О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 124
София, 14.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 07.02.две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №460 /2012 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от К. И. М., [населено място], общ.Д., чрез адвокат Д. Костова, с вх.№ 3254/12.04.2012 г. на Хасковския окръжен съд, срещу решение от 05.04.2012 г. по в.гр.д.№106/2012 г. на Хасковския окръжен съд, с което е потвърдено решение №379 от 23.12.2011 г. по гр.д.№1319/2011 г. на Районен съд, [населено място], с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Д. П. П. иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за установяване съществуване на вземането на ищеца, произтичащо от запис на заповед от 09.12.2010 г., с който ответникът се е задължил да изплати на касатора-ищец сумата 11651 лв. За същата сума в полза на касатора К. М. е издадена на основание чл.417, т.9 ГПК заповед за незабавно изпълнение №691/02.06.2011 г., срещу която ответникът е подал възражение с вх.№5877/22.07.2011 г. и съдът е указал на заявителя да предяви настоящия иск с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК. Така предявения иск от К. М. е отхвърлен от Районния съд [населено място], като е прието, че записът на заповед е редовен от външна страна, налице са реквизитите на чл.535 ТЗ, но не е установено твърдяното каузално правоотношение- сключен между страните договор за заем, за обезпечаване изпълнението на който е издаден записът на заповед. С обжалваното въззивно решение Хасковският окръжен съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че по делото не са представени надлежни доказателства, установяващи заемното правоотношение между странните, а по-скоро като такова по договор за съвместна дейност с участието и на майката на ответника.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, без да посочи основания за касационно обжалване, тъй като касационната му жалба представлява абсолютно копие на въззивната, съдържаща описание на фактическата обстановка и твърдения за неправилност на първоинстанционното решение, а именно: възражението на длъжника в заповедното производство е направено след срока по чл.414, ал.2 ГПК; неправилно е приложена забраната на чл.164, ал.1,т.3 ГПК за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., при едностранна сделка, каквато е заемът; възражението на ответника, че записът на заповед не му е предявен, направено едва в пледоарията по същество, е преклудирано, като направено след срока по чл.131 ГПК. В изложението си по чл.284 ГПК, преди да формулира правните си въпроси, навежда доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл.146, ал.1 и 2 ГПК във връзка с доклада по делото, както и за преклудиране на възражението на ответника по чл.414 ал.2 ГПК . Подържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение№429 от 25.11.2011 г. по гр.д.№3/2011 г. на ВКС, І во Г.О. Позовава се и на неправилност на извода на двете съдебни инстанции за липсата на доказателства за предаването на сумата по записа на заповед, тъй като записът на заповед има и правната характеристика на разписка за получаването на сумата. В този смисъл счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с Решение №729 от 19.05.2003 г. по гр.д.№1506/2002 г. на ВКС, V Г.О. Подържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Формулира четири правни въпроса, като в първите два поставя питания за задълженията на съда, съдържащи се в разпоредбите на чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК във връзка с необходимото съдържанието на доклада по делото, както и за задължението на съда да указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Във въпрос №3 поставя питането „Дали първоинстанционният съд е длъжен да укаже на страните, преди да постанови решението си, че допуснатите и събрани от него гласни доказателства са недопустими, и да даде указания на страните да в тази посока, както и възможност и срок да ангажират други доказателства в подкрепа на твърденията си. Във въпрос № 4 поставя питането: „Дали въззивният съд е длъжен да допусне доказателства за обстоятелства, които са от значение за изхода на делото и за тежестта на доказване, на които обстоятелства, първоинстанционният съд не е дал указания в доклада си по чл.146 ГПК”.
Ответникът по касационната жалба Д. П., чрез адвокат Н. Г., оспорва основанията за достъп до касация, претендира присъждане на разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
С нормата на чл.280, ал.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год., в сила от 01.03.2008 год./, е въведен принципът на факултативното касационно обжалване. Съобразно него преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, ВКС следва да се произнесе дали са налице изчерпателно посочените от законодателя основания за допускането й до касационен контрол- общото- формулиран от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, залегнал в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретния спор, разрешен с обжалваното решение при наличие на допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Въпроси №1 и № 2 не представляват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, защото само възпроизвеждат съдържанието на чл.146, ал.1 и 2 ГПК за задълженията на съда относно съдържанието на доклада по делото, без това необходимо съдържание да е обвързано с конкретните обстоятелства по делото. Значимостта на поставения правен въпрос се определя от решаващата дейност на съда по конкретното дело, поради което за да представлява общото основание за селектиране на касационната жалба, въпросът трябва да бъде обоснован с направените от решаващия съд конкретни правни изводи. На питането, съдържащо се във въпрос №4 за задължението на въззивния съд да допусне доказателства, които не са събрани, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, е отговорено със служебно известното на съда Решение №174 от 12.01.2011 г. по т.д№36/2010 г. на ВКС, І Т.О., постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което и формиращо задължителна съдебна практика. Съгласно него преклузията по чл.266, ал.1 ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните правоотношения между страните се дължи на допуснато от съда нарушение на съдопроизводствените правила. При допуснати процесуални нарушения на първоинстанциониня съд, на основание чл.266, ал.3 ГПК страната има право да иска събиране на доказателства във въззивното производство. Обжалваното въззивно решение, обаче, не е постановено в противоречие с това решение на ВКС, І Т.О., тъй като настоящият касатор, в качеството си на въззивник, чрез адвоката си, изрично е заявил, че няма искания за събиране на доказателства.
Формулираните правни въпроси от №1 до №4 са и недопустими, защото съдържащите се в тях доводи се навеждат за първи път пред касационния съд. Те се отнасят до подържани от касатора нарушения по чл.146, ал.1 и ал.2 ГПК, за които твърди, че са допуснати от районния съд, и които не са релевирани във въззивната жалба. От качеството на касационната инстанция, като проверяваща, а не на такава по съществото на спора, произтича недопустимостта пред нея да се събират нови доказателства, поради което и пред нея не могат да се упражняват нови защитни средства и да се навеждат доводи, които не се релевирани във въззивното производство.
Чрез подробните доводи за допуснати от съда нарушения на процесуалния и материален закон, съдържащи в изложението по чл.284, ал.3 ГПК, касаторът фактически допуска и смесване на основанията за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК с тези за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК, както и на дейността на ВКС по селектиране на касационната жалба с решаващата му дейност по проверката за законсъобразност на въззивното решение. При това за част от сочените нарушения/ като тези по чл.414 ал.1 ГПК и за правната същност на нередовния запис на заповед/ не формулира правни въпроси, поради което и не е изпълнил задължението си по чл.284, ал.3, т.1 във вр. с ал.1,т.3 за точно и мотивирано изложение на касационните основания.
Не са налице и подържаните допълнителни основания за достъп до касация- тези по чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК. Соченото противоречие с решение №729 от 19.05.2003 г. по гр.д.№1506/2002г. на ВКС, V г.о. не е налице, защото то е постановено при друга фактическа обстановка- нередовност на записа на заповед, поради което е квалифициран като разписка, удостоверяваща извършеното плащане. В случая искът е отхвърлен не поради липса на плащане по абстрактната сделка, а поради недоказаност на каузалното заемно правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед. Обжалваното въззивно решение не е постановено и в противоречие с решение №429 от 25.11.2011 г. по гр.д.№3/2011 г. на ВКС, Іво Г.О., защото в него ВКС се е произнесъл по допуснатите от въззивния съд нарушения на чл.145, ал.1 и ал.2 и чл.146 ал.2 ГПК, докато във въпросите си касаторът поставя питания за допуснати нарушения на същите правни норми, но от първоинстанционния съд. Липсва и подържаното допълнително основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като то е налице тогава, когато законите са непълни, неясни или противоречиви по смисъла на т.4 на ТР 1-2010 ОСГКТК, поради което се налага формиране на съдебна практика по тяхното приложение. Такива доводи не се правят от касатора.
С оглед изхода по делото на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника Д. П. ще следва да се присъди сумата 300 лв. изплатен адвокатски хонорар.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.04.2012 г. по в.гр.д.№106/2012 г. на Хасковския окръжен съд, с което е потвърдено решение №379 от 23.12.2011 г. по гр.д.№1319/2011 г. на Районен съд, [населено място].
ОСЪЖДА К. И. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], общ.Д., [улица] да заплати на Д. П. П. от [населено място], бул.””Д.Б.” 25-А-4 сумата 300/триста/ лв. разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: