О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 59
София, 29.01.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 20.01. две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 492 /2008 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1-3 ГПК по повод подадени касационни жалби от “С”А. гр. С. и “Д” А. гр. С. против решение №21 от 13.03.2008 по гр.д. №455/2007 год. на Софийския апелативен съд, ТК, 6 състав, в частта, с която е оставено в сила решение №21 от 13.03.2008 год. и допълнително такова от 08.01.2008 год., двете по гр.д. №455/2007 год. на Софийския градски съд , ТО, VІ-9 състав.
На 07.08.2002 год. между касаторите “С” А. гр. С. и “С” А. гр. С., преименувано, последователно с решения от 10.07.2007 год. и 28.12.2007 год., двете по ф.д. №476/89 год.на Софийския градски съд, Ф. отделение в “Д” А. , в качеството им на купувачи, и ищецът ”М” А. гр. С., в качеството му на продавач, е сключен договор за продажба на 100% от акциите на капитала на “Р” А. /3 030 005 бр. поименни акции с право на глас/ за цена 2 200 000 лв., разпределени по следния начин: 500 000 бр. за “С” А. и останалите 2 530 005 бр. за “С” АД. В изпълнение на поетите договорни задължения с Решение №1 от 12.08.2002 год. по ф.д. №7167/2002 год. на СГС- фирмено отделение е вписано учредяването на “Р” А. с капитал 3 030 005 лв., покрит от направената от продавача-ищец “М” А. непарична вноска на сгради и земя, негова собственост. С решение №2 от 13.12.2002 год. на СГС по същото фирмено дело впоследствие е променено наименованието на новоучреденото дружество “Р” А. , гр. С. на “Ф” А. , гр. С..
Ищецът “М” А. е предявил солидарно против касаторите следните обективно и субективно съединени искове:1/иск с правно основание чл.79, ал.1, ЗЗД във вр. с чл.327 ТЗ за сумата 373 133.62 лв., представляваща неизплатена част от продажната цена по чл. 3.2.4 от договора, ведно със законната лихва от предявяване на иска; 2/ иск с правно основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.82, ал.1 ЗЗД за сумата 634 636.24 лв., представляваща обезщетение за начислен и внесен в държавния бюджет ДДС от “М” А. за апортиране на недвижими имоти в “Р” А. по чл.3.2.5 от договора, ведно със законната лихва от предявяване на иска; 3/частичен иск с правно основание чл.92 ЗЗД с цена 100 000 лв. от общо дължимата сума в размер на 1 000 000 лв. Неустойка по т.3.3.2 и т. 3.3.1 от договора. Ответниците са оспорили исковете, а ответникът “С” А. е направил и евентуално възражение за прихващане със следните суми, пропорционални на участието му в “Р” АД: в размер на 978 329.97 лв., представляваща разликата в цената между уговорената и фактически установена квадратура на апортираните земя и сгради в “Р” АД; в размер на 200 000 лв., представляваща стойността на повредите в апортираното имущество и със сумата 303 105 лв., неустойка за забава, поради забавеното изпълнение на ищеца да заличи учредената върху имотите ипотека.
Софийският градски съд е уважил предявените искове срещу двамата ответници солидарно, като е приел, че сключената между страните сделка е търговска, задълженията по нея са поети общо от двамата ответници, поради което те са солидарни длъжници по смисъла на чл.304 ТЗ. Ищецът е изпълнил задължението си да прехвърли собствеността върху 100% от акциите, чрез джиросване на временните удостоверения, които ги материализират. Страните не са уговорили ищецът – да отговаря за недостатъци на апортираното от него в капитала на “Р” А. недвижимо имущество, докато купувачите-ответници не са изпълнили насрещното си задължение за заплащане на цената от 373 133.62 лв. по т.3.2.4 от Договора. Съобразно действащата редакция на нормите на чл.33 ал.1 във вр. с чл.36, ал.1, т.5 ЗДДС към момента на учредяване на “Р” А. непаричната вноска в капитала му е била облагаема доставка по смисъла на чл.32 ЗДДС. Поради виновното неизпълнение от страна на купувачите по договора, касатори в настоящето производство, продавачът “М” А. , като изправна страна, може да търси реално изпълнение ведно с уговорената неустойка.
Евентуалното възражението за прихващане, направено от “С” А. не е уважено, тъй като Софийският градски съд е приел, че ответникът не е посочил с кои от трите обективно съединени искове иска да се извърши прихващането и в каква поредност, поради което не може да настъпи материалноправният ефект на прихващането.
Софийският апелативен съд е отменил частично първоинстанционното решение- само в частта, с която е уважен частичният иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 100 000 лв., като по реда на чл.208 ГПК, отм. този иск е отхвърлен. Намален е и размерът на втория от уважените искове, този с правно основание чл.79 ал.1 във вр. с чл.82 ал.1 ЗЗД от 634 636.24 лв. на 630 923.24 лв., като въззивният съд е приел, че в чл.3.2.5 от Договора е уговорено да се плати не начисленият на продавача ДДС, а възстановеният на новорегистрираното дружество “Р” А. данъчен кредит, който е в размер 630 923.24 лв. В останалата осъдителна част първоинстанционното решение е оставено в сила, като са споделени правните изводи на Софийският градски съд.
Евентуалното възражението за прихващане на “С” А. с молба, намираща се на стр.161 от въззивното дело, е конкретизирано, частично са променени сумите за компенсиране, като дължими от “М” А. и е конкретизирано срещу кои искове да се извърши прихващането. Софийският апелативен съд също е приел, че то е неоснователно, защото заявените с него права за равностойността на непредадените от продавача “М” А. земя и сгради и неизпълнение на задължението му за предаването им в добро състояние, не представляват вземания, породени от сключения с него договор за покупко-продажба на акции. Той има за предмет не продажба на недвижими имот, в която хипотеза възражението би се основавало на чл.193, във вр. с чл.195, ал.1 и чл.210 ЗЗД, поради недостатъци на продадената вещ, а прехвърляне на собствеността на 100% от акциите от капитала на “Р” АД.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от страни активно легитимирана за това, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1, т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което са процесуално допустими.
І. По касационната жалба на “С” А. гр. С..
Касаторът “С” А. твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, при наличие на всичките отменителни основания на чл.281 т.3 ГПК. Навежда довода, че съдът с уважаването на иска за обезщетение за начислен и внесен в държавния бюджет ДДС, се е произнесъл по недопустим иск, защото исковата претения се основава на нищожна клауза в договора, поради противоречието й със закона и липса на кауза за плащане. Подържа, че не е разгледано възражението му за прихващане. Не са обсъдени доводите на страните, както и не са коментирани представените доказателства, с които се установява, че ищецът нито е апортирал, нито е предал сгради с посочената в договора площ. Счита за неправилен и необоснован изводът на Софийския апелативен съд, че ищецът не носи отговорност за имуществения субстрат на новоучреденото дружество. Подържа и нарушение на чл.46, ал.2 от ППЗДДС/ДВ бр.63/28.06.2002 год./, дефиниращ, че акциите не са ценни книжа, установяващи права върху стоки и услуги по смисъла на чл. 36, т.6, изр. второ от ЗДДС, поради което сделките с тях са освободени доставки. Подържа, че обжалваното решение е неправилно и в частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане, тъй като не се касае до материалноправно такова, а процесуално, релевирано по реда на чл.221 ГПК.
Касаторът “С” А. гр. С. като основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение сочи общо наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Като съществен материалноправен въпрос счита въпросът за отговорността на продавача на 100% от акциите на новоучредено от него акционерно дружество с капитал, формиран изцяло от апортната вноска с конкретно посочени в договора имоти, собственост на продавача. Жалбоподателят “С” А. гр. С. подържа, че сключеният между страните договор съчетава елементи на договорът за покупко-продажба на акции, с договора за продажба на недвижими имоти, поради което разрешаването на спора за отговорността на продавача ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навежда и довода, че обжалваното въззивно решение, в частта, с която е отхвърлено евентуалното възражение за прихващане, е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В подкрепа на този си довод е представил 6 броя решения на отделни състави на ВС и ВКС. Посоченият от касатора въпрос за обема на отговорността на продавача на 100% от акциите не представлява съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл.180, ал.1 ГПК.
Решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване по жалбата на касатора “С” АД.
Соченият от касатора въпрос за обема на отговорността на продавача по процесния продажен договор не представлява произнасяне от решаващия съд по съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, ГПК. Произнасянето на съда, съобразно предявеното искане по спорното право или правоотношение, индивидуализирано чрез сочения от ищеца фактически състав, представлява произнасяне по съществения материалноправен или процесуалноправен въпрос. Възприемането, обаче, на фактическата обстановка, както и направената от решаващия съд правна квалификация на спорното право не представляват разрешаване на съществения правен въпрос. Евентуално допуснатите от съда нарушения при тях биха представлявали основания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281 ГПК, но не и основания за допускането му до касационно обжалване. Тя законодателят изрично е разграничил и издигнал в предпоставка за селективност на касационната жалба. Същественият правен въпрос се включва в предмета на спора, очертан чрез фактите и обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, но същественият му характер произтича от конкретното произнасяне на съда по него, а не и от правна квалификация на спорното право или правоотношение. Неправилното посочване на съществения правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, защото разрешаването на съществения правен въпрос е основното, водещо основание за допускане до касационно обжалване. При това той трябва да е разрешен и при наличието на допълнителните критерии, посочени изчерпателно от законодателя в т.1-3 на алинея първа на чл.280 ГПК, които също не са налице.
Подържаното от касатора “С” А. , че разрешаването на сочения от него за съществен материалноправен въпрос, ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, би могло да се квалифицира като основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Този критерии е налице, само когато поради липса на практика чрез каузалното тълкуване на правните норми, ще се стигне до преодоляване на евентуалната им непълнота, неяснота или тяхна противоречивост. Правните норми, уреждащи отговорността на продавача за недостатъци/чл.193 и сл. ЗЗД/, внасянето на непарични вноски/чл.72 и 73 ТЗ/, както и продажбата на акции чрез джиросване на временните удостоверения, които ги материализират/чл.167 и чл.187 ТЗ/ не се нуждаят от тълкуване в посочения от жалбоподателя аспект. Правната квалификация на спорното право не само, че не се включва в съществения материалноправен въпрос, но и не може да обоснове ролята й за развитието на правото, като водещ критерии в предпоставката, съдържащи се в т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Доводите на касатора “С” А. за неправилно определяне вида на възражението му за прихващане като материалноправно, а не като процесуалноправно, също се отнасят към неправилността на обжалваното решение и не могат да се квалифицират като произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос. Още повече, че не са и формулирани като такъв. Касаторът, при подържане на тези си доводи, е посочил само допълнителния критерии за допускане касационно обжалване – противоречива съдебна практика, наличието на която би могло да се квалифицира като основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1,т.2 ГПК, но без формулиране разрешаването на съществения процесуалноправен въпрос, те не следва да се обсъждат. Изложените оплаквания за неправилно приложение на процесуалния закон- чл.221 ГПК и нарушения на материалния закон- чл.103 ЗЗД са доводите за неправилност на обжалваното решение в тази му част, поради което не могат да се квалифицират като основания за допускането му до касационно обжалване. Същото се отнася и до соченото нарушение на чл.46, ал.2 от ППЗДДС/ДВ бр.63/28.06.2002 год./, във вр. с чл. 36, т.6, изр. второ от ЗДДС.
ІІ. По касационната жалба на “Д” А. , гр. С.
Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната част е недопустимо и неправилно. Подържа, че част от уговорената цена не е изплатена от ищеца-продавач “М” А. , за да може да настъпят последиците от възражението на “С” А. за прихващане, поради което не уважаването му представлява отказ от правосъдие.говорката за заплащане на обезщетение за заплатеното ДДС не само е нищожна, но и представлява уговорка за допълнително плащане, извън твърдо фиксираната цена по договора. Навежда и довода, че неправилно исковете са уважени солидарно, тъй като акциите са закупени от дружествата-ответници разделно.
Като основания за допускане касационно обжалване сочи само правната норма на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК, без да изложи точно и мотивирано основанията за допускане на касационно обжалване.
Решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване и по жалбата на касатора “Д” А. , гр. С..
Т. също не е формулирал същественият правен въпрос, като водещо основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Изложените доводи за неправилност на правната квалификация на договора и твърдените нарушения на материалния и процесуалния закон представляват основания за неправилност на обжалваното решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане до касационно обжалване. Соченото частично неизпълнение на задължението на ищеца за апоритране на уговореното недвижимо имущество във връзка неоснователността на претецията му за заплащане на уговорената цена представлява излагане на фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си, но не и същественият правен въпрос, по който съдът се е произнесъл, и който е включен в предмета на спора.
Общото позоваване на активната материалноправна легитимация на неизправната страна по договора, търсеща пълно изпълнение на задълженията към нея, също не представлява посочване на същественият правен въпрос. Той е винаги конкретен и се съдържа в предмета на спора. Не посочването му е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване, поради което и сочената противоречива практика не следва да се обсъжда.
Не е налице и допълнителната предпоставка на т.3, на алинея първа на чл.280 ГПК, тъй като сложността на конкретния казус, сама по себе си не я обосновава. Разрешаването на съществения правен въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, когато разрешаването му ще допринесе за преодоляване на непълнота или неяснота в закона, каквато по изложените по-горе съображения липсва.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №21 от 13.03.2008 по гр.д. №455/2007 год. на Софийския апелативен съд, ТК, 6 състав в обжалваната част, а именно в частта, с която е оставено в сила решение №21 от 13.03.2008 год. и допълнително такова от 08.01.2008 год., двете по гр.д. №455/2007 год. на Софийския градски съд , ТО, VІ-9 състав.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: