О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 627
С., 14.10.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 06.10. две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Р. К. М. К.
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.И.
т.дело №60/2011 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез адвокат С. Т. , с вх.№81189 от 17.11.2010 год. на Софийския градски съд, срещу решение от 22.10.2010 год. по гр.д.№1816/2010 год. на Софийския градски съд, ГО, ІІ”Д” състав, с което е потвърдено решение от 11.12.2009 год. по гр.д.№29201/2009 год. на Софийския районен съд, 59- ти състав, с което са уважени предявените при условие на обективно съединяване от [фирма] срещу касатора искове с правно основание чл.266, ал.1 и чл.258 ЗЗД за сумата 2 610.86 лв., представляваща цена на монтирани алармени системи и сервизно обслужване по седем броя фактури, както и такъв с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 447.95 лв., представляваща мораторна лихва. Въззивният съд е взъзприел изводите на районния съд, че между страните е сключен неформален договор за продажба на алармени системи и сервизно обслужване, като задължението на касатора за заплащане на тяхната цена и тази за техническата поддръжка е изведено от приемането им, изразено в писмо от 17.03.2009 год., изходящо от дружеството касатор и подписано от главния му счетоводител, лисата на възражение за лошо качество- чл.194, ал.1 ЗЗД и чл.264 ЗЗД, както и възражение за липса на представителна власт на лицето, подписало фактурите. Като извънсъдебна форма на признание, са приети отразяването на задължението в счетоводството на ответника-касатор, както и подаването от него на данъчни декларации за ползване на данъчен кредит.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по чл.281,т.2 и 3 ГПК. Подържа, че спорен е не характера на договора за изработка и продажба, а дали въобще между страните има сключени такива договори. Подържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК, като формулира следните значими за изхода на делото въпроси: „Какъв е правният статут на фактурата във връзка с нейната доказателствена стойност в гражданския процес? Допустимо ли е документ, издаден и подписан само от едната страна и съответно неподписан от другата, да породи облигационни задължения за неподписалата страна? Осчетоводяването на данъчна фактура и ползването на ДДС по нея представлява ли признание за задължението на ползвалото фактурата дружество? Достатъчно ли е и единствено съдебно-счетоводната експертиза за доказването на договори отношения и оттам на възникнали задължения?
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Касаторът не е посочил общото основание за достъп до касация, а именно да формулира правни въпроси от значение за изхода по конкретното дело. Първите два въпроса за доказателствената стойност на фактурите не са обусловили изхода по делото, тъй като те са свързани с процесните фактури, които обаче на основание чл.190, ал.2 ГПК са изключени от доказателствата по делото. Изводът за наличие на договорна връзка между страните по делото е направен въз основа на цялостна преценка на останалите доказателства, включително и неоспорената от тях съдебно-счетоводна експертиза. Несъгласието на касатора с произтичащите от това правни изводи би представлявало основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. А по въпроса дали отразяването на фактурата в счетоводството на ответника-купувач, включително и в продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представлява признание на задължението и доказват неговото съществуване, е налице трайна съдебна практика, включително и задължителна такава, формирана по реда на чл.290 ГПК- вж. Решение №23 от 07.02.2011 год. по т.д.№588/2010 год. на ВКС, ІІ Т.О.
С оглед на изложеното дотук не са налице и допълнително подържаните предпоставки по чл.280, ал.1,т.2 ГПК и т.3 ГПК. Представените две решения на ВКС не доказват противоречива съдебна практика -така с решение №1576 от 21.11.2000 год. по гр.д.№964/2000 год. на ВКС, V Г.О. съдът се е произнесъл, че договорът за търговска продажба не е формална сделка, както е приел и районният съд, чийто изводи са споделени от въззивния, а с решение №987 от 26.11.2004 год. по т.д.157/2004 год. на ВКС, ІІ Т.О. съдът е разгледал фактурата като свидетелстващ документ, доколкото представлява основание за заплащане на цената. По-горе бе посочено, че процесните фактурите са изключени от доказателствата по делото, поради което и то не доказва постановяване на обжалваното въззивно решение в противоречие с практиката на ВКС. А за доказателствената стойност на счетоводните записвания при ответника е формирана задължителна и непротиворечива съдебна практика, която не се налага да бъде изоставяна или преосмисляна, поради което разрешаването на третия поставен въпрос не от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.10.2010 год. по гр.д.№1816/2010 год. на Софийския градски съд, ГО, ІІ”Д” състав, с което е потвърдено решение от 11.12.2009 год. по гр.д.№29201/2009 год. на Софийския районен съд, 59- ти състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: