О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 179
София, 20.03.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 06.03. две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 20 /2009 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1-3 ГПК по повод подадена касационна жалба от Л. Б. против решение №139 от 18.04.2008 год. по гр.д. №3949/2007 год. на Софийския градски съд, ВК, ІV-то “Д” отделение, с което след отмяна на първоинстанционното решение по реда на чл.208, ал.1 ГПК са отхвърлени предявените от касаторката при условие на обективно съединяване против М. С. Й. следните искове:1/иск за сумата 4 297 лв., с която касаторката Л. А. Б., ищца по делото, в качеството си на поръчител, е погасила задълженията на ответницата като на наследник на починалия си син М. М. по сключен от него договор за кредит и 2/иск за сумата 400 лв., представляваща мораторна лихва за забава от 16.01.2006 год. до завеждането на исковата молба, ведно със законната лихва от предявяване на двата иска. С решение от 30.10.2007 год. по гр.д. №1165/2007 год. на СРС, І-ва ГК, 33 състав първият иск за главницата е квалифициран като такъв по чл.143, ал.1 ЗЗД, а вторият- акцесорният –по чл.86, ал.1 ЗЗД. И двата иска са уважени, като Софийският районен съд е приел, че сключеният на 16.01.2006 год. между ищцата Л. Б. и ТБ”Х” АД договор за поръчителство е действителен, без значение, че сключването му е станало след сключването на 07.06.2004 год. на договора за потребителски кредит, с който банката-кредитор е отпуснала кредита на починалия на 30.10.2005 год. син на ответницата М. Софийският районен съд е извел отговорността на ответницата М от погасяването на задължението по кредита от ищцата- поръчител, макар и без знанието на длъжника. Софийският градски съд е приел, че предявеният от касаторката Л. Б. иск за главницата с правно основание чл.143, ал.1 ЗЗД е неоснователен, защото от сключения между нея и банката на 07.06.2001 год. Договор за поръчителство не са породени правоотношения между поръчител и длъжник, чието задължение по главницата е изпълнено от поръчителя. Въззивният съд е приел, че с поемането от касаторката на задължение за предсрочно погасяване на задължението на наследниците по кредитния договор, тя фактически не поръчителства по дълга към ТБ”Х” АД, а встъпва в него.
Касаторката Л. Б. , чрез адв. Х. В. твърди, че обжалваното решение е постановено при наличие на всичките отменителни основания на чл.281, т.3 ГПК. Навежда довода, че Софийският градски съд е допуснал нарушение на материалния закон- чл.143, ал.1 ЗЗД, защото е спазена изискуемата се в чл.138, ал.2 ЗЗД писмена форма на договора за поръчителство. Подържа и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като предявеният иск за главницата е разгледан само на едно и на никакво друго основание, след като ищцата не е посочила правното му основание. Твърди, че така допуснатите съществени съдопроизводствени нарушения са довели и до необоснованост на обжалваното решение.
Като основания за допускане до касационно обжалване сочи разрешаване на съществения процесуалноправен въпрос за правомощията на съда да квалифицира предявените искове, както и за задължението му да ги разгледа на предявеното основание. Подържа, че този съществен процесуалноправен въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Като съществен материалноправен въпрос сочи приложението на разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗД по предявения иск за главницата. Твърди, че съдът не е мотивирал изводите си, че касаторката Л. Б. е погасила свое собствено задължение чрез встъпване в дълг по чл.101, изр.3, ЗЗД, вместо да приеме, че тя е изпълнила задължението на длъжника по кредитния договор. Подържа, че същественият материалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на съдилищата /доказана и от противоречивите решение на двете съдебни инстанции/, както и тази на ВКС. В подкрепа на доводите си за противоречиво разрешаване на същестевния материалноправен въпрос е посочил и представил Решение №1022 от 28.06.1999 год. по гр.д. №252/99 год. , V Г. О., решение №1647 от 03.12.1984 год. по гр.д. №803/84 год. на І Г. О., Решение №74 от 01.07.1959 год. по гр.д. №51/1959 год. на ОСГК, Решение №677 от 09.07.2001 год. по гр.д.. №1917/2000 год. на ВКС, ІІ Т. О. и решение №233 от1997 год., 5 чл.състав на ВКС. Подържа, че разрешаването му ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирани за това, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол включително и в частта по иска за лихвата, поради акцесорния му характер /чл.286, ал.1, т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Касационната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване.
С нормата на чл.280, ал.1 ГПК/дв бл.59 от 20.07.2007 год., в сила от 01.03.2008 год./ е въведен принципът на факултативното касационно обжалване. Съобразно него преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно посочените от законодателя основания за допускането й до касационен контрол. Основанията за селекция са различни от основанията за твърдяната неправилност на обжалваното решение.
Основното водещо основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол е разрешаването на съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос. Соченото от касатора задължение на съда да квалифицира спорното право/чл.98, ал.1, б.”г” ГПК, отм., или чл.127, ал.1, т.4 ГПК/ не представлява съществен процесуалноправен въпрос, от разрешаването на който да са направени правните изводи на съда. Спазването на общозастъпения от нашето право с посочените по-горе норми принцип на субстанцирането, съобразно който ищецът е длъжен да посочи само обстоятелствата, на които основава иска си, а съдът е длъжен въз основа на тях да определи правното основание на иска, не представлява разрешаване на съществен процесуално правен въпрос. Същественият правен въпрос е винаги конкретен, той се включва в предмета на спора, индивидуализиран от ищеца чрез основанието и петитума на иска. Произнасянето на съда, съобразно предявеното искане по спорното право или правоотношение, произтичащо от сочения от ищеца фактически състав, представлява разрешаване на съществен правен въпрос. В случая като съществен процесуалноправен въпрос би могъл да бъде такъв дали при определяне правното основание на иска, съобразно принципа на субстанцирането, Софийският градски съд е длъжен да изхожда от материалното право или от фактите, от които то се поражда, но такъв или подобен конкретен съществен процесуалноправен въпрос не е поставен.
Не е формулиран и изричен процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд по отношение на приетата от първоинстанционния съд квалификация на спорното право. Такъв не може да се изведе и от обстоятелствената част на касационната жалба, имаща характер на приложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Правомощията на въззивния съд по отношение на приетата от първоинстанционния съд правна квалификация са определени в закона. Въззивният съд не е обвързан от приетото от първоинстанционен съд правното основание на иска, но само ако приеме, че е искът е разгледан на непредявено основание, той обезсилва решението на първоинстанционния съд и връща делото, за да бъде разгледан искът на предявеното основание. В случая Софийският градски съд е отменил решението на районния съд не поради разглеждане на непредявен иск, а поради неговата неоснователност. Направената от съда правна квалификация на спорното право въз основа на сочените от ищеца факти и обстоятелства е въпрос на възприемане на конкретната фактическа обстановка, поради което не представлява разрешаване на съществен процесуалноправен въпрос. Правилността на дадената от Софийския градски съд правна квалификация на спорното право, е въпрос на основателността на касационната жалба/ арг. от чл.282 т.3 ГПК/ и не представлява основание за допускането й до касационно обжалване.
Жалбоподателката Л. Б. не е посочила точно и мотивирано и съществения материалноправен въпрос. Извела го е чрез евентуалното приложение на нормата на чл.146, ал.1 ЗЗД. Правоприлагането е въпрос на правна квалификация на спорното право, относима към правилността на обжалваното решение, поради което не представлява разрешаване на съществен материалноправен въпрос. Не са налице и допълните предпоставки за допускане до касационно обжалване, а именно сочените правни въпроси да са разрешени в противоречие със съдебната практика, практиката на ВКС или да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Посочената съдебна практика не доказва противоречиво разрешаване от Софийския градски съд на съществени правни въпроси. Всичките приложени решения съдържат изводи на съда за правната същност на договора за поръчителство, р.п. за фигурата на встъпване в чужд дълг. Доколко Софийският градски съд правилно е приложил тези правни институти е въпрос на проверката му при разглеждане на жалбата по същество, но не представляват основание за допускането й до касационно разглеждане.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №139 от 18.04.2008 год. по гр.д. №3949/2007 год. на Софийския градски съд, ВК, ІV-то “Д” отделение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: