О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
София, 29.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 21.03. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №667 /2012 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от И. Илиева Х. от [населено място], чрез адвокат Н. М., с вх.№2832 от 14.06.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, срещу Решение №180 от 18.04.2012 г. по в.гр.д.№233/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК, с което след отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение, е уважен предявеният от Т. К. Х. от [населено място] срещу касаторката иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, като е признато за установено, че касаторката И. Илиева Х. , в качеството си на авалист, дължи на ищцата Т. К. Х. сумата 19 257 евро по запис на заповед от 24.11.2008 г. с издател В. Б. Т., въз основа на който и на основание чл.417, т.9 ГПК в полза на ищцата е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение № 1695/09.11.2009 г. по ч.гр.д.№2549/2009 г. на Районен съд [населено място]. За да отхвърли така предявените искове Старозагорският окръжен съд е приел, че ищцата Т. Х. не е успяла да докаже предаването на процесната сума на ответницата В. Т., както и наличието на каузално правоотношение. Приел е още, че самият запис на заповед не представлява разписка по смисъла на чл.77 ЗЗД, като с него се обещава плащането на две различни суми-19257 евро и 19 275 евро, а касаторката И. Х. го е подписала в качеството си на поръчител, а не на авалист.
Пловдивският апелативен съд е уважил иска на Т. Х. с правно основание чл.422, ал.1 ГПК срещу касаторката И. Х., по съображения, че процесният запис на заповед съдържа всичките реквизити на чл.535 ТЗ, липсата на един от които води до нищожност на менителничния ефект. По отношение на посочените в записа на заповед две различни дължими суми е приложил чл.460, ал.2 ТЗ, съгласно който при различие важи по-малката. Съдът е приел още, че с оглед самостоятелния характер на авала, касаторката-авалист не може да прави възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между лицето, за което е поръчителствала, и поемателя по записа на заповед.
Със същото въззивно решение Пловдивският апелативен съд е обезсилил решение №78/15.07.2011 г., поправено с решение 7 от 01.02.2011 г. , двете по гр.д.№1016/2010 г. на Старозагорския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. К. Х. срещу В. Б. Т. иск с правно основани чл.422, ал.1 ГПК и е прекратено производство по делото в тази му част. Съдът е приел, че липсва правен интерес от предявяване на иска, тъй като ответницата В. Т., като длъжник в заповедното производство, не е направила възражение по чл.414 , ал.1 ГПК срещу издадена заповед за изпълнение.
Срещу въззивното решение в тази му част, имащо характер на прекратително определение, е постъпила частна касационна жалба от В. Б. Т., чрез адвокат Н. М., с вх.№3841/14.06.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 13.06.2012 г.
І. По касационната жалба на И. Х.
Касаторката твърди, е обжалваното решение в тази му част е постановено в противоречие с чл.485, ал.2 ТЗ във вр. с чл.138 ал.2 ЗЗД, тъй като процесният запис на заповед е с издател и авалат физически лица и тя е действала като поръчител, а не като авалист. Подържа и нарушение на чл.460, ал.2 ТЗ, защото с различното изписване на двете суми са обективирани две различни една от друга воли. Поставя следните три материално правни въпроси, а именно: 1/”Приложима ли е материята за менителнични документи, уредени само в ТЗ, когато издател и поемател по записа на заповед са физически лица, а третото физическо лице се е подписал в качеството на поръчител”; 2/ „Приложим ли е чл.485, ал.2 ТЗ и в случаите, когато е налице начална липса на задължение-кауза в отношенията между издателя и поемателя” и 3/”Винаги ли при разлика между сумите в менителничния документ следва да се счита издаден за по-малката сума, или при ясно и недвусмислено изразени разлики, следва да се счита, че документът е недействителен, поради неспазване на формата на неговото издаване. Като допълнителното основание за достъп до касация подържа това по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответницата по касационната жалба Т. Х., чрез адвокат Д. Г. оспорва основанията за достъп до касация , а по същество основателността на касационната жалба, претендира разноски.
Обжалваното въззивно решение в тази му част не следва да се допуска до касационен контрол.
Първият поставен въпрос е от значение за изхода по делото, но не е налице подържаното допълнително основание за достъп до касация. Нормата на чл.1,ал.1,т.8 ТЗ е ясна и категорична и не се нуждае от тълкуване. Съгласно нея записът на заповед представлява абсолютна търговска сделка, независимо от качеството на физически лица, участници в нея, поради което приложимостта на нормите на ТЗ не се нуждае от тълкуване. Поръчителството, чрез което се обезпечава плащането на менителничното задължение, се нарича авал, а лицето, което се задължава да го плати, действа като авалист.
По втория поставен въпрос също не е налице подържаното допълнително основание за достъп до касация- чл.280, ал.1,т.3 ГПК. По въпроса за самостоятелния характер на менителничното поръчителство/авала/ е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика. Съгласно решение №120 от 30.07.2010 г. по т.д.№988/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ Т.О., постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което и формиращо задължителна съдебна практика, е прието че менителничното поръчителство/авала/ е резултат единствено от едностранното волеизявление на авалиста. Дори и да не са налице материалноправните предпоставки за възникване на валидно менителнично задължение за авалата, задължението на авалиста ще бъде действително. Тези изводи се споделят напълно и от настоящия съдебен състав. Принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското и търговско право е неприложим при авала- вж. решение №3 от 11.03.2013 г. по т.д.№234/2012 г. на ВКС, І Т.О., постановено също по реда на чл.290 ГПК и формиращо задължителна съдебна практика.
Третия поставен от касатора правен въпрос не е от значение за изхода на делото, поради което не представлява общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1ГПК. Различието в изписването с цифри и думи на сумата по записа на заповед/разместването на последните две цифри/ не представлява неспазване на изискванията за форма на менителничния ефект, поради което тази хипотеза е уредена с нормата на чл.460, ал.2 ТЗ. Тя е ясна и категорична и не се нуждае от тълкуване. Съгласно нея ако има разлика между определените по един и същи начин размери на дължимата сума, за действителна се смята най-малката сума, както е приел и решаващият съд.
ІІ. По частната касационна жалба на В. Б. Т..
Частната жалбоподателка твърди, че обжалваното въззивно решение, имащо характер на прекратително определение, е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, и е необосновано. Въззивният съд е приел, че ответницата И. Х. е направила възражение по чл.414 ГПК само от свое име, без да съобрази даденото й от жалбоподателката В. Т. и представено по делото пълномощно на стр.50 от първоинстанционното производство. Подържа, че от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото „ще е съобразяването на съда с всичките относими и приети доказателства по делото”.
Ответницата по частната касационна жалба Т. Х., чрез адвокат Д. Г. оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба, претендира разноски.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 във вр. с чл.62 ал.3 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване/ чл.274, ал.3 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение и в тази му част не следва да се допуска до касационен контрол. С така формулирания правен въпрос, жалбоподателката фактически смесва основанията за достъп до касация с тези за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, каквото е и това за допуснати процесуални нарушения по чл.12 ГПК за необсъждане на представените по делото доказателства. Още повече, че възражението по чл.414 ГПК, направено от ответницата И. Х., е подписано само от нея лично, а не и в качеството й на пълномощник на жалбоподателката, както изисква и т.5 от даденото пълномощното, за да бъде от значение обсъждането му от съда с оглед на учредените в него представителни права.
С оглед изхода по делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответницата по касационните жалби Т. К. Х. ще следва да се присъди сумата 900 лв. изплатен адвокатски хонорар.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване Решение №180 от 18.04.2012 г. по в.гр.д.№233/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, ГК.
ОСЪЖДА В. Б. Т., ЕГН [ЕГН] и И. Илиева Х., ЕГН [ЕГН], двете от [населено място] да заплатят на Т. К. Х. сумата 900/деветстотин/ лв. разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: