О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
София, 21.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 14.03. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 598/2012 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от П. В. К., [населено място], чрез адвокат К. Н. , с вх.№4397 от 03.05.2012 г. на Софийския апелативен съд, срещу Решение №537 от 05.04.2012 г. по в.гр.д.№4 236/2011 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 7 състав, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касаторката срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ за сумата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000лв. Първоинстанционният съд е уважил така предявеният иск за сумата 25 000 лв., а с обжалваното въззивно решение в отхвърлителната му част дължимото застрахователно обезщетение е увеличено със сумата 5 000 лв. Софийският апелативен съд е приел, че с оглед характера и степента на получените от ищцата увреждания в резултат на претърпяното от нея на 13.05.2007 г. ПТП, виновно причинено от водача на автомобила, в който тя е пътувала, съобразно принципа на справедливостта, залегнал в чл.52 ЗЗД, причинените й неимуществени вреди ще се обезщетят най-пълно със сумата 30 000 лв. Решаващият съд е отчел, че ищцата е излекувана без усложнения, като за остатъчно увреждане е обсъдено соченото от вещото лице по данни от амбулаторния картон на ищцата намаление на слуха на дясното й ухо с 10-15 %., без да има прогноза за възстановяването на слуха от специалист УНГ. При извършената томография на главен мозък не са установени травматични и патологични промени. Напълно е излекувана от черепно-мозъчната травма.
Касаторката твърди, че решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на чл.52 ЗЗД относно преценката за справедливото обезщетяване на претърпените от нея увреждания. Подържа основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, без да ги конкретизира, като ги обосновава с касационните основания по чл.281,т.3 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба не взема становище.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Касаторката чрез адвокат Н. въобще не е изпълнила задължението си по чл.284, ал.3,т.1 във вр. с ал.1,т.3 ГПК да формули точно и мотивирано основанията за достъп до касация. ВКС селектира касационната жалба с оглед формулирания от касатора значим за изхода на делото правен въпрос, разрешен при някои от допълнителните основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Дори и след като касационната жалба е оставена без движение за посочване на основанията за достъп до касация, касаторката чрез защитата си, отново се е позовала на основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, като по този начин е допуснала смесването им с основанията за достъп до касация, които въобще не е мотивирала. Съгласно т.1 на ТР1-2010 ОСГКТК Върховният касационен съд не е длъжен и не може да извежда значимия правен въпрос от твърденията на касатора, както и от твърдените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Селектирането на касационната жалба е обвързано от посочените от жалбоподателя основания за достъп до касация, поради което ВКС може само да конкретизира, да уточни или квалифицира формулирания от касатора правен въпрос.
Не е налице и подържаното допълнително основание за достъп до касация- отклонение от практиката на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта за всеки конкретен случай, което допълнително основание би могло да се квалифицира като такова по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Обективен критерии за определяне по справедливост на размера на дължимото застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди няма и не може да има. Предоставената от законодателя в чл.52 ЗЗД възможност съдът да определя размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди по справедливост произтича от факта, че присъжданата заместваща облага във всеки отделен случай е различна, зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане, както подържа в жалбата си и самата касаторка.
Не е налице и подържано противоречие между обжалваното въззивно решение в отхвърлителната му част и соченото от жалбоподателката чрез адвокат Н. решение №749 от 05.12.2008 г. по т.д.№387/2008 г. на ВКС, ІІ Т.О. за детерминирането на застрахователното обезщетение от конкретните икономически условия и лимитите на застрахователно покритие. В посочено решение Върховният касационен съд въобще не ги е обсъждал, а се е произнесъл по изискването за справедливо обезщетяване по смисъла на чл.52 ЗЗД като паричен еквивалент на болките и страданията, понесени от конкретното пострадало лице.
По въпроса за отчитане на икономическите условия, към момента на определяне на застрахователното обезщетение, както и на размера на лимитите на застрахователно покритие съществува формирана съдебна практика- решение №83/2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ВКС, ІІ Т.О., решение №1 от 26.03.2012 г по т.д.№299/2011 г. на ВКС, ІІ Т.О. и решение №95 от 24.10.2012 г. по т.д.№916/2011 на КС, І Т.О. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с тях. Съобразно формираната в тях практика на ВКС при прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД за определяне по справедливост на дължимото застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди към релевантния за обезщетението момент, би следвало да бъдат взети пред вид конкретните икономически условия, които са в основата на непрекъснатото нарастване и осъвременяване на застрахователното покритие. Размерът на присъденото от Софийския апелативен съд застрахователно обезщетение е определен именно с оглед отдалечеността във времето на конкретното ПТП- 13.05.2007 г., от момента на присъждане на застрахователното обезщетение. Действително, че в обжалваното въззивно решение съдът не е обсъждал лимитите на отговорност на застрахователя, но съобразно посочената по-горе съдебна практика, те нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети пред вид само при отчитане на конкретните икономически условия.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №537 от 05.04.2012 г. по в.гр.д.№4 236/2011 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 7 състав в отхвърлителната част.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: