О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 716
София,29.10.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 21.10. две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева Мариана Костова
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 394/2010 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК по повод подадена касационна жалба от „И.” АД, гр.София и „Н. Т.” ЕООД, гр.София, чрез адвокат Б. Б., с вх.№1120 от 24.02.2010 год. на Пловдивския апелативен съд, срещу Решение №20 от 15.01.2010 год. по в.гр.д.№1109/2009 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставен в сила решение №276 от 01.07.2009 год. и допълнително такова №1503 от 25.09.2009 год. , двете по т.д.№30/2008 год. на Пловдивския окръжен съд, с които е уважен предявеният от Ц. Х. Ц., лично за него като физическо лице и в качеството му на Е. Ц. Ц.” срещу касаторите иск с правно основание чл.135 ЗЗД, като са прогласени за недействителни спрямо ищецът и в двете му качества продажбите на недвижимите имоти, материализирана в нот. акт №66, том V, рег.№4964, нот.д.№866/2005 год. на нотариус А. К. с район на действие Пловдивския районен съд, извършени на 12.08.2005 год. от касатора „И., София на касатора „Н. Т.” ЕООД гр.София. Пловдивският апелативен съд е възприел изводите на окръжния съд, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Приел е, че ищецът е кредитор на първия касатор, което му качество е установено със сила на пресъдено нещо. Призоваването на „И.” АД по реда на чл.51 ал.4 ГПК, отм. в производствата, по които са установени задълженията му към ищеца, не се е отразило на узнаването му на тези задължения, защото както в съдебното дирене, така и по нотариалната сделка за покупко-продажба на недвижимите имоти, той е бил представляван от едни и същи лица, които формират и изразяват волята на юридическото лице. Знанието на касатора-купувач по сделката е изведено от състава на управителните органи на търговските дружества, страни по сделката, в които органи участват едни и същи физически лица едновременно като представители и на двете страни. Сключената между касаторите, ответници по делото, покупко-продажба уврежда ищеца, защото е лишила продавача „И.” АД от имущество, спрямо което ищецът-кредитор да може да насочи принудителното изпълнение за вземанията си.
Касаторите твърдят, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон- чл.135 ЗЗД във вр. с чл.51,ал.4 ГПК, отм., защото първият ответник ”И.” АД, след като е бил призоваван по реда на чл.51, ал.4 ГПК, отм., не е знаел и не е могъл да узнае за водените срещу него осъдителни искове. По балансите на дружеството не са се водели задълженията към ищеца. Ищецът не е разполагал с лиценз за търговия с вещества с възможна двойна употреба, поради което осъдителните решения на П. окръжен съд, като постановени в противоречие с императивни правни норми, са нищожни. С тях ищецът не се легитимира като кредитор на вземанията, а и поради липса на валидно вземане, не може и да има увреждане на кредитора. Касаторът „И.” АД не само, че не е знаел за задължението, но не е и могъл да предположи за съществуването му, защото е платил на посредника по сделката с платиниевия скраб и ниобиеви кондензатори, като лицензирана организация за търговия с такива стоки, последици от неизпълнението на която е претендирал ищецът по осъдителните искове. У втория ответник ”Н. Т.” ЕООД също липсва знание за увреждане, тъй като волята за придобиване се формира от едноличния собственик на капитала/чл.147, ал.2 във вр. с чл.137, т.7 ТЗ/, а не от управителя му. У. не е от кръга на лицата, които могат да формират воля за разпореждане, в случая за придобиване на недвижим имот. Подържат всичките основания за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Касаторите формулират следните правни въпроси от значение за изхода на делото, а именно: І.1/”знанието за увреждането на кредитора у кои органи на юридическото лице трябва да съществува- у тези, които формират волята му, или у тези, които го представляват”; І. 2/ Знанието следва ли да бъде доказано или може да се презюмира. Подържа, че тези въпроси са разрешени от Пловдивския апелативен съд в противоречие със съдебната практика, включително и представените по делото решения на ВКС. В раздел ІІ от приложението към касационната жалба подържат, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото е произнасянето по следния „процесуалноправен въпрос с материалноправна значимост”, а именно „при неприсъствено водене на делото и постановяване на осъдително решение при условията на чл.51, ал.4 ГПК, отм., допустимо ли е законовата фикция за редовно връчване на книжата по посочения ред да бъде третирана като знание у ответника за воденото срещу него съдебно производство и постановения срещу него съдебен акт”.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от страна активно легитимирана за това срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр.с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът оспорва основанията за достъп до касация, а по същество и основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Не са налице изчерпателно изброените от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК основания за селектиране на касационната жалба. Първият формулиран от касаторите въпрос у кои органи на търговското дружество следва да се формира знанието за увреждащата сделка по смисъла на чл.135 ЗЗД представлява общото основание за достъп до касация, защото е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. По него, обаче, не са налице допълнително подържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1,т.1 и 2 ГПК, а именно постановяване на обжалваното решение в противоречие със съдебната практика, включително и тази на ВКС. Представените решение №20 от 01.06.2004 год. по гр.д.№86/2003 год. на Бургаския окръжен съд и Решение №57 от 20.03.2006 год. по гр.д.№40/2006 год. на В. апелативен съд се са окончателни, поради което не могат да формират такава практика/вж.т.3 на ТР 1-2009 ОСГКТК/. Единствено решение №635 от 06.10.2008 год. по т.д.№268/2008 год. на ВКС, ІІ Т.О. е окончателно, но с него не е разрешен поставяния въпрос, а този към кой момент у длъжника трябва да съществува знание за увреждането на кредитора.
Вторият поставен въпрос дали знанието може да се презюмира въобще не е обусловил правните изводи на съда, поради което и не представлява общото основание за достъп до касация. Съдът не е приложил презумпцията за знание при хипотезата на чл.135, ал.2 ЗЗД, а е извел знанието от участието на едни и същи физически лица в състава на управителните органи на двете страни по сделката на покупко-продажба. Не посочването на общото основание за достъп до касация само по себе си е достатъчно да се откаже селектиране на касационната жалба. По този въпрос също не е налице и допълнително подържаното основание за достъп до касация- противоречива съдебна практика. Освен изложеното по-горе за решенията на Бургаския окръжен съд и на В. апелативен съд, неотносимо е и решение №635 от 06.10.2008 год. по т.д.№268/2008 год. на ВКС, ІІ Т.О. С него ВКС се е произнесъл не по въпроса за презюмиране на знанието, а за момента, към който то трябва да съществува- а именно прието е, че знание за увреждане на кредитора трябва да съществува към момента на сключване на транслативната сделка.
С последния поставен въпрос в раздел втори от приложението към касационната жалба по смисъла на чл.284, ал.3 ГПК не се разрешава „процесуалноправен въпрос с материалноправна значимост”, както са посочили касаторите. Приложението на чл.51, ал.4 ГПК, отм. не въздейства върху материалноправните предпоставки за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, една от които е знанието у длъжника за увреждащото действие. Фикцията за редовност на призоваването по чл.51, ал.4 ГПК се отнася до редовността на извършените процесуални действия, които подготвят постановяване на съдебното решение, докато знанието произтича от установителното действие на самото съдебно решение /чл.179, ал.1 ГПК, отм., сега чл.223 ГПК/. Установителното действие на съдебното решение е съставка от формирана с него сила на пресъдено нещо, с която следва да се съобразяват както страните по осъдителните искове, така и съдът/ чл.224, ал.1 ГПК, отм., чл.229, ал.1 ГПК/.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №20 от 15.01.2010 год. по в.гр.д.№1109/2009 год. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставен в сила решение №276 от 01.07.2009 год. и допълнително такова №1503 от 25.09.2009 год. , двете по т.д.№30/2008 год. на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: