О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
София . 07.07.2009 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети юни през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
като изслуша докладваното от съдията КОСТОВА т.д. №292 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.288 ГПК и е образувано по касационна жалба на “Б” О. , гр. В. срещу решение №182/24.11.2008г. по гр.дело № 369/2008г. на Варненския апелативен съд, с което е оставено в сила решението от 23.04.2008г., постановено по в.гр.дело №855/2007г. на Окръжен съд, гр. В., с което жалбоподателят е осъден да заплати на С. Д. Г. от гр. С. сумата от 100 000 щ.д. представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за заплащане на остатък от цената по договор за продажба на недв. имот, ведно с лихви и разноски. Поддържат се оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, преповтаряйки доводите за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, жалбоподателят сочи като основен въпросът за действителността на уговорената в споразумението неустойка, която по размер надхвърля определената от Министерския съвет лихва въпреки императивната разпоредба на чл.86 ЗЗД, задължително уреждаща случаите на обезщетяване на кредитора при забава на длъжника да изпълни едно свое парично задължение, въпрос решен в противоречие с цитирана съдебна практика, решен също така от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поддържа се, че е недопустимо страните да уговарят имуществена неустойка за неизпълнение на парично задължение, след като обезщетяването на такова задължение е уредено в закона. Позовава се на неизправност на кредитора, която изключва правото му на неустойка и на съдебна практика по този въпрос. Счита, че за необосновани и в противоречие с общата воля на страните констатациите на съда, че поетото задължение от ищеца за вдигане на наложена върху недв. имот възбрана касае друг договор, вероятно поради допусната в споразумението техническа грешка. Касаторът се позовава и на допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила чл.188 и чл.189 ГПК/отм/, доколкото съдът не е обсъдил наведени от него доводи, въпрос решен в противоречие с Р №707 от 17.03.1977г. по гр.дело №3417/1976г. на ВС на ІІ г.о. и Р №752 от 18.11.1988г. по гр.дело № 637/1988г. на ВС на ІІІ г.о.
В писмен отговор ответникът по касация С. Г. взема подробно становище по посочените от касатора основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса, с право и интерес на жалба, срещу въззивно решение на апелативен съд и е процесуално допустима.
Допустимостта на касационното обжалване е обусловена от наличието на предпоставките – основна и допълнителни, посочени в чл.280, ал.1 ГПК – съдът да се произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с задължителна или константна практика на ВС и ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
За да уважи искът по чл.92 ЗЗД въззивният съд се е позовал неизпълнение на сключеното от страните споразумение от 19.05.2004г., в което е уговорено остатъка от продажната цена на недв. имот да бъде заплатена на вноски по уговорен план, в който случай купувачът дължи неустойка в размер на 100 000 щ.д. Прието е за неоснователно възражението на ответника за недействителност на уговорената неустойка, обосновано с разпоредбата на чл.86 ЗЗД, като императивна правна норма, приложима за обезщетяване на кредитора на парично вземане при неизправност на длъжника.
Възражението на касатора е относимо към разрешение материалноправен въпрос за правото на ищеца на неустойка и нейния размер, поради което следва да бъде разгледано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Изводът на съда, че страните могат при условията на договорна свобода, да уговарят неустойка в по-голям размер от законната лихва, не противоречи на посочената от касатора съдебна практика. В решението от 9.06.2005г. по гр.дело № 908/2004г. на ТК ІІ г.о. клаузата за неустойка е обявена за нищожна като противоречаща на добрите нрави /чл.26, ал.1 ЗЗД/, защото е уговорена в размер значително надхвърлящ реалните вреди, а не поради забрана страните по договора да уговарят неустойка в размер различен от законната лихва, която е базата за изчисляване на обезщетението по чл.86 ЗЗД. Р №73 от 23.03.2005г. на Великотърновския апелативен съд по в.гр. дело №44/2005г. разрешава различна хипотеза, а именно дали се дължат лихви по чл.86 ЗЗД върху неустойка. Що се касае до влязлото в сила решение на Великотърновския апелативен съд, в което се приема, че отговорността за неизпълнение на парично задължение е винаги за забавено изпълнение и е в размер на законната лихва, дори когато е уговорена като неустойка, същото противоречи на решения на ВКС, в които се признава правото на договорна свобода на страните да уговарят начина на обезщетяване при неизпълнение на парично задължение. Страните по договора могат свободно да уговарят начина на определяне на дължимата неустойка – като глобална сума, като процент от главното задължение или като законна лихва./ Р№1095 от 23.12.1999г. на ВКС по гр.дело № 611/1999г. на ІІ г.о., Р №30 от 8.02.2007г. на ВКС по т.дело № 785/2006г. на ТК, Р № 526/24.03.1998г. на ВКС по гр.дело №1087/1997г. на V г.о. на ВКС/. В подкрепа на това становище на ВКС е представеното от касатора Р от 7.07.2003г. на Бургаския апелативен съд, че страните могат да договарят конкретна по стойност или изчисляема по принцип неустойка за забавено изпълнение на парично задължение над размера на законната лихва. В този смисъл, настоящия състав приема, че след като въззивното решение е съобразено с установена от ВКС съдебна практика, то не следва същото да се допуска до касационно обжалване. Решение №12 от 18.02.2005г. на Бургаския апелативен съд по гр.дело №2/2005г. разглежда хипотезата за заплащане на обезщетение за неизпълнение на парично задължение по чл.86 ЗЗД, когато страните не са уговорили неустойка, поради което е неотносимо към поставения от касатора материалноправен въпрос.
Законът в чл. 92 от ЗЗД и съдебната практика обвързват заплащането на неустойката с виновното неизпълнение на задълженията на страните по договора, но въпросите за изпълнението и неизпълнението, респ. за вида неизпълнение и за наличието на основания за освобождаване на длъжника от отговорност се решават от съда съобразно с приетите за установени факти и обстоятелства по спора. В този смисъл, въведеното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК и не подлежи на преценка по реда на чл. 288 от ГПК.
Изложените от касатора съображения за неправилност на решението, поради допуснато от съда нарушение на процесуални норми по оценка на доказателствата по делото/ чл.188, ал.1 ГПКотм/ и нарушение на материалноправната норма на чл.20 ЗЗД, не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред. Така формулирания съществен процесуален въпрос се разглежда в контекста на установената по делото фактическа обстановка и се свежда само до оценъчната дейност на съда по доказателствата по делото. Изложеното от касатора несъгласие с извършеното от съда тълкуването на конкретна клауза на споразумението, са доводи за неправилност на решението, поради неговата незаконосъобразност и необоснованост, основания за отмяна по чл. чл.281, т.3 ГПК. В случай при тълкуване на волята на страните по конкретната клауза за поето от страна на продавача задължение за вдигане на възбрана, съдът се е съобразил и с друго доказателство по делото, за да обоснове извода си, че между страните са обвързани и с други облигационни отношения, а не само с договора за продажба, поради което е несъстоятелно позоваването на съдебна практика по правния режим на тълкуването, определен в чл.20 ЗЗД.
В заключение не са налице основанията по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд, затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 182 от 24.11.2008г., постановено по в.гр.дело № 369/2008г. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: