувания съдебен акт по приемането в него, че няма промяна в параметрите на обвинението.
5/ По-нататък, обвинението за извършения подкуп е повдигнато по ал.3 на чл.301 НК, като дарът е поискан, ЗА ДА ИЗВЪРШАТ подсъдимите друго престъпление-такова по чл.288 НК със съответни фактологически характеристики. Както правилно е отразено в жалбата на подсъдимия В., в диспозитивната част на обвинителния акт описаните по-надолу действия по чл.288 НК имат вид на довършено престъпление. Отделно от това, самото деяние по чл.288 НК е обвито в правна форма “опит” като стадий на умишлена престъпна дейност, както самостоятелно,така и при посочването му по обвинението по чл.302 вр.чл.301,ал.3 за В. и по чл.301,ал.3 за Г..
Тезата на обвинението и осъждането е ясна, макар и да се извлича след изключително задълбочен анализ. Буквалистично погледнато, по изложеното по-горе има несъответствие. Но то не е дотолкова съществено, че да се стига до флагрантно повлияване на правото на защита на подсъдимия В. /а и на Г./, ако същото не бъде отстранено. В крайна сметка вярно е отразено, че касаторите биват обвинени за подкуп, за да не извършат престъпление-такова по чл.288 НК, за което има самостоятелно обвинение във фазата на опита. Останалите обсъждани описания по диспозитива на обвинителния акт за престъплението подкуп не определят неговата същина и не са обезателен за изписване в диспозитива съставомерен елемент, без който обвинителният акт да е негоден.
Коментираният проблем не е получил безсъмнен отговор по мотивите на второстепенния съдебен акт, срещу отправено от защитата възражение, доколкото се приема, че има налична мотивировка на П. по обсъжданата тематика. Отделен е въпросът, дали, ако ВКС би счел, че са допуснати третираните нарушения още с изготвянето на обвинителния акт, би било възможно отмяна на решението на въззивната инстанция и присъдата на първостепенния съд и връщане на делото за ново разглеждане на прокурора, предвид актуалната процесуална разпоредба на чл.354,ал.3 НПК- след измененията на НПК, публикувани в Д.в-к, бр.32/10 г., в сила от 28.05.10 г.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН:
1/ Ред е настоящата инстанция да обсъди възражението, въздигнато от защитата на подсъдимите, свързано с повдигнато обвинение за продължавано престъпление по подкупа и за “разхвърлянето”му от гр. О., обл. В. до гр.К., обл.П. за В. и гр. К., обл. П. за Г.. Подхождайки буквално и механично, решаващите по фактите съдилища са приели, че продължаваната престъпна дейност е в периода 03.- 04.06.09 г. и в посочените селища на РБ /за К.-в землището на града/, както е повдигнато обвинението по обвинителен акт. Не са изяснени, както правилно изтъква защитата на В., кои са отделните деяния, каква е съставомерността на всяко от тях, за да бъде разположено или изключено от единното продължавано престъпление. Това и не би могло да бъде сторено, тъй като, видно от инкриминирания на касаторите подкуп с неговите съставомерни характеристики, не може да става въобще дума за продължавано престъпление с отделни деяния, осъществени на няколко места.
Анализът на фактите е довел долустоящите съдилища до законосъобразен извод за “ИСКАНЕ НА Д., КОЙТО НЕ СЕ СЛЕДВА”от страна на подсъдимите. Това е единственото изпълнително деяние по смисъла на чл.301,ал.1 НК, вменено на дейците като извършено. От възприетата фактология се вижда, че поискването на неследващия дар е осъществено в Р.-то в гр.Оряхово. Оттам насетне, освен с оглед допълване на експликирания вече умисъл, е без значение къде из страната са се придвижвали и ситуирали подсъдимите и какво са си говорили допълнително с К. по повод поисканата конкретизирана сума. Престъплението по отношение на същата вече е довършено. Друго би било измерението, ако дарът бе получен реално и би имало обвинение в тази връзка.
Ето защо ВКС намира, при установената фактология, че няма данни за извършване на повече от едно деяние, наред с останалите признаци на чл.26,ал.1 НК, за да може да се говори за продължавана престъпна дейност по силата на цитирания законов текст. Подкупът с неговите характеристики е довършен в гр.Оряхово. Градовете К. и К. са относими към развитието на фактологията, но не и към правната квалификация, каквато тя е въздигната от прокуратурата. Затова претенцията за допускане на съществено процесуално нарушение чрез осъждане на подсъдимите по обсъжданото в тази част на изложението, е основателна.
Доколкото иде реч за правна интерпретация на вярно установена фактология от долустоящите съдилища и за облекчаване на процесуалното положение на касаторите, няма пречка последните да бъдат оправдани да са извършили престъплението подкуп при условията на продължавано престъпление, за датата 04.06.09 г. и да са го осъществили в градовете К. /землището/ за В. и К. /землището/ и К. за Г.. По този начин се отстранява допуснатото нарушение и на материалния закон чрез неправилно негово приложение-чл.348,ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК, което е възможно да бъде направено от върховната съдебна инстанция по наказателни дела, включително и за Г. по обстоятелства, за които липсва сезиране от негова страна.
Предвид казаното по правилното приложение на правото, е ясно,че местната подсъдност би била различна. Тъй като обаче обвинението е повдигнато за продължавано престъпление с последно местоизвършване гр. К. за В. и гр.К. за Г., местно компетентни да разгледат производството безспорно са били ОС-Пловдив и АС-Пловдив.
2/ По мнение на защитата е настъпило недопустимо смесване на наказателните разпоредби на чл.301,ал.1 и ал.3 НК по отношение на подсъдимия В., още с тяхното отразяване в обстоятелствената и диспозитивната част на обвинителния акт, както и по-късно с осъждането му от решаващите по фактите съдилища. Не може да се спори, че въззивната инстанция не е била убедителна в излагане на тезата си защо това възражение е неоснователно, излагайки единствено разликата по чл.301,ал.1 и ал.3 НК, без в достатъчна степен да я пренесе в контекста на повдигнатото обвинение, за което в крайна сметка В. /а и Г./ е осъден. Споменатият вече устрем за прецизност на изготвилия обвинителния акт прокурор, по отразяване на всички обстоятелства в диспозитивната част на обсъждания документ, довежда до идея за допуснато незаконосъобразие при упоменаване на нормите на ал.3 и ал.1 на чл.301 НПК.
Това се наблюдава при първоначален прочит. Внимателното зачитане, каквото поначало се дължи в рамките на едно наказателно производство, дава възможност да се заключи, че твърдяното противоречие по начин, неподчинен на правото, не се съзира да е довело до тотална неяснота за дейците в какво точно са обвинени и в тази връзка да не са били в състояние да организират адекватно защитната си позиция до степен,че да се налага отмяна на атакувания съдебен акт на основание сериозно накърняване на правото им на защита. Вмененото на В. /а и на Г./ престъпно поведение е обвързано най-вече с искането на дар като изпълнително деяние по ал.1 на чл.301, за да се извърши друго престъпление- такова по чл.288 НК.
Объркването, което тази инстанция приема за налично /опредметено и словно, и цифрово/, е свързано с факта, че изготвилият обвинителния акт прокурор и долустоящите съдилища приемат, че препратката по ал.3 на чл.301 НК се отнася за някое от деянията в цялост по ал.1 на този законов текст, както указва самата тя. Пропуснато е обаче изключително важното обстоятелство, че нормата съдържа в себе си не цялостно препращане към ал. 1, а само към изпълнителните деяния за длъжностното лице-поискване, приемане, приемане на предложение или обещание за дар или друга облага, която не му се следва. Теорията и практиката /като пример ще се посочи само ППВС 8-81 г.на ВС на РБ/ по въпроса са дълготрайни и няма нужда от по-нататъшно обсъждане.
Отново на основание яснота по приетата фактология, ВКС намира, че следва да оправдае двамата касатори /и Г. се ползува от възприетото обстоятелство по правото,което е в негова полза/ да са извършили вменения им подкуп, за да не извършат действие по служба, а именно, да не предприемат действия по наказателно преследване срещу К. за извършено от него на 02.06.09 г.престъпление по чл.346 НК- по дознание № 135/ 09 г.на Р. на МВР-гр.Оряхово. Вмененото им като неизвършено действие по служба, което, за да е налице разпоредбата на чл.301,ал.1 НК, трябва да е законосъобразно, по същество представлява инкриминираното им престъпление по чл.288 НК. Което от своя страна мотивира извода за основно престъпление, осъществено от двамата подсъдими, по чл.301,ал.3 НК. Осъществявайки обсъжданото процесуално действие, ВКС ще отстрани и недопущението по приложението на материалното право, допуснато от П. /а и от ПОС/, опредметено чрез неправилно приложение на материалния закон-чл.348, ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК.
3/ Касационната инстанция се солидаризира с приетото от П. по отношение на осъждането на В. за извършено престъпление по чл.288 НК. Вярно е,че в рамките на наказателното производство подсъдимият е разполагал с оперативна самостоятелност за това какви процесуални действия да извърши и същински императив в този смисъл няма, както и твърди защитата. Но също така е вярно, че стореното от В., а и от Г., в случая не може да бъде разглеждано самостойно в частта по обвинението по чл.288 вр.чл.18 НК, а в контекста на сложилите се събития и на фона на поведението, опредметяващо обвинението за подкуп. Такъв е подходът и на решаващите по фактите съдилища.
Законосъобразно в този смисъл е прието, че касаторите са направили всичко възможно да не осъществят оглед по силата на чл.155 НПК и да не изготвят необходим в тази връзка процесуален документ, който би бил и писмено доказателствено средство в наказателното производство по отношение на отнетия противоправно от испанския гражданин Галдеано автомобил. Затова, наред с останалите факти по непрецизно уведомяване на ръководството на Р.-Оряхово и съответния прокурор, е липсвало ангажиране на компетентното в границите на гр.К. Р., макар и да е следвало да се огледа и изземе търсената и очевидно повредена кола; затова В. се е “измъкнал”, като е съобщил на ръководството си, че същата ще бъде предадена от К. с протокол за доброволно предаване, който той е изготвил и предоставил за подпис на лицето вече при идване на полицейските органи на Р.-К. /тогава се е наложило местен прокурор да разпореди преустановяване на каквито и да е действия по отношение на МПС-то/. Липсва следователно нарушение на материалния закон с осъждане на В. за извършено престъпление по чл.288 НК.
На стр.101 от второстепенното дело /стр.31 от съдебното решение на П./ в последния абзац са отразени съображения за установяване на специална цел по чл.288 НК, без която това престъпление би било несъставомерно. Не може да се сподели тезата по жалбата на подсъдимия В., че липсват мотиви в обсъжданата насока. Вярно е, че мотивировката възпроизвежда до голяма степен казаното от първостепенния съд, но това е защото го възприема и не се намират достатъчно допълнителни аргументи в подкрепа на вече очертаната теза. По мнение и на настоящата инстанция специфичната в случая цел-да бъде избавен К. от следващо му се по закон наказание за извършено престъпление по чл.346 НК /при установимост на всички негови признаци/- е достатъчно мотивно потвърдена за подсъдимите и следва опредметения чрез цялостното им поведение умисъл за това, който е общ.
4/ Последното същностно възражение по неправилно приложение на материалния закон е отправено от касатора В. и неговата защита и е свързано с приетия квалификационен признак по чл.302,т.1 НК, а именно, че той е лице, което заема отговорно служебно положение. Веднага трябва да се заяви, че е несъстоятелен доводът за нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК, поради липса на мотиви по всичките аргументи на защитата от страна на въззивния съд. Такива са налични на стр.101 на гърба от въззивното дело /стр.32 от съдебното решение на П./. Отделен е въпросът доколко те са задълбочени и убедителни и доколко изцяло се противопоставят на защитната аргументация.
Спецификата на професионалната дейност на В. е подробно обсъдена от долустоящите съдилища и не се нуждае от повече уточняване. И ВКС се съгласява, че неговото служебно положение се субсумира под състава на отговорното такова по смисъла на чл.302,т.1 НПК. Съгласно цитираното вече ППВС 8/81 г.на ВС на РБ и много други решения на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, в случаи като процесния следва да се имат предвид характерът, съдържанието и обемът на изпълняваната от подсъдимия длъжност или работа, функциите и правомощията, с които той е овластен, мястото, което заема в служебната йерархия и характерът на учреждението, стопанската или обществената организация, в които той работи.
Просто казано, обсъжданият касатор е “отговорник”за дейността на дознателите /разследващи полицаи/ и точно в тази си битност той е имал правомощия да “изземе” разглеждането на производството по чл.346 НК от полицай Стънгачев и да изяви инкриминираното му престъпно поведение. Конкретното му служебно положение не може да се приеме,че е извън сферата на целеното с искания подкуп, за да не е във връзка с него, каквато е позицията по жалбата. Челно място при обсъждане на поставеното за разглеждане възражение заема характерът на звеното, в което В. работи. Става дума за Р., което дали е с малък обем на работа или не, е свързано с изпълнение на основополагащи по отношение на защита на правата на гражданите, а оттам и на държавността въобще, задачи. В тази структура подсъдимият е легитимиран да осъществява същинска дейност по отношение на функциите й, а не съпътствуваща всяка обособена трудова организационна структура поддържаща и/или логистична деятелност- например шофьор, деловодител, чистач. И на последно, но не по важност, място, конкретно вменените на В. трудови задължения и такива по ръководство и контрол на неколцина разследващи полицаи, чиято дейност се явява определяща за иницииране и правилно провеждане на едно наказателно производство, го превръща в лице с отговорно служебно положение. Предвид изложеното, за този съд е без особено значение дали статутът на подсъдимия е бил регламентиран в ЗМВР нормативно фиксирано или не, каквото възражение се отправя в жалбата.
Косвено, приетата теза се потвърждава и при исторически анализ на нормата на чл.302,т.1 НК. След изменението на наказателния закон с бр.26/ 06.04.10 г., сред лицата по чл.302,т.1 НК изрично се включват и разследващият полицай, и полицейският орган. Към момента на извършване на подкупа от страна на В. така формулирана, правната норма не е в сила. Р. й към този момент обаче извежда съдията, съдебния заседател, прокурора и следователя като лица с отговорно служебно положение при всички случаи. Точно към такъв извод навежда граматическото тълкуване на използуваната в случая като предлог дума “включително”. Нейното значение е “заедно със, като се смята и” /Български тълковен речник, допълнен и преработен, издателство Н. и изкуство, София 1997 г., стр.101/ . Иначе казано, за пълна яснота законодателят е извел посочените лица като такива, заемащи отговорно служебно положение. Но дори и преди промяната на закона с тяхното включване с Д.в-к,бр.92/02 г., предвид използуването на предлога „включително”, те са притежавали такава характеристика, по повод упражняваните функции в съответната сфера на дейност и предвид характера на структурата, в която са поставени. А тя /характеристиката/, що се касае до правомощията по наказателно преследване и правораздаване, не се различава от дейността на подсъдимия В., особено ситуирана до следователя. Затова и понастоящем разследващият полицай и полицейският орган са поставени в нормата по начин да се свързват с него.
Няма основание следователно едно лице, което се занимава по служба с наказателно преследване, а още повече има и ръководни функции в тази връзка, макар и на ниско йерархично ниво, да не бъде счетено за заемащо отговорно служебно положение при осъществяването на престъплението “подкуп”. В този смисъл не е допуснато нарушение на материалния закон по чл.348, ал.2 вр.ал.1,т.1 НПК с осъждане на В. по коментирания квалифициращ признак.
ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНИТЕ НАКАЗАНИЯ:
1/ По отношение на подсъдимия В..
Касационната инстанция в принципен план споделя изложеното от П., валидно за потвърждаване на първоинстанционната присъда досежно определените на В. наказания. Косвено в този смисъл са важими аргументите на ПОС и ВКС и няма нужда да се повтарят. Няма никакви основания за определяне на дължимите наказания по двете престъпления, в извършването на които този деец е признат за виновен, при прилагане предпоставките на чл.55 НК, а и по чл.58,б.А НК касателно престъплението по чл.288 НК.
Същевременно, не е отчетен в достатъчна степен по-малкият принос на В. по извършения подкуп /инициатор е Г./. Той се извежда от приетата фактология по престъпната дейност и следва да бъде отнесен като контрапункт към безспорно високата степен на обществена опасност на извършеното, особено предвид сферата, в рамките на която това е сторено. Взема се предвид и наличната промяна на правната квалификация по повод отпадане на продължавана престъпна дейност, осмисляна от долустоящите съдилища при оценъчната дейност по определяне на наказанието. Ето защо, в съответствие с визираните обстоятелства по чл.348,ал.5,т.1 вр.ал.1,т.3 НПК, наложеното на този подсъдим наказание лишаване от свобода за срок от четири години и половина за извършено престъпление по чл.302,б.Б вр.чл.301,ал.3 НК, следва да бъде намалено на три години и половина. То води след себе си и намаляване на кумулативно наложеното наказание лишаване от право на заемане на държавна длъжност в системата на МВР от седем години и половина на шест години.
Предвид липсата на основания за намаляване на наложеното за извършеното по чл.288 НК наказание, следва да се измени решението на П. и в частта по приложение на чл.23,ал.1 НК, като се определи общо най-тежко наказание-това за извършения подкуп. Присъединяването на наказанието глоба по чл.23,ал.3 НК следва да остане, каквото е.
Поради приетото, е безсмислено да се разсъждава относно приложение разпоредбата на чл.66,ал.1 НК, предвид липса на материалноправни предпоставки за това.
2/ Върховната инстанция по наказателни дела като инстанция по правото следва да се произнася в рамките на сезиращите я аргументи. Тя обаче е задължена в съобразие с установената по делото фактология да взема отношение по конституционно и законово скрепени права на подсъдимите лица, когато тяхното прилагане ги ползува, дори и да няма доводи на страните в тази насока. Казаното се отнася в пряка връзка и към промяната на атакувания съдебен акт, разисквана по-горе досежно Г., въпреки липса на провокиране на ВКС по определени обстоятелства.
В конкретния случай, на В. е наложена конфискация на ? от имуществото му, каквото наказание се определя задължително по силата на разпоредбата на чл.302,б.Б НК. В кориците на делото липсват данни с какво имущество разполага този подсъдим. Да не говорим, че съгласно ТРОСНК 16/89 и ТРОСНК 34/88 на ВС на РБ, не е достатъчно да се иска от подследствения да декларира само с писмена декларация какви имущества има. Изследване на финансовото състояние на В. е следвало да се направи още на фаза досъдебно производство и ако е било необходимо и възможно, да се пристъпи към искане за обезпечаване на дължимите при осъждане на лицето глоба и конфискация-чл.72 НПК.
Съдилищата от своя страна са били задължени да отнемат конкретно имущество, респективно част от него, в каквато връзка е следвало да съберат доказателства. В мотивировката и на двете съдебни инстанции няма нито една дума за това ? от какво имущество на виновния се конфискува. Съгласно решение 808-73-1 н.о.на ВС на РБ, конфискация може да се наложи само при установяване на налично имущество на виновното лице. В противен случай, не се постановява, защото няма какво да се конфискува. Незаконосъобразно е при недоказана наличност да се конфискува някаква част от имуществото на подсъдимия, както е постановено по атакувания съдебен акт.
Тъй като, както бе казано, в кориците на делото липсват данни за имущественото състояние на В., при дължим извод за липса на такова, решението на П. следва да бъде изменено по потвърждаване на