О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 324
София, 28.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 15.04. две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 1133 /2009 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по повод подадени касационни жалби от двамата ответници по делото: от ЕТ”Х” гр. В., чрез адвокат И, с вх. №29525 от 02.09.2009 год. и от Е. „С”, гр. В., чрез адвокат А, с вх. №31542/23.09.2009 год., двата на Варненския окръжен съд, срещу Решение №314 от 31.07.2009 год. по т.д. №456/2009 год. на Варненския окръжен съд, с което частично е отменено решение от 10.01.2008 год. по гр.д. №7350/2007год. на Варненския районен съд в осъдителната част. С първоинстанционно решение са били уважени следните искове, предявени от М. на о. солидарно против касаторите при условие на субективно и обективно съединяване: 1/иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 5001.15 лв., представляваща договорна неустойка за неизпълнение на задължението на касаторите-наематели за връщане на наетия от тях имот, и 2/ иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1 480.64 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва. Отхвърлени са искът с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД до пълния предявен размер от 6 782.11 лв., искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД до пълния предявен размер-2322.19 лв., а изцяло е отхвърлен искът с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 379.69 лв. дължима наемна цена, както и акцесорният му иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 229.81 лв., представляваща мораторна лихва върху нея. В отхвърлителната част първоинстанционното решение е влязло в сила . По повод въззивни жалби от настоящите кастори- ответници по делото, с първото въззивно решение №236 от 14.05.2008 год. по въз.т.д. №215/2008 год. на Варненския окръжен съд, ТО решението на Варненския районен съд е отменено и предявените искове от МО са отхвърлени. С решение №68 от 21.04.2009 год. по т.д. №697/2008 год. на Върховния касационен съд, ІІ Т. О., постановено по реда на чл.290 ГПК е отменено въззивното решение, като с него е разрешен приетият за съществен материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, преди обявяване на текста за противоконституционен с Решение №4 на КС от 2009 год.-ДВ бр.47 от 23 юни 2009 год. относно думата ”съществен”, „дали уговорената в т.14 от договора неустойка в размер на петорния наем се дължи еднократно или за всеки месец след прекратяване на наемния договор, през който период наемателите са ползвали имота, както и дали за този период се дължи обезщетение за ползване на основание чл.236, ал.2 ЗЗД или само уговорената неустойка за неизпълнение на задължението за предаване на имота, съдържаща се в т.14 от сключения между страните наемен договор”. ВКС е приел, че с тази клауза за дължима неустойка в петорния месечен наем страните са уговорили отнапред дължимото от наемателя на наемодателя-М. на о. обезщетение за лишаването му от ползването на вещта, продължило въпреки противопоставянето му, поради което неустойката се дължи не еднократно, а за целия период на ползването. Делото е върнато на въззивния съд за установяване размера на неустойката и обсъждане на направеното от ответниците възражение за давност. С обжалваното с настоящата касационна жалба решение №314 от 31.07.2009 год. по т.д. №456/2009 год. на Варненския окръжен съд е определен размерът на уговорената неустойка с обезщетителен характер в петорен размер на месечния наем, дължима поотделно за всеки месец на ползването на имота от касаторите след прекратяване на наемния договор. Частично е уважено и възражението им основание чл.111 б.”б” ЗЗД за изтекла тригодишна погасителна давност, поради което е прието, че искът с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от М. на о. солидарно против касаторите Е. Х. Х. К. ” и Е. „С”, двамата от гр. В., е основателен за сумата 4 401.61 лв., представляваща неустойка за периода от 11.09.2004 год. до 26.01.2006 год., като за разликата до уважената с първоинстанционното решение сума от 5 001.15 лв., е отхвърлен. На същото основание е отхвърлен и акцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава върху присъдената неустойка за разликата над сумата 1 331.52 лв. до присъдената 1 480.64 лв.
Ответникът М. на о. по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество- прави възражение за неоснователността на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени направените разноски, както и юрисконсултско възнаграждение.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от страни, активно легитимирана за това, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол/чл.280, ал.2 ГПК/, поради което са процесуално допустими.
1. По касационната жалба на Е. „Х”, гр. В..
Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Навежда довода, че съдът не се е произнесъл по довода му за намаляване на дължимата неустойка на основание чл.92, ал.2 ЗЗД, като по този начин тя е определена в противоречие на добрите нрави, водещо до нищожност на договорната клауза, съобразно която е присъдена/ арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД/. Подържа, че неправилно е допусната солидарна отговорност между касаторите, защото в нарушение на чл.305 ТЗ не е съобразено, че ищцовата страна е осчетоводявала изплащаната от него дължима част от наема за периода м.май-2002-м.декември 2004 год., представляващ част от исковия период.
Като основание за достъп до касация поставя за разрешаване правния въпрос от значение на изхода на делото, че прекомерният размер на договорената неустойка, определена в процент от стойността на договора, без краен предел, я превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което тя е нищожна, на основание противоречието й с добрите нрави. Подържа и че поради погасяването на част от вноските си за наема, заприходени при ищеца, не следва да се счита за солидарен длъжник с другия касатор. Позовава се, че така формулираните правни въпроси са разрешавани в противоречие с практиката на съдилищата, включително и на ВКС, поради което са налице основанията за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 и 2 ГПК. В подкрепа на доводите си посочва решение №48 от 30.VІ.1986 год. по гр.д. №18/86 год. , ОСГК, Решение№460 от 24.08.2006 год. на ВКС по т.д. №1056/2005 год. на ВКС, ІІ Т. О. и решение №173 от 15.04. по гр.д. №788/2003 год. на ВКС,ТК.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол по касационната жалба на Е. „Х”.
П. от касатора два правни въпроса не представляват общото основание за достъп до касация- а именно разрешаване на материалноправни или процесуалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело/чл.280, ал.1 ГПК/. След отменителното решение на ВКС, при новото разглеждане на делото въззивният съд не се е произнасял по тях. Те стоят извън поставените пред него с решението на ВКС по чл.290 ГПК за разрешаване въпроси. Предметът на първата касационната проверка е определила пределите, в които следва да се развие въззивното производство. В случая разгледаният от ВКС въпрос дали уговорената в т.14 от наемния договор обезщетителна неустойка се дължи еднократно или за всеки месец след прекратяването му, както и дадените указания за обсъждане на възражението на ответниците за погасителна давност, представляват и правните въпроси, по които се е произнесъл Варненския окръжен съд. Повдигнатите от касатора с настоящата касационна жалба въпроси за нищожността на клаузата по чл.14 от наемния договор на основание чл.26, ал.1 ЗЗД и за липсата на основание за солидарна отговорност са преклудирани с постановяване на първото касационно решение. Обусловеността на пределите на касационната проверка за правилността на обжалваното въззивно решение от заявените в касационната жалба основания/чл.290, ал.2 ГПК/, преклудира споровете, извън тази проверка. Още повече, че и в първата си въззивна жалба, както и в писмените бележки по гр.д. №215/2008 год. на Варненския окръжен съд жалбоподателят никъде не е навеждал довод за нищожност на клаузата за уговорената неустойка, поради определянето й в съотношение с месечния наем без краен предел, в противоречие с добрите нрави/чл.26, ал.1 ЗЗД/.
По отношение на въпроса за липса на основание за солидарна отговорност, той освен че също не е бил предмет на касационна проверка, то и по отношение на него не е налице и допълнителното основание за селектиране на касационната жалбла- противоречива съдебна практика. Посочените от касатора съдебни решения се отнасят до приетата в тях нищожност на клаузите за неустойка, поради противоречие с добрите нрави, а нямат за предмет липсата на солидарност, поради съществуващата разделност в приемане от кредитора на частично изпълнение на задължението от единия длъжник.
2. По касационната жалба на ЕТ”С” Е. , гр. В..
Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, като постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване- чл.281, т.3 ГПК: в противоречие на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Подържа, че процесният имот представлява публична държавна собственост М на отбрана не е носител на активна материалноправна легитимация да предявява иска за претендираното обезщетение с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД. Навежда и довода, че така определеният размер на дължимата неустойка противоречи на добрите нрави, поради което е нищожна. В приложението към касационната жалба подържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, тъй като съдът е разрешил материалноправен и процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото при наличие на допълнителните предпоставки за това по чл.280, ал.1,т.2 и 3 ГПК.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол и по касационната жалба на ЕТ”С” ЕТ.
Поставените от него въпроси са извън предмета на проверката за законосъобразност, извършена с решението на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което по изложените по-горе съображения те са и преклудирани. Още повече, че те не се съдържат и във въззивната му жалба на стр.8 от производството по т.д. №215/2008 год.на Варненския окръжен съд. Там са правени доводи, че наемният договор не е прекратен или развален, че липсва виновно неизпълнение от страна на касатора-наемател, както и за прекомерност на неустойката, но не и за евентуалната нищожност на договорната клауза, поради противоречие с добрите нрави. Конкретизирането на искането във въззивната жалба по обект е лимитирало предмета на въззивното производство, а въведените касационните основания- обсегът на първата касационна проверка по правилността на въззивното решение.
Касаторът не е изпълнил и задължението си да посочил точно и мотивирано и общото основание за достъп до касация/чл.284, ал.1,т.3 във вр. с ал.3,т.1ГПК/. Позоваването само на общите законови разпоредби не представлява формулиране на правния въпрос, обусловил правните изводи на съда. Не са налице и допълнително подържаните основания за селектиране на касационната жалба- тези по чл. 280, ал.1,т.2 и 3 ГПК. Въобще не е посочена противоречива съдебна практика, като не е обоснована и значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.
На основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК във вр. с чл.9, ал.1 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения в полза на М. на о. съобразно изхода по делото ще следва да се присъди сумата 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение №314 от 31.07.2009 год. по т.д. №456/2009 год. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА ЕТ”Х” гр. В., Ж. К. ”В” бл.216, вх.3, ап.61 и от Е. „С”, гр. В., ул.”Н” бл.3, ет.5, ап.49 да заплатят на М. на о. сумата 150 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: