Р Е Ш Е Н И Е
№ 333
гр. София, 07 октомври 2008 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение,
в публично заседание на двадесети юни………………………….две хиляди и осма година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ
БИЛЯНА ЧОЧЕВА
при секретаря Н. Цекова….………………..…………………………в присъствието на
прокурора Aт. Гебрев……….……..…………………..………..изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА ………………….……….наказателно дело № 291 по описа за 2008 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения С. Г. П. за възобновяване на ВНОХД № 241/2007 г. на Сливенския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 18/25.03.2008 г., с което е била потвърдена присъда № 229/26.02.2007 г. по НОХД № 324-Д/2006 г. на Сливенския районен съд.
С тази присъда подсъдимият С. Г. П. е бил признат за виновен в извършването на две престъпления, както следва:
– по чл. 216 ал. 4, вр. ал. 1 от НК за това, че на 24.12.2004 г., в гр. С., противозаконно унищожил чужда движима вещ – 9 бр. прозорци на стойност 113, 40 лв., собственост на А. Р. А. , като случая е маловажен, поради което и във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 6 месеца лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от 3 години.
– по чл. 129 ал. 1 от НК за това, че на 25.12.2004 г., в гр. С., причинил на Ц. А. А. средна телесна повреда, поради което и във връзка с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода, отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от 5 години.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК на подсъдимия е било наложено общо наказание в размер на 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години.
В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото.
В искането се изтъкват доводи за наличие на основания за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Твърди се, че двете деяния, за които е бил осъден, не са били доказани, като в тази връзка събраните доказателства не са били обсъдени по надлежен процесуален ред. Въззивният съд не е съобразил показанията на разпитаните пред него свидетели – Х. П. и Х. Я. , сочени като очевидци за деянието по чл. 216 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, както и противоположните твърдения на св. Андрея Р. А. относно възприятията му за деянието по чл. 129 ал. 1 от НК. В резултат на това недопустимо е основал осъдителните си заключения върху казаното от пострадалата Ц. А. , дадени на досъдебната фаза и преразказани от нейния баща – св. Андреев без да отчете и заключението на тройната СПЕ за психиатричното й състояние. Претендира се отмяна на осъждането по текста на чл. 129 ал. 1 от НК и оправдаване на подсъдимия, а по отношение на деянието по чл. 216 ал. 4 се иска прекратяване на производството, което се отчита за образувано в нарушение на изискването по чл. 218в НК.
В с. з. пред ВКС осъденият лично и чрез защитника си поддържа направените доводи и искания.
Прокурорът от ВКП намира, че не са налице сочените основания за възобновяване, поради което и предлага искането да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното:
Искането за възобновяване е било депозирано на 16.05.2008 г. и се вмества в в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение – 25.03.2008 г., което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, като при разглеждането му по същество ВКС констатира следното:
Доводите за процесуални нарушения, довели до незаконосъобразно осъждане на подсъдимия за деяние по чл. 216 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, са основателни.
За да признае подсъдимия за виновен по това обвинение, първата инстанция е приела от фактическа страна, че на 24.12.2004 г., около обяд, докато пострадалата А. била на терасата, той започнал да мери с камъни прозорците на нейния етаж и ги счупил, а след това избягал. Прегледът на мотивите обаче ясно демонстрира, че в тях няма нито дума, а още по-малко надлежен анализ на доказателствата, въз основа на които са били направени тези фактически заключения. Всъщност, в съдържанието им се включва само обсъждане на доказателствени източници, съотносими към деянието по чл. 129 от НК. Не по-различни са и мотивите на въззивната инстанция. Единствената разлика е общата констатация, че разпитаните във въззивното производство свидетели, между които Х. Я. и Х. П. , не допринасят за промяна на фактическата обстановка, както и допълнението, че изводите на съда почиват върху показанията на св. Андреев – баща на пострадалата, които възпроизвеждат не само негови впечатления, но и такива на пострадалата относно авторството на деянието по чл. 216 от НК. Въпреки заявеното, че ще бъдат изложени мотиви доколко това е нарушение на материалния и процесуалния закон, при проучването ВКС намери, че такива изобщо липсват.
Изложеното дотук определя, че оплакванията за неправилна оценка на доказателствата, касаещи фактологията за деянието по чл. 216 от НК, на основата на която подсъдимият е бил признат за виновен и осъден, не могат да бъдат ефективно проверени – поради липсата на мотиви. Както вече беше уточнено, първата инстанция изобщо не е положила усилия да посочи въз основа на кои доказателства е намерила, че подсъдимият е счупил 9 бр. прозорци на етажа на св. Андреев, както и че това се е случило на 24.12.2004 г. около обяд. Вместо да поправи това нарушение, като извърши самостоятелен собствен анализ на данните от значение за това обвинение, каквито безусловно са били налице, при това противоречиви, въззивният съд се е задоволил само с изложеното по-горе допълнение. Освен, че то не съдържа яснота поради какви причини съдът се доверява на изложеното от св. Андреев, който е преразказал чутото от своята дъщеря, в него е поставен акцент и върху впечатления на този свидетел за авторството, каквито данни обективно няма в показанията му, а това индицира и за изопаченост в интерпретацията им. Отсъства каквото и да е обсъждане и съпоставка на неговите показания с тези на св. Стайкова – сестра на подсъдимия, сочила, че Ц. е мерила с камъни прозорците, като е счупила не само тези на етажа на подсъдимия, но и своите собствени, които са били с оправдателно значение. Никакъв процесуално издържан коментар не е бил направен и относно показанията на поисканите от защитата и разпитани във въззивното производство свидетели – св. Христо Я. З. и Х. П. З. , които се оказва, че не са били очевидци на счупването на прозорците. Не са били обсъдени и показанията на св. Демирев относно знанието му за чупенето на прозорци като форма на взаимно отмъщение между Ц. А. и подсъдимия., нито пък за отсъствието на обективни данни за счупени прозорци, вкл. при посещението на полицейските служители на следващия ден – 25.12.2004 г. На основата на констатираната липса на мотиви, която е винаги съществено процесуално нарушение, ВКС намира, че са налице условията за възобновяване и отмяна на въззивното решение в потвърдителната му част за осъждането на С. П. по чл. 216 ал. 4, вр. ал. 1 от НПК и връщане на делото за ново разглеждане на Сливенския окръжен съд от стадия на съдебното заседание на основание чл. 425 ал. 1, т. 1 от НПК.
По делото отсъства информация подсъдимият и пострадалият от деянието по чл. 216 от НК (св. Андреев) да са в такива отношения, които са визирани в хипотезата на чл. 218в от НК. Поради това доводът за прекратяване наказателното производство поради отсъствието на депозирана от него тъжба, е неоснователен.
Доводите за възобновяване поради нарушения на процесуалния и материален закон по повод с осъждането на П. за престъпление по чл. 129 ал. 1 от НК са неоснователни.
За разлика от деянието по чл. 216 от НК, мотивите на въззивната инстанция, а също и на първостепенния съд относно това по чл. 129 ал. 1 от НК, не страдат от съществени недостатъци. Осъждането на подсъдимия съвсем не се е основавало единствено върху показанията на св. Андреев, преразказал чутото от пострадалата си дъщеря (че е била ударена от него), която е страдала от шизофрения в какъвто аспект за застъпени възражения в искането за възобновяване. Конкретни обстоятелства около нападението са били възприети и от самия св. Андреев – писъците на пострадалата и възприемането на отдалечаващата се фигура на подсъдимия, чието име тя е назовала. Това добре е било съпоставено с възприетите от останалите свидетели следи от кръв в двора и по стълбището, последващото оказване на помощ и констатираните травми съобразно заключението на СМЕ. Косвена подкрепа за пребиваването на подсъдимия в района на произшествието във време близко до извършване на деянието е била намерена и в неговите обяснения, както и на св. Янкова, И. и С. Първата инстанция подробно е мотивирала съображенията си в коя част кредитира показанията на тази категория свидетели, а в друга не и поради какви причини, като въззивният съд не е намерил основание да промени тези негови констатации. Същото е сторено и по отношение на останалите доказателства, които са имали обвинително значение. Отдадено е било и нужното внимание на годността на пострадалата към датата на деянието да идентифицира своя нападател, което е било основано и на заключението на изслушаната от въззивната инстанция допълнителна СПЕ. В тази връзка липсва основание да се счита, че вътрешното убеждение на окръжния съд относно авторството на деянието е било опорочено. Вярно е, че същият е могъл по-прецизно да открои различието в показанията на св. Андреев и конкретно дали той пряко е видял не само отдалечаването на подсъдимия, но и нанасянето на ударите от него, както е твърдял пред районния съд или не е видял всичко това с оглед показанията му пред окръжния. Доколкото обаче доказателствената съвкупност в своята цялостност е била надлежно анализирана, то само този детайл не предполага възприемането на довода за процесуално нарушение при изследване на въпроса за авторството на деянието за основателен. На основата на приетите фактически положения материалният закон е бил приложен правилно с потвърждаване на осъждането на подсъдимия за престъплението по чл. 129 ал. 1 от НК. Тъй като в тази връзка не са направени конкретни оплаквания, то липсва необходимост от подробно обсъждане на съставомерността от обективна и субективна страна, по които въпроси мотивите на инстанциите по същество са изчерпателни и ВКС ги споделя.
По изложените съображения ВКС намира, че относно осъждането на П. за престъпление по чл. 129 ал. 1 от НК не са налице сочените основания за възобновяване и направеното по този повод искане следва да бъде оставено без уважение. В частта относно потвърждаване на присъдата за деянието по чл. 216 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, както и приложението на чл. 23 ал. 1 от НК, въззивното решение подлежи на отмяна по съображенията, изложени по-горе и връщане на делото за ново разглеждане на Сливенския окръжен съд.
С оглед изложеното и на основание чл. 425 ал. 1, т. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 241/2007 г. по описа на Сливенския окръжен съд, като ОТМЕНЯВА постановеното по него въззивно решение № 18/25.03.2008 г. в частта, в която е потвърдено осъждането на С. Г. П. за престъпление по чл. 216 ал. 4, вр. ал. 1 от НК и приложението на чл. 23 ал. 1 от НК И ВРЪЩА делото за ново разглеждане в посочената част на същия съд от друг състав от стадия на съдебното заседание.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: