О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
София, 15.07. 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 02.07. две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 384 /2009 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по повод подадена касационна жалба от Н. Г. П., чрез адв. С с вх. №.1146 от 10.03.2009 год. на Варненския апелативен съд против решение №11 от 15.01.2009 год. по в.т.д. №447/2008 год. на Варненския апелативен съд, ТО, в частта, с която е оставено в сила решение №44 от 23.01.2008 год. по т.д. №468/2007 год. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против С. З. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл.254 ГПК, отм.,за установяване, че не дължи сумите по двата записа на заповед от 07.05.2002 год. и от 31.10.2003 год. за разликата над 20000 лв. до 35 000 лв. И двата записа на заповед са със съдържание, че касаторът-ищец Н. Г. се задължава да заплати на ответника С. З. П. посочените в тях суми: в този с дата от 07.05.2002 год.- сумата 25 000 лв., а в този с дата от 31.10.2003 год.- сумата 10 000 лв. В полза на ремитента С. П. на основание чл.237,б.”е”ГПК, отм. са издадени изпълнителни листове на 23.09.2004 год. за сумата 25 000 лв. и на 30.08.2004 год.- за сумата 10 000 лв. По повод подадена от него молба с вх. №11 от 28.01.2005 год. за започване на изпълнително производство е образувано изп.д. №5/2005 год. на СИС при Районен съд гр. Е., преобразувано в изп.д. №20067250400037 на частния съдебен изпълнител- В. Г. с рег. №725 с район на действие ОС В. Т. Касаторът Н. Г. П. е предявил против ответника С. З. П. настоящия отрицателен установителен иск с правно основание чл.254 ГПК, отм. за установяване, че не дължи сумите, посочени в записите на заповед. С решение №44 от 23.01.2008 год. по т.д. №468/2007 год. на Варненския окръжен съд предявеният отрицателен установителен иск е уважен частично, като е прието че касаторът-ищец Н. Г. П. не дължи на С. З. П. сумата 20 000 лв. от общо дължимата сума от 35 000 лв. по двата записа на заповед. По направените от ищеца възражения срещу изпълняемото право съдът е приел следното: 1/Двата записа на заповед, въз основа на които са издадени изпълнителните листове, не са нищожни, защото съдържат всичките необходими реквизити на чл.535 и чл.536 ТЗ, включително и подпис на издателя по записа на заповед от 31.10.2003 год., защото издателят и платецът по записа на заповед са едно и също лице; 2/Вземанията по записите на заповед срещу платеца не са погасени с изтичането на тригодишния давностен срок от падежа/чл.531, ал.1 ТЗ/, защото давността на основание чл.116, б.”в” ЗЗД е прекъсната с предприемане на действия на принудително изпълнени, каквото представлява подаване на молбата на ответника С с вх. №11 от 28.01.2005 год. за образуване изпълнително дело на основание издадените и посочени по-горе изпълнителни листове. Съдът е счел, че такова пресекателно действие имат и молбите за издаване на изпълнителни листове, които дори предхождат молбата за образуване на изпълнително производство;3/. Частично е основателно възражението за погасяване на задължението по записите на заповед чрез плащане. Погасяване на част задължението по първият запис на заповед от 07.05.2002 год. за 25 000 лв. с плащане на сумата 5 000 лв. е доказано с разписката, намираща се на стр.16 от делото, изходяща от ответника. Основателно е и направеното от ищеца Н. П. извънсъдебно възражение за прихващане със сумата 5 000 лв., на основание издадения в него полза от ответника С запис на заповед на 05.10.2003 год. за сумата 5 000 лв. Погасяване на задължението по записа на заповед от 31.10.2003 год. в размер на 10 000 лв. чрез плащане е доказано с представената по делото разписка, изходяща от ответника, находяща се на стр.18 по делото; 4/твърдяната каузална сделка – сключен договор за заем в размер на 20 000 лв., за обезпечаване изпълнението на задължението по който са подписани издадените записи на заповед, не е доказана от ищеца. Недопустимо е на основание чл.133,б.”г” ГПК погасяване на установени с писмен акт парични задължения. С допълнително решение №225 от 12.05.2008 год. по т.д. №468/2007 год. на Варненския окръжен съд допълнително се е произнесъл по недължимостта на законната лихва върху главниците, за които съдът е приел, че не се дължат.
С решение №11 от 15.01.2009 год. по в.т.д. №447/2008 год. на Варненския апелативен съд, ТО, в обжалваната част, а именно в частта, с която е оставено в сила отхвърлителното решение №44 от 23.01.2008 год. по т.д. №468/2007 год. на Варненския окръжен съд за сумата 15 000 лв. дължима по първия запис на заповед от 07.05.2002 год. за 25 000 лв., въззивният съд изцяло е споделил доводите на първоинстанционния съд.
Касаторът Н. Г. П. твърди, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, постановено при наличие на всичките отменителни основания на чл.281, т.3 ГПК. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила подържа необсъждане на направените възражения, че с издадения от ответника запис на заповед на 05.10.2003 год., след падежа на записа на заповед от 07.05.2002 год., а именно 01.11.2002 год., се доказва липсата към момента на издаването му на предходни задължения на ищеца; неправилно е прието,че плащанията по записите на заповед и каузата следва да се доказват с писмени доказателствени средства. Навежда довод за нарушение на материалния закон- чл.535 т.3 и т.7 ТЗ, във вр. с чл.486, ал.2, във вр. с ал.1, т.1 и 4, във вр. с чл.537 ТЗ, като подържа, че записът на заповед от 07.05.2002 год. е с два падежа, а този от 31.10.2003 год., без подпис на издателя му.
Като основания за селектиране на касационната жалба е посочил произнасяне на апелативния съд по съществени процесуалноправни въпроси, а именно- 1/възможно ли е решението да не е мотивирано и да бъде взето без обсъждане на доказателствата по делото; 2/издаденият по-късно, т.н. насрещен запис на заповед от кредитора по първите два записа на заповед, изключва ли съществуването на някакви непогасени задължения на длъжника-ищец по иска с правно основание чл.254, ГПК, отм.;3/ Допустимост на свидетелски показания във връзка с установяване съдържащия се в насрещния запис на заповед неизгоден за издателя му факт- признание от ответника за липса на задължение на кастора-ищец; 4/Коя норма за допустимост на свидетелски показания следва да намери приложение за установяване на договори: дали на основание с§2 ал.1 ПЗР на ГПК нормата на чл.133 ал.1, б.”г”ГПК, отм., вероятно е имал пред вид б.”в” на същия текст/съобразно която свидетелски показания не се допускат за установяване на договори на стойност по-голяма от 1000 лв./ или нормата на чл.164,т.3 ГПК, съобразно която забраната за установяване със свидетелски показания се отнася за договори на стойност над 5000 лв. Подържа, че тези съществени процесуалноправни въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а разрешаването на последния за приложимостта на новия процесуален закон е от значение за точното му прилагане, както и за развитието на правото.
Касаторът Н. П. твърди, че Варненският апелативен съд се е произнесъл и по съществените материалноправни въпроси за действителността на издадените записи на заповед, за прекъсване теченето на погасителната давност с подаване на молбата за издаване изпълнителен лист на основание несъдебно изпълнително основание в противоречие с практиката на ВКС. Подържа противоречивото разрешаване и на други съществени материалноправни въпроси, а именно: нередовно започналият изпълнителен процес въз основа изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание, принудителните действия по такъв процес, без връчена на длъжника призовка за доброволно изпълнение, прекъсват ли теченето на погасителната давност, представлява ли записът на заповед разписка за получена сума и допустими ли са свидетелски показание за доказване каузата на сделката, В подкрепа на твърденията си за противоречива съдебна практика е представил множество решения, постановени от ВКС.
Ответникът не взема становище по касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от страна, активно легитимирана за това, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
С нормата на чл.280, ал.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год., в сила от 01.03.2008 год./ е въведен принципът на факултативното касационно обжалване. Съобразно него преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно посочените от законодателя основания за допускането й до касационен контрол. Основното водещо основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол е разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело. Този правен въпрос е винаги конкретен, включен в предмета на спора, индивидуализиран от ищеца чрез основанието и петитума на иска и обусловил правните изводи на съда. Произнасянето на съда, съобразно предявеното искане по спорното право или правоотношение, съобразно установения фактически състав, представлява разрешаване на правен въпрос.
Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от твърденията за неправилност на обжалваното решение. Сочените от касатора като разрешени съществени процесуалноправни въпроси фактически представляват твърдения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Разглеждането им като основания за допускане до касационно обжалване би означавало да се премахне разликата между основанията за допускане до касация и основанията за неправилност на обжалваното въззивно решение, както и да се осуети прилагането на чл.280, ал.1 ГПК. Това бе означавало Върховният касационен съд фактически във фазата по селектиране на касационната жалба, която протича в закрито заседание, без участие на страните, в нарушение на принципите за устност и непосредствиност, както и за състезателност в процеса да изгради у себе си убеждение за евентуална неправилност на обжалваното решение.
Твърдяната липса на мотиви представлява допуснато съществено нарушение на съдопроизводствентите правила- чл.189, ал.2 ГПК, отм., р.п. чл.236, ал.2 ГПК. Възприемането на фактите и обстоятелствата и тяхната установеност съобразно доказателствата по делото е резултат от суверенната преценка на решаващия съд, относима към евентуална незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение, но не и към основанията за селектиране на касационните жалби. Въпросът за допустимостта на свидетелски показания за установяване твърдяното, съдържащото се в записа на заповед, издаден на 05.10.2003 год. от ответника С в полза на ищеца П. , извънсъдебно признание за липса на задължение, не е обусловил правните изводи на съда, поради което не може да се квалифицира като водещо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за селектиране на касационната жалба. Този т.н.насрещен запис на заповед е възприет от решаващия съд като доказателство за основателността на извършеното извънсъдбно възражение за прихващане, но неговата доказателствена сила, произтичаща от качеството му на частен диспозитивен документ, удостоверяващ неизгодни за издателя му факти, въобще не е обсъждана и не се е отразила на правните изводи на съда.
Поставеният правен въпрос за приложението на чл.133, ал.1 б.”г” ГПК, вероятно касаторът е имал пред вид б.”в” ГПК, отм. във вр. с §2 ал.1 ПЗР на ГПК или на чл.164, т.3 ГПК, не е формирал решаващата воля на съда. И двете съдебни инстанции са приели за недопустимо за установяване със свидетелски показания на установяване наличието на твърдяната каузална сделка-сключен между страните договор за заем на стойност 20 000 лв., която стойност е по-голяма и от двата прага на допустимост на свидетелски показания-от 1000 лв., р.п. от 5000 лв. по отменения и сега действащ процесуален закон. Въззивният съд не е обсъждал непосредственото действието на новия процесуален закон към заварени правоотношения, защото този въпрос е разрешен с нормата на §2, ал.1 от ПЗР на ГПК. С него законодателят е запазил действието на стария процесуален закон при разглеждането на делата от първата и въззивна инстанция по първоинстанционни дела, образувани по искови молби, постъпили до влизане в сила на новия ГПК, какъвто е и настоящият случай.
Подържаните от касатора разрешения на съществени материалноправни въпроси за действителността на издадените от него записи на заповед представлява префразиране на доводите му за нарушение на материалния закон – чл.535, т.3 и т.7 ТЗ във вр. с чл.486, ал.2 във вр. с ал.1, т.1 и 4 във вр. с чл.537 ТЗ, поради което не представляват основания за селектиране на касационната жалба. Действителността на записа на заповед от 07.05.2002 год. за сумата от 25 000 лв. е обусловена от с оглед падежа му на определен ден, а не поради приоритета на падежа на предявяване пред този на определен срок. А въпросът за фактическото установяване наличието на два падежа е въпрос на конкретното възприемане на фактическата обстановка, което е суверенно право на решаващия въззивен съд и не може да бъде проверявано от касационната инстанция, като съд по правото. Действителността на записа на заповед от 31.10.2003 год. за сумата 10 000 лв. е изведена от съвпадението на платеца с неговия издател.
Не е налице и допълнително подържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, а именно, че приетото от решаващия съд прекъсване на погасителната давност с подаването на молбата за образуване на изпълнителното производство, е разрешено в противоречие с практиката на ВКС. И двете съдебни инстанции са обосновали прекъсването на давността за вземанията по издадените от касатора записи на заповед с предприемане на действия на принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.”в” ЗЗД, каквото действие представлява и подаването на молбата за издаване изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, без да разглеждат изпълнителния процес като такъв на принудително осъществяване на признато със сила на пресъдено нещо вземане. Представената безспорна съдебна практика отразява липсата на сила на пресъдено нещо за вземания, установени с изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание, но не й дали предприетите по тях изпълнителни действия водят до прекъсване на погасителната давност. Трайната съдебна практика възприема подадената от кредитора молба за издаване на изпълнителен лист като акт на разпореждане на кредитора с изпълняемото право. С подаването й до съдебния изпълнител, като орган, орторизиран от закона да извършва изпълнителни действия, кредиторът изразява волята си за извършване на такива действия. От деня на подаването й се пораждат всички правни последици, включително и прекъсване на погасителната давност на искането за принудително изпълнение/вж. Р№1-72-Пл. ВС/. А въпросът за редовността на започналия изпълнителен процес е въпрос на конкретното възприемане на фактическата обстановка, които действия не представляват разрешаване на материалноправен въпрос от значение за изхода на делото. Още повече, че решаващият съд е мотивирал прекъсване на давността с подаването на молбата за образуване на изпълнителното производство, а не с извършване след това на отделни процесуални действия в изпълнителния процес, каквото е връчването на призовка за доброволно изпълнение. Представената съдебна практика за основанията за прекъсване на менителничната погасителна давност с насочване на изпълнителното действие срещу издателя на ефекта, а не срещу джиранта, е неотносима за случая, още повече че в случая изпълнителното действие е насочено точно срещу дслъжника, издател на записа на заповед.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11 от 15.01.2009 год. по в.т.д. №447/2008 год. на Варненския апелативен съд, ТО, в частта, с която е оставено в сила решение №44 от 23.01.2008 год. по т.д. №468/2007 год. на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Г. П. от гр. В., ул.”Мир” №41 против С. З. П. от гр. В., ул.”С” №2, ет.1, ап. 2 отрицателен установителен иск с правно основание чл.254, ГПК, отм. за установяване, че не дължи разликата над 20 000 лв. до 35 000 лв. по записите на заповед от 07.05.2002 год. и от 31.10.2003 год.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: