О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 797
София, 26.11.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 04.11. две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева Мариана Костова
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 432 /2010 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК по повод подадена касационна жалба от „Е. Е.” АД гр.Пловдив, чрез юрисконсулт С. Р., с вх.№1719/22.03.2010 год. на Пловдивския апелативен съд срещу Решение №306 от 15.02.2010 год. по в.гр.д.№1198/2009 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №418 от 23.10.2009 год. по т.д.№206/2009 год. на Пловдивския окръжен съд, ТО,ХІ състав, с което по иска с правно основание чл.186, ал.2,т.1 ЗЗП, предявен от Комисия за защита на потребителите, е постановено преустановяване прилагането от касатора на чл.25, ар.2 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на „Е. България Е.” АД, с която норма се определя 90 дневен срок за претендиране на обезщетение от страна на клиентите, тъй като представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.2 ЗЗП. Разпоредено е и на основание чл.187, т.2 ЗЗП касаторът да отстрани неравноправната клауза и да огласи за своя сметка диспозитива на съдебното решение. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционният съд, че нормата на чл.25 ал.2 от Общите условия уврежда колективни интереси на потребителите, защото с нея се засягат техни права, произтичащи от закона, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на чл.146 ЗЗП. Съдържащият се в нея 90 дневен срок, в който клиентът може да претендира обезщетение, противоречи на чл.111, б.”б” ЗЗД за тригодишния давностен срок, в който носителят на правото на обезщетение, под страх от погасяването му, следва да го упражни.
Касаторът „Е. България Е.” АД твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно, защото при определяне на разпоредбата чл.25, ал.2 от Общите условия за неравноправна клауза съдът не се е съобразил с чл.98а Закон за енергетиката, чл.91 и 93 от Наредбата за лицензиране на дейностите в енергетиката. Сочи,че не е изпълнен съставът на чл.146, ал.2 ЗЗП, поради което клаузата на чл.25, ал.2 от Общите условия не е нищожна. Подържа основанието за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно ,че произнасянето по поставените от него въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Формулира следните правни въпроси:1/”Договорите, сключени при общи условия, но при които потребителят разполага с гарантирана от закона възможност да влияе върху съдържанието им и да го променя, могат ли и попадат ли в хипотезата на чл.146, ал.2 ЗЗП, а оттук и могат ли подобни да бъдат неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.2 от ЗЗП?”
2. „Значително ли е неравновесието между правата на доставчика и потребителите, до което води клауза в договор, сключен при общи условия, ако тази клауза е част от договор, сключен при общи условия, като потребителят разполага с гарантирана от закона възможност да влияе върху съдържанието и да го променя?”
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от страна активно легитимирана за това срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр.с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът оспорва основанията за достъп до касация, а по същество и основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Посочените правни въпроси не представляват общото основание за достъп до касация, а именно разрешаване с тях на значим за изхода на делото правен проблем. Чрез така поставените въпроси касаторът фактически цели ВКС да изключи от категорията неравноправна клауза нормата на чл.25, ал.2 от Общите условия, на основания, които не са разглеждани от въззивния съд. Той се е произнесъл по конкретната фактическа обстановка, като е приел, че нормата на чл.25, ал.2 от Общите условия е неравпоравна клауза, защото засяга права на потребители, произтичащи от закона, като въобще не е обсъждал предпоставките на чл.143, т.9 ЗЗП за значението на възможността на потребителя да се запознае предварително с клаузите на договора , а оттам и за възможността му да влияе върху съдържанието им, като основание изключващо неравнопоставеността на клаузата. Чрез така поставените правни въпроси касаторът фактически цели препроизнасяне съобразно твърдяната от него незаконосъобразност на въззивното решение. Основанията за достъп до касация са различни от тези за неправилност на обжалвания съдебен акт. Нормата на чл.280, ал.1 ГПК, съдържаща изчерпателно изброяване на основанията за селектиране на касационната жалба, не препраща към основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
Формулираните от касатора правни въпроси по изложените по-горе съображения не са обусловили правните изводи на съда, поради което не могат да представляват общото основание за достъп до касация. Пловдивският апелативен съд е мотивирал извода си, че нормата на чл.25, ал.2 от Общите условия представлява неравноправна клауза на основание чл.143, т.2 ЗЗП, като не е обсъждал това по т.9 на същата правна норма във вр. с чл.146 ал.2 ЗЗП за значението на възможността на потребителя да се запознае предварително с клаузата на договора и оттам за възможността му да влияя върху нея, като основание изключващо неравнопоставеността на клаузата. А и принципното предварително запознаване на потребителя с договорните клаузи и възможността му да влияе върху съдържанието им и да ги променя по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, е относимо към изключване на тези клаузи от индивидуалните такива, което не означава, че след като не са индивидуално уговорени, те не са и неравноправни.
Вторият поставен въпрос дали в клауза от договора при общи условия, при който потребителят може да влияе върху съдържанието му, е налице значително неравновесие между правата и задълженията на доставчика и потребителя по смисъла на чл.143 ЗЗП, също не е обусловил произнасянето на съда по неравноправността на клаузата на чл.25, ал.2 от Договора за общи условия. И двете съдебни инстанции, за да уважат иска с правно основание чл.186, ал.2,т.1 ЗЗП, въобще не са се мотивирали с такова неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а и такова възражение не е навеждано от касатора във въззивната му жалба. Недопустимо е чрез втория поставен въпрос да се навежда за първи път пред ВКС. Той не е съд по фактите, а извършва проверка за правилността на прилагане на закона въз основа на установената от въззивния съд фактическа обстановка.
Не е мотивирано и допълнително подържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Възпроизвеждането само на текста на допълнително соченото от законодателя основание за селектиране на касационната жалба не е достатъчно. Не е обосновано значението на решаването на тези въпроси за развитие на правото, а тази предпоставка е дадена в кумулативна връзка с тази за точното прилагане на закона.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №306 от 15.02.2010 год. по в.гр.д.№1198/2009 год. на Пловдивския апелативен съд
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: