О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
[населено място], 06.07.2011г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Р. К.
М. К.
след като разгледа, докладваното от съдията К. т.д. № 807/2010 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. Н. Ш. от [населено място] чрез адв. А. М. срещу решение №276/31.05.2010г., постановено по в.гр.д. № 372/2010г. на Пазарджишкия окръжен съд, с молба да бъде отменено като недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, като необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Допустимостта на касационното обжалване касаторът обосновава с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК
Ответникът по касационната жалба [фирма] – С. в писмен отговор поддържа, че липсват основания за допускане на касационната жалба за разглеждането й по същество, тъй като няма формулиран правен въпрос и не е ясно какво е искането на касатора. Ответникът претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд въпрос от материалното и/или процесуално право, обусловил изхода на делото и наличието на някоя от допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. В случая тези предпоставки на закона не са налице.
Съдилищата са разгледали установителен иск по чл. 422 във връзка с чл.415 ГПК за признаване за установено, че касаторът дължи на банката сумата от 6 851.61лв., от които главница в размер на 5484.42 лв., възнаградителна лихва в размер на 1367.19 лв. за времето от 12.12.2007г. до 13.03.2009г., както и законна лихва върху главницата, считано от 26.06.2009г. до заплащане на вземането. В исковата молба е направено искане за присъждане на направените в това производство разноски. Вземането е по запис на заповед от 12.12.2007г., с издател [фирма], авалиран от касатора. Правният интерес за банката за предявяване на иска е постъпило възражение от касатора срещу издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Първоинстанционният съд е уважил установителните искове за главница в размер на 5 484.42 лв., възнаградителна лихва в размер на 1367.19 лв. за времето от 12.12.2007г. до 13.03.2009г., ведно със законната лихва считано от 26.06.2009г./ датата на подаване на заявлението/, съдебно деловодни разноски в размер на 482.56 лв. и 661.11 лв., присъдени със заповедта за незабавно изпълнение и разноските в исковото производство. Тава решение е потвърдено с обжалваното решение, като са присъдени в полза на банката разноски 250лв. Прието е за неоснователно поддържаното твърдение за недопустимост на решението на районния съд относно присъдените от съда разноски в заповедното производство. Съдът е приел за неоснователни доводите, че записа на заповед е от подписан от лице без представителна власт, като преклудирано по чл.133 ГПК – направено за първи път в писмените бележки след даване ход по същество пред въззивния съд и като недоказано. Окръжният съд не е приел за основателен довода за погасяване на вземането по записа на заповед по давност. Отчетено е,че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е подадено в срока по чл.531, ал.1 ТЗ. Прието е също така, че разпоредбата на чл.147, ал.1 ЗЗД не намира приложение при менителничното поръчителство, тъй като отношенията се уреждат с нормата на чл. 485, ал.2 ТЗ, но и че искът е предявен в шестмесечен срок.
По процесуалния въпрос за липсата на мотиви при произнасяне по въпроса за началния момент на погасителната давност според чл.485, ал.1 ТЗ и продължителността на давностния срок, не е налице основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК тъй като не е обуславящ изхода на делото. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстнационния съд по тези въпроси, каквато възможност му дава чл.272 ГПК.
Не е обуславящ изхода на делото и процесуалния въпрос за липсата на мотиви по доводите на касатора във въззивното производство за липсата на представителна власт на лицето, което е подписало издателя на записа на заповед / раздел ІІ от Изложението/, защото това твърдение не отговаря на действителността. Съдът е приел за неоснователни доводите, че записа на заповед е от подписан за издателя от лице без представителна власт по две съображения: като преклудирано по чл.133 ГПК – направено за първи път след като е бил даден ход на делото по същество пред въззивния съд, и на второ място като недоказано. Касаторът е бил задължен своевременно да направи възражението си и да ангажира доказателства, за да не настъпят последиците на чл.133 и чл.266 ГПК. Поставеният от касатора процесуален въпрос в раздел V на Изложението към касационната жалба не се явява обуславящ изхода на делото, поради приетото от съда, че ответникът не е доказал възражението си за липсата на представителна власт чрез ангажиране на доказателства по делото. Съгласно чл.154, ал.1 ГПК всяка страна носи доказателствената тежест за фактите, на които основава своите искания или възражения. Дали издателя на записа на заповед е бил надлежно представляван от лице с представителна власт, е въпрос по съществото на спора, по правилността на съдебното решение и не може да бъде предмет на обсъждане във фазата на селектиране на касационните жалби.
С оглед на обстоятелството, че поставените процесуални въпроси не са от значение за изхода на делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, както изрично приема ОСГТК на ВКС в ТР №1 от 19.02.2010г. Това е отговор и на въпроса поставен в раздел ХІІ на Изложението към касационната жалба.
Материалноправният въпрос дължи ли се възнаградителна лихва за периода от 12.12.2007г. до 13.03.2009г. в размер на 1367.19 лв., след като сумата не е посочена в записа на заповед, не е обуславящ изхода на делото правен въпрос, с което не е изпълнено основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Със записа на заповед е уговорена лихва от 14 % годишно върху сумата от 6090 лв., считано от датата на издаване на записа на заповед. Поемането на задължение за лихва в менителница платима на предявяване/ какъвто е случая/ е действително, след като страните са посочили размера на лихвата/ чл.459, ал.1 и ал.2 ТЗ./ Размерът на изтеклата възнаградителна лихва подлежи на конкретно доказване, въпрос който не може да бъде обсъждан във фазата на селектиране на касационната жалба. Не е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обжалваното решение не противоречи на т.4 на ТР №1 от 28.12.2005г. по дело №1/2004г. на ОСТК на ВКС, което се отнася до случаи на искане за присъждане на мораторна / закъсняла лихва/ след като вземането не е обективирано в документа, какъвто не е конкретния случай.
По разрешения от въззивния съд материалноправен въпрос за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение на поръчител – авалист на запис на заповед има постановено решение по реда на чл.290 ГПК, което съгласно т.2 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС се явява задължително за съдилищата. С решение № 120/2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ТК е прието, че поради съществените разлики между задължението на авалиста в сравнение с поръчителството, не се прилага към менителничното поръчителство принципът на акцесорност на договора за поръчителство, установен от чл. 147 и 148 ЗЗД, с изключението по чл. 485, ал.2 in fine ТЗ, поради което за менителничното поръчителство не намират приложение разпоредбите на чл. 146, ал. 3, 147 и 148 ЗЗД. Преценката за основателност на иска е направена в съответствие с изложеното по-горе разрешение на ВКС, ТК по поставения въпрос от което следва, че не е налице предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на основание противоречие с решение №505 от 1.07.2004г. по гр.дело № 97/2004г. на ВКС. С решението са разгледани правоотношения по запис на заповед по отменената гл. ХVІІІ на ЗЗД.
Не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по двата поставени въпроса идентично ли е възражението между “оспорване на подписа” и “ полагане на подпис без представителна власт”, и следва ли съдът служебно да следи дали със записа на заповед е поето задължение за заплащане на лихва в посочения от ищеца размер тъй като не налагат необходимост от тълкуване на неясни правни норми или създаване на съдебна практика. Поставените въпроси се отнасят до преценка на изявленията на страната в процеса и на доказателствата по делото.
По оплакването за недопустимост на решението, в частта, с която е признато за установено по отношение на касатора, че дължи сумата от 482.56 лв. разноски в заповедното производство, за които има издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, касационната жалба се явява процесуално недопустима на основание чл.280, ал.2 ГПК ДВ бр.59 от 2007г. В случая обжалваемия интерес е под 1000лв.
В заключение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на решението на Пловдивския апелативен съд до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №276 от 31.05.2010г., постановено по в.гр.дело №372/2010 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено решение на Пазарджишкия районен съд от 23.02.2010г., постановено по гр.дело №3665/2009г., с което е признато за установено, че К. Н. Ш. от [населено място] дължи главница в размер на 5484.42 лв., възнаградителна лихва в размер на 1367.19 лв. и законна лихва по запис на заповед от 12.12.2007г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, в частта, с която е признато за установено, че К. Н. Ш. дължи на [фирма] сумата от 482.56лв. – разноски в заповедното производство, за които има издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
В тази част определението може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС, ТК в едноседмичен срок от съобщението.
ОСЪЖДА К. Н. Ш. от гр.П. да заплати на [фирма] разноски 250 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: