О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 220
София, 29.12.2008 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 04.12 две хиляди и осма година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 405 /2008 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по повод подадена касационна жалба от “Н”О. , гр. С. против решение №72 от 11.04.2008 год. по в.гр.д. №3296/2007 год. на Софийския градски съд ВК, ІV-д отделение, с което е отменено решение от 31.07.2007 год., постановено по гр.д. №21844/2006 год. на Софийския районен съд, І ГК,35 състав, с което са били отхвърлени предявените при условие на активно субективно съединяване от “И” О. гр. С. и физическото лице И. В. Т. против касатора “Н” О. отрицателни установителни искове, че не дължат на ответника-касатор в настоящето производство сумата 9921 лв. по запис на заповед, издаден на 13.04.2005 год.. Софийският градски съд по реда на чл.208, ал.1, ГПК, отм. е уважил предявените искове, като е приел, че ответникът не е доказал възникване на каузалното правотношение, за обезпечение на което е издаден процесният запис на заповед. По отношение на ищцата И е приел, че на основание чл.147,ал.1 ЗЗД отговорността й на авалист е прекратена, поради изтичане на 6 месечният срок, в който кредиторът трябва да предяви вземането си, в случая започнал да тече от падежа на записа на заповед до образуване на делото за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, като постановено при всичките отменителни основания на чл.281, т.3 ГПК. Като съществени процесуални нарушения сочи не обсъждане на фактически направеното от ищеца във въззивната му жалба признание, че процесният запис на заповед няма гаранционна функция, че е безпаричен, поради което следва, че има изцяло абстрактен характер. Подържа, че неправилно е преценена относимостта на представените по делото нотариална покана и 8 броя проформ-фактури към обезпечителния характер на записа на заповед, а не към твърдяното от ищеца предназначение на ценната книга, както и че неправилно е разпределена доказателствената тежест. Навежда и доводи за нарушение на материалния закон- чл.483 във вр. с чл.485, ал.1 ТЗ във вр. с чл. 147, ал.1 ЗЗД, защото отговорността на авалиста не може да бъде ограничена с оглед 6 месечния преклузивен срок за упражняването на правото на кредитора срещу длъжника, чието задължение е обезпечено с поръчителство.
Подържа, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне до касационен контрол, защото даденото с него разрешение е със значителен материален интерес. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, защото съществува противоречие между мотивите и диспозитива му. Навежда довода, че с приетата обусловеност на абстрактното от каузалното правоотношение, както и със субсидиарното приложение на чл.147, ал.1 ЗЗД спрямо менителничното поръчителство/ авал/, Софийският апелативен съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото,поради което са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване/чл.286, ал.1,т.3във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Неправилно касаторът обосновава съществения характер на материалноправния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, с цената на исковата претенция. Цената на иска, дори и да е значителна спрямо материалните възможности на страните, или границата за касационно обжалване, не обуславя същественосттта на материалноправния въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същественият характер на правния въпрос, по който се е произнесъл съдът, се определя не от цената и вида на търсената защита, а от обуславящата му роля за постановяване на обжалваното решение. Произнасянето на съда, съобразно предявеното искане по спорното право или правоотношение, произтичащо от сочения от ищеца фактически състав, представлява произнасяне по съществения материалноправен и процесуалноправен въпрос. Той се включва в предмета на спора, очертан чрез основанието и петитума на иска. В този смисъл не представлява произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос соченото от касатора противоречие между мотивите и диспозитива на обжалваното решение. Тези твърдения могат да се квалифицират като доводи за неправилност на обжалваното решение/ арг. от чл.281 т.3 ГПК/, но те не представляват основание за допускане до касационно обжалване.
От фактите и обстоятелствата, подробно изложени в касационната му жалба, включени и в частта й, имаща характер на приложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК може да се изведе, че съществените материалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, е обезпечтителното предназначение на издадения запис на заповед, както и субсидиарното приложение на нормата на чл.147, ал.1 ЗЗД спрямо менителничното поръчителство/ авал/. Разрешаването на тези съществени материалноправни въпроси, обаче, не е направено при наличието на сочените от касатора допълнителни предпоставки за касационно обжалване –т.т.1 и 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е подържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, поради произнасяне на въззивния съд по съществения правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Под “практика на ВКС” не следва да се разбира отделният съдебен акт, с който той тълкува и прилага закона. Под такава практика следва да се разбира не даденото с отделно решение разрешение на конкретен правен спор, а с актовете на нормативно тълкуване /арг. от чл.43 ал.2,т.1 във вр. с чл.59 ЗУС, ДВ бр.23/1976 год., отм.,Чл.86, ал.2 във вр. с чл.85, ал.1-4,ЗСВ, ДВ,бр.59 от 22.07.1994 год., отм. и чл.124 ал.1 във вр. с чл.130, ал.2, ЗСВ/ДВ бр.64 от 07.08.2007 год./ или трайно установената съдебна практика.
Неправилно касаторът подържа противоречивото разрешаване на съществените правни въпроси от двете съдебни инстанции като основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1, т.2 ГПК. Тази хипотеза за допускане на касационно обжалване е налице само когато разрешението на съществения правен въпрос с обжалваното въззивно решение е направено в противоречие със съдебна практика, ползваща се със сила на пресъдено нещо. Противоречивото му разрешаване от двете съдебни инстанции по пътя на инстанционния контрол, не представлява такава практика.
Не е доказано и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, както би могло да се квалифицира твърдяното от касатора “Н” О. гр. С. разрешаване от въззивния съд на съществения правен въпрос в противоречие с практиката на съдилищата, включително и тази на ВКС. По отношение на приетата от Софийският градски съд обезпечителна функция на записа на заповед и връзката му с каузалното правоотношение, породено от договора за интернет услуги, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с посоченото решение №1270/20.10.1999 год. по д. №564/1999 год. на ВКС, V Г. О. В него именно е застъпено становището, че нашето право не познава абсолютно абстрактни сделки и гаранционно предназначение на записа на заповед е свързано с каузалното правоотношение. Прието е, че когато страните по менителничната сделка съвпадат с тези по каузалната, какъвто е настоящият казус, възраженията произтичащи от каузалната сделка могат да се направят на носителя на менителничното право, защото в този случай тези възражения представляват лични възражения срещу него. Липсва противоречиво разрешаване и с цитираното решение №1659/18.02.2004 год. по т.д. №2576/2002 год. на ВКС, ІІ Т. О./неправилно е посочено под №1569, постановено по същото дело/. С него съставът на съда се е произнесъл по зависимостта между недействителността на менителничното задължение и тази на авала, а не и за приложението на чл.147 ал.1 ЗЗД към отговорността на авалиста, както и за зависимостта въобще между каузалното и абстрактно правоотношение при твърдяна липса на каузална сделка.
Не е налице и подържаното основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК-разрешаването на съществения правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради липса на съдебна практика по въпроса за субсидиарното приложение на чл.147, ал.1 ЗЗД при менителничното поръчителство. При това основание за допускане на касасационно обжалване законодателят е посочил две комулативни предпоставки с водеща тази за развитие на правото. Конкретното разрешаване на спора от ВКС би имало значение за развитието на правото само с оглед преодоляване на неправилна практика, а не запълване на сочената липса на такава. Посочените правни норми са ясни и категорични и не се нуждае чрез тълкуване да се попълни тяхната непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №72 от 11.04.2008
год. по в.гр.д. №3296/2007 год. на Софийския градски съд ВК, ІV-д отделение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: