О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 973
София, 24.07. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети юли, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 5* по описа за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. Х. Д. от с. А., община П. баня, Старозагорска област, чрез процесуалните си представители адв. М адв. Ваня А. от АК-Стара Загора, против въззивно решение № 131 от 07.07.2008 г., постановено по гр.д. № 694/2007 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 88д от 30.05.2007 г. на Казанлъшкия районен съд, постановено по гр.д. № 644/2006 г., с което е уважен установителния иск за собственост, с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК/отм./, като е признато за установено по отношение на ответницата М. Х. Д., че ищецът Г. Г. Г. от с. А. е собственик на ? идеална част от дворно място от 89 кв.м, находящо се в южната част на УПИ * в кв. 30 по плана на с. А., община П. баня и на ? идеална част от реална част от жилищната сграда, находяща се в УПИ * в кв. 30, на граничната линия с УПИ ХІ-303 в кв. 30, състояща се от 12 кв.м. избен етаж, 16,35 кв.м. от първия етаж и 27 кв. м. от втория етаж, като е отменен в тази част нотариален акт № 1* т. V, д. № 2539/1997 г. и нотариален акт № 1* т. V, д. № 866/2005 г. за поправка на нотариален акт № 105/1997 г., на основание чл. 431, ал. 2 ГПК/отм./.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен установителния иск за собственост на спорния имот е в противоречие с установената практика на ВКС, в която връзка представя съдебна практика – решение № 620 от 25.06.1993 г. по гр.д. № 211/93 г. на ВКС, І г.о., решение № 1* от 11.07.1995 г. по гр.д. № 2372/1994 г., V г.о., решение № 15/28.02.2006 г. по гр.д. № 2590/2004 г., ІV г.о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Г. Г. Г., чрез повереника си адв. Г от АК-Пловдив, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище, че същата не следва да бъде допусната до касационно обжалване. Развива съображения и за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен установителен иск за собственост на застроен недвижим имот, по който обжалваемият интерес не е под 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая жалбоподателят обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като няма изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора. Касаторът не е посочил главното основание за приложното поле на касационно обжалване – кой е материалноправният или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора – чл. 280, ал. 1 ГПК, който да е решен при наличието на три алтернативно дадени предпоставки – т. 1, 2 и 3. Следователно, към главното задължително основание в ал. 1 следва да се прибави поне една от предпоставките в т. 1, 2 и 3.
Както се изложи по-горе, от касатора не е конкретизиран правния въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Въз основа на изложеното в касационната жалба обаче може да се изведе следния процесуалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и който е от значение за изхода на спора, а именно – при висяща процедура по изменение на дворищнорегулационния план преди 31.03.2001 г., когато влиза в сила ЗУТ относно спорния имот, допустим ли е исковия път за защита. Настоящата инстанция споделя извода на въззивния съд по така изведения въпрос, че в случая за ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителния иск за собственост по отношение на 89 кв.м. от дворно място в южната част на УПИ ІV-302, в кв. 30 по плана на с. А., тъй като предвид направеното възражение от ответницата пред община П. баня по започната процедура по § 8, вр. с § 6 от ПР на ЗУТ за изменение на вътрешните регулационни линии между имотите на страните, инициирана от ищеца, е възникнал спор за материално право, който следва да бъде разрешен по съдебен ред. В този смисъл представеното решение № 15/28.02.2006 г. по гр.д. № 2590/2004 г., ІV г.о. на ВКС, съгласно което при наличие на административна процедура за изменение на дворищнорегулационните планове по писмено искане на заинтересованите собственици, исковият път за защита е недопустим, е неприложимо в настоящия случай, тъй като е налице спор за материално право, който следва да бъде разрешен по исков път, до който извод е стигнал въззивният съд в обжалваното решение.
Вторият процесуалноправен въпрос, който може да бъде изведен и който е от значение за изхода на спора е, допустимо ли е произнасяне на съда по искане, което не е направено от ищеца, а именно за изтекла придобивна давност относно спорния имот. Безспорно е, че когато съдът се е произнесъл свръхпетитум, в тази част постановеното решение е недопустимо, в какъвто смисъл са и представените решения № 620 от 25.06.1993 г. по гр.д. № 211/93 г. на ВКС, І г.о. и № 1* от 11.07.1995 г. по гр.д. № 2372/1994 г., V г.о. В конкретния случай обаче няма такова произнасяне във въззивното решение, тъй като възражение за изтекла придобивна давност е направено от пълномощника на ищеца пред първоинстанционния съд в с.з. на 29.03.2007 г./л. 62 от гр.д. № 644/2006 г./, поради което и този въпрос, значим за изхода на спора, е решен от въззивния съд в съответствие със закона и трайната съдебна практика в тази насока и не е налице произнасяне свръхпетитум.
В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Тези основания обаче касаят правилността на обжалваното решение при разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 131 от 07.07.2008 г., постановено по гр.д. № 694/2007 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: