7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 125
[населено място] ,06,12,2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия , първо търговско отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети септември , през две хиляди и тринадесета година , в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : НИКОЛА ХИТРОВ
РОСИЦА БОЖИЛОВА
при секретаря Наталия Такева , като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 1990 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.47 т.3 пр.2 и т.5 пр.1 ЗМТА .
Образувано е по иск на „ Х. Б. Ц. / Х./ „ Е. , за частична отмяна на арбитражно решение , постановено на 27.08.2012 год. от АС при БТПП , по арб.дело № 317 / 2011 год. по описа на същия съд, с което , въз основа на уважени на всяка от страните / [фирма] – ищец и [фирма] – ищец по насрещни искове, предявени в същото производство / , искове – за сумата от 321 980 лв. в полза на [фирма] и 481 284,57 лв. , в полза на [фирма] , както и въз основа на уважено възражение за прихващане на ищеца по насрещните искове между двете вземания , до размера на по-малкото / това на ищеца / , [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 159 305 лева – непогасена договорна мораторна неустойка за забава в изплащането на дължимо възнаграждение за СМР , възложени от [фирма] на [фирма], в качеството на изпълнител. Ищецът твърди, че арбитражният съд е приложил несъществуващ закон , вместо разпоредбата на чл.76 ал.2 ЗЗД , при определяне правните последици от извършено от [фирма] извънсъдебно прихващане , предхождащо предявяването на иска, по който е образувано арбитражното производство по арб.д.№ 317 / 2011 год. , за погасяване насрещни вземания, присъдени в полза на всяка от страните по предходно арбитражно дело – № 527 / 2009 год. на АС при БТПП .С прилагането на несъществуващ закон , арбитражният съд е обусловил крайните си изводи за дължимост на неустойката за забава в издължаване на възнаграждение за изпълнени СМР , т.е. обосновал основателността на насрещните искове на [фирма] . Акцентирайки на обстоятелството, че не се касае за неправилно тълкуване на чл.76 ал.2 ЗЗД, а за подмяна съдържанието на същата правна норма от арбитражния съд, ищецът твърди , че се касае за толкова съществен порок на решението ,че същият предпоставя отмяната му , като противоречащо на обществения ред на Република България . Според ищеца , принципа на правовата държава, прогласен с чл. 4 ал.1 от Конституцията и доразвит в чл. 46 ал.1 ЗНА , предполага правораздаването да се осъществява при еднакво и предвидимо прилагане на правните норми спрямо лицата и обективните факти и според точния им смисъл , като само при неяснота се изисква тълкуване . Доколкото нормата на чл. 76 ал.2 ЗЗД страната не счита неясна или противоречива , по същество намира приложението й , в различен от точния й и ясен смисъл, правоприлагане на друг, различен закон . Подобна подмяна при правораздаването – на правен институт „ лихва „ с правен институт „ неустойка „ – ищецът намира създаваща несигурност в правния порядък – прилагане на закона ad hoc в защита на частен интерес . По отношение на второто релевирано основание – чл.47 т.5 пр.1 ЗМТА – ищецът твърди, че по отношение правните последици на извършеното от него извънсъдебно прихващане между вземанията , уважени с решението по арб дело № 527 / 2009 год. на АС на БТПП , арбитражната клауза в сключения между страните договор не е приложима . Съдбата на присъдените суми, според страната, е самостоятелна и независима от съществувалата помежду им договорна връзка и като се е занимавал изобщо с правните последици на прихващането , съдът е разгледал неарбитрируем спор – „непредвиден в арбитражното споразумение „ .
Претендира се отмяна само на част от арбитражното решение – за присъждане на неустойка за забава в издължаване на част от възнаграждението за изпълнени СМР, присъдено в полза на [фирма] , с решението по арб. д. № 527 / 2009 г. на АС при БТПП , за периода 14.12.2010 год. – 12.07.2011 год. , в размер на 94 891,33 лева.
Ответната страна – [фирма] – оспорва иска , като счита, че първото основание по същество е позоваване на правоприлагане в противоречие с материалния закон / чл. 76 ал.2 ЗЗД / , което е от естество да обоснове неправилност на решението, но не и порок с тежестта на такъв, предпоставящ отмяната му , като противоречащо на обществения ред на Република България, в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл. 47 т.3 пр.2 ЗМТА . По второто релевирано основание ответникът счита, че редакцията на чл. 63 от сключения договор за изпълнение на СМР предвижда сезиране на арбитраж във всички случаи на спор относно изпълнението му и доколкото спорното прихващане има за предмет насрещни вземания , спорът за които като арбитрируем е бил разрешен от арбитраж, последиците на същото спрямо друг , предпоставен от неизпълнение на договорните задължения спор , не рефлектират върху арбитрируемостта на предмета му . Претендира присъждане на разноски .
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че искът е предявен в преклузивния срок по чл. 48 ал.1 ЗМТА ,считано от връчване решението на АС на БТПП на ищеца – на 04.01.2013 год., съгласно удостоверение № 1419 / 04.04.2013 год. на арбитражната институция .
За да се произнесе по предявения иск, настоящият състав съобрази следното :
С решение по предходно арбитражно производство между същите страни – № 527 / 2009 год. на АС на БТПП – [фирма] е осъден да заплати на [фирма] общо сумата от 825 726,90 лева ,част от която съставляваща дължимо възнаграждение за изпълнени от ищеца СМР, друга част – стойността на подлежащи на връщане от възложителя на изпълнителя гаранции,предоставени във връзка с изпълнението на СМР и трета част – дължими неустойки за забава в издължаването на възнаграждението и гаранциите .В същото производство , по предявени насрещни искове , [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата от 604 635 лв. – неустойка за забавено изпълнение на СМР . Въз основа на постановеното решение, [фирма] е предявило изявление за прихващане вземането си от [фирма] в размер на 604 635 лв. с част от задълженията си към същото дружество,покриващи размера на собственото му вземане , изрично указвайки , че прихваща същото срещу дължимата от него сума по възнаграждение за изпълнени СМР , дължимата сума по възстановяване на предоставени в изпълнение на договора за изработка гаранции и част от присъдените в негова тежест мораторни неустойки . Така неприспадана , според прихващащия длъжник, остава само останалата част от мораторните неустойки , възлизаща на 221 191,90 лева . [фирма] е възразило срещу прихващането ,вкл. досежно посочените от [фирма] моменти , към които и за отделните вземания същото има погасителен ефект. С нотариална покана от същата дата , на която [фирма] е отправило изявление за прихващане, [фирма] е отправило насрещно изявление за прихващане сумата 825 726,90 лв. срещу задължението си към [фирма] от 604 635 лв., до размера на по-малкото. Последващо е образувано арбитражно дело № 317 / 2011 год. на АС на БТПП , в което [фирма] е претендирало отново неустойка за забавено изпълнение на СМР, но за последващ, спрямо претендираната в арб.д.№ 527 / 2009 год. , период , който иск е уважен до размера на сумата от 321 950 лева. В същото производство, по насрещни искове на [фирма] , [фирма] е осъдено да заплати неустойка за забавено изпълнение на задължението за изплащане на възнаграждение за изпълнени СМР, присъдено с решението по арб.д. № 527 / 2009 год. , за последващ период спрямо периода, за който е присъдена неустойка за забава върху същото възнаграждение , с решението по първото арбитражно дело , както и мораторни неустойки върху приетите за подлежащи на връщане гаранции за изпълнение , отново за не покриващи се, с присъдените по първото арбитражно решение неустойки за забава в издължаването им , периоди . Именно във връзка с уважаването на насрещния иск за неустойка за забава върху дължимо възнаграждение за СМР , възниква и въпроса за приложението на чл. 76 ал.2 ЗЗД от арбитражния съд. Същият приема , че с изявлението за прихващане от 13.12.2010 год. на [фирма] , не са настъпили целените от дружеството последици на погасяване задълженията на същото в указаната от самото него поредност : на дължимото възнаграждение за СМР и подлежащи на връщане суми от внесени гаранции , като най-обременяващи го , съгласно чл. 76 ал.1 ЗЗД , и за разликата до размера на собственото му вземане от 604 635 лв. – с част от присъдените мораторни неустойки . Арбитражния съд, като намира, че мораторните неустойки подлежат на прихващане , съгласно императивната , според него , норма на чл. 76 ал.2 ЗЗД, счита че именно с изявлението за прихващане на [фирма] са настъпили погасителни последици , но за пълния размер на дължимите мораторни неустойки, подлежащите на връщане суми по гаранции и само за малка част от възнаграждението за СМР , присъдени с решението по арб.д.№ 527 / 2009 год. на АС на БТПП , при което е останала неиздължена част от 221 191, 90 лева, за която и за посочения от ищеца по насрещния иск последващ период , [фирма] дължи неустойка за забава .Действително, противно на задължителна съдебна практика – реш.№ 111 / 27.10.2009 г. по т.д.№ 296 / 2009 год. на ВКС, І т.о. , споделяща по-стара казуална такава – реш.№ 48 / 25.01.2000 год. по гр.д.№ 1065 / 1999 год. на ВКС , реш.№ 1276 / 08.10.1999 год. по гр.д.№ 577 / 1999 год. на ВКС , V г.о. и решение № 226 / 12.06.2006 год. по т.д.№ 832 / 2005 год. на ВКС , ІІ т.о., арбитражният съд е приел, че мораторната неустойка е приравнима на лихва / очевидно лихва за забава / и предвид така използвания термин „ лихва „ , приел за приложима нормата на чл. 76 ал.2 ЗЗД, с оглед императивен характер на разпоредбата / противното възприето в реш.№ 748 от 24.04.2001 год. по гр.д.№ 2504 / 2001 год. на ВКС и реш. № 431 от 26.01.2005 год. по гр.д.№ 1272 от 2003 год. на ТК на ВКС /. Цитираната съдебна практика тълкува понятието „ лихва „ в чл. 76 ал.2 ЗЗД със смисъла на уговорена в договора или закона „възнаградителна” такава . Според същата практика ,обезщетението за забава по чл. 86 ал.1 ЗЗД , съизмеримо със законната лихва, както и неустойката за забава в издължаването на друго вземане , подлежи на прихващане , при прилагане на нормата по аналогия , по реда на чл.76 ал.1 ЗЗД. Ако би споделил цитираната съдебна практика , арбитражният съд не би следвало да присъди неустойка за забава върху сумата от 221 191,90 лева . Релевантните , спрямо доводите на ищеца в настоящото производство , мотиви на арбитражното решение споделят концепцията , че : „ Правилото на чл. 76 ал.1 ЗЗД … не се прилага за случаите , при които са налице главници и акцесорни задължения, под формата на лихви, неустойки и разноски . Чл. 76 ал.1 ЗЗД се прилага за еднородни задължения / очевидно арбитражният съд визира само лихвоносните главници / , докато погасяването на разнородни задължения се урежда от императивната норма на чл.76 ал.2 ЗЗД „ .
Относно основанието за отмяна по чл. 47 т.3 предл. второ от ЗМТА : Липсва легална дефиниция на понятието „ обществен ред „ , но теорията и съдебната практика безпротиворечиво определят същия като съвкупност от императивни норми и принципи , чието дерогиране е от естество да изключи защитата на основополагащ легитимен интерес , да накърни такива основни права и ценности, общи за всички правни субекти , в противоречие с естествената справедливост , че защитата им се явява обоснована в обществен , а не само частен , интерес . Заявените обстоятелства не са от естество да обосноват постановяване на арбитражното решение в противоречие с обществения ред на Република България .
Спорната норма на чл.76 ал.2 ЗЗД , като действително неясна относно понятието „ лихви „ , употребено без пояснително определение в текста й, е предпоставила тълкуване в съдебната практика / преждецитираните съдебни решения /, вкл. по отношение на характера й , възприет като диспозитивен : страните , при постигнато помежду им съгласие , могат да променят поредността на погасяването, аналогично – поредността на прихващането . В този смисъл, несъстоятелна е базата на която стъпват доводите на ищеца – за неприлагане от арбитражния съд на императивна правна норма , при това достатъчно ясна и непротиворечива, за да не предпоставя тълкуване , предвид което и мотивите на арбитражното решение са квалифицирани като „ нормотворчество „ / приложение на несъществуваща правна норма /. Ищецът основава тезата си на несъвместимостта на понятията „ лихва „ в текста на чл. 76 ал.2 ЗМТА и „ неустойка „ , каквото арбитражният съд е включил в съдържанието на разпоредбата. Това, обаче, не е от естество да обоснове тезата за „ нормотворчество„ , а извод за разширително тълкуване , при което арбитражният съд е визирал под „ лихва „ в текста на чл. 76 ал.2 ЗЗД всяко акцесорно вземане , формируемо като граждански плод върху друго главно вземане, а неустойката за забава – като „ акцесорно „ вземане . Дали това тълкуване , на основание квалификацията на задължението за мораторна неустойка като акцесорно , е правилно и следва ли да бъде споделено, не съставлява въпрос по приложението на правен принцип от такъв съществен в обществен интерес порядък , че е от естество да злепостави и накърни обществения интерес като цяло . Правилно е възражението на ответника, че целта на чл. 47 т.3 пр. второ ЗМТА не е да санкционира неправилни решения на арбитражния съд, а такива , драстично конфронтиращи не с която и да било императивна правна норма , а с такава , която брани права и ценности , общи за всички правни субекти или права и ценности на отделния правен субект , но от такова естество, че по волята на законодателя е обезпечено зачитането им от всички , от своя страна гарантиращо обществения интерес . Несъобразяване с неподлежаща на разширително тълкуване материална норма , т.е. несъобразяване с точното й съдържание , предпоставя неправилност , но резултат от приложение на правен принцип – тълкуване и разновидност на същото – разширително , което не е идентично на безпринципно правораздаване , доколкото последното би съставлявало нарушение на обществения ред , по смисъла на чл. 47 т.3 пр.1 ЗМТА .
По основанието на чл. 47 т.5 пр. първо ЗМТА : Неоснователен е доводът за неарбитрируемост на спора, предвид самостоятелното битие на присъдените с арбитражното решение по арб.д.№ 527 / 2009 год. на АС на БТПП насрещни вземания , след постановяването му , с които е извършено прихващането. Ищецът смесва понятията спор и факти, релевантни за неговото разрешаване . Предметът на арб.д. № 317 / 2011 год. на АС на БТПП касае претенция, идентична по основание и с произход – идентичен договор, съдържащ арбитражна клауза и като безспорно арбитрируема , разгледана от съда . Правните последици на предходно прихващане , настъпващи по силата на закона и в съответствие с изявление за прихващане на страна по спора , са съобразени от арбитражният съд само и единствено като релевантен за разрешаване на иначе арбитрируемия спор факт . Логиката на страната би предпоставила невъзможност арбитражният съд да се съобрази при произнасянето си и с други , противопоставими на предявено вземане , като правопогасяващи, факти – напр. плащане , погасителна давност .Тази логика не може да бъде споделена . Спорното правоотношение не може да се изолира и разграничи от общо приложими правни принципи и институти , изрично не упоменати в арбитражната клауза .
С оглед преждеизложеното искът се явява неоснователен , а според изхода на спора ответникът следва да бъде възмезден за направените в производството разноски – адвокатско възнаграждение за представителство от един адвокат, доказано като договорено и изплатено, при непротивопоставено от ищеца възражение за прекомерност, на основание чл. 78 ал.5 ГПК .
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] против [фирма] иск , с правно основание чл. 47 т.3 пр. второ и т.5 пр.първо ЗМТА , за отмяна на арбитражно решение , постановено на 27.08.2012 год. по арб.дело № 317 / 2011 год. на Арбитражен съд при Българска търговско-промишлена палата .
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] , на основание чл. 78 ал.3 ГПК , понесените в настоящото производство разноски , в размер на 5 100 / пет хиляди и сто / лева.
Решението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :