О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 07.02.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 31.01. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 405 /2012 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез адвокат С. П., с вх.№2397/06.03.2012 г. на Софийския апелативен съд срещу Решение №172 от 03.02.2012 г. по т.д.№2584/2011 г. на Софийския апелативен съд, 5 състав, с което на основание чл.269, във вр. чл.270, ал.3, изр.второ ГПК е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато за ново разглеждане от Софийския градски съд за произнасяне по предявените искове. С първоинстанционното решение №274 от 02.03.2011 г. по гр.д.№1979/2008 г. на Софийския градски съд, VІ-2 състав са уважени, предявените от настоящия касатор срещу [фирма] при условие на обективно съединяване искове. Претенцията на ищеца [фирма] по главния иск за сумата 48 000 лв., представляваща обезщетение за ползване от праводателите на ответника на 4/5 идеални части от недвижимия имот, находящ се в [населено място], [улица] , състоящ се от партерен етаж, мецанин и мазе под сградата за периода от 01.10.2003 г. до 31.12.2003 г., е квалифицирана на основание чл.236, ал.2 ЗЗД. Уважен е и искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 5 000 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода 30.09.2005 г. до 30.09.2008 г. С обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд е обезсилил първоинстанционното решение, като постановено по непредявен иск, а именно по чл.236, ал.2 ЗЗД, вместо по чл.59 ЗЗД.
Касаторът [фирма] твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие с трайната практика на ВКС, съобразно която определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда. В подкрепа на това си становище се позовава на ТР 1-2001-ОСГК., на Решение №27 от 08.03.2010 г. по т.д.№521/2009 г. на ВКС, І Т.О. и на Определение №168 от 03.05.2011 г. на ВКС по ч.гр.д.№182/2011 г. на ВКС, ІІ Г.О.Подържа, че обезщетението е претендирано алтернативно на две различни основания, като е предоставено на съда да квалифицира спора. Навежда доводи, че обжалваното решение е в противоречие с т.6 на ТР1-2001-ОСГК за възможността на страните да се позоват нови защитни средства. Формулира следния правен въпрос:”Дали при приета във въззивната инстанция различна правна квалификация на предявения иск, следва да бъде обезсилено като недопустимо първоинстанционното решене, по което е приета друга правна квалификация”. По този въпрос подържа и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.Счита, че произнасянето на ВКС по настоящия спор ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като ще се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Възпроизвежда всичките си правни доводи, развити подробно в писмената си защита пред Софийския градски съд, в отговора си на въззивната жалба, както и в писмената защита пред Софийския апелативен съд.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва допустимостта на касационната жалба, а по същество- нейната основателност, като претендира разноски за касационната инстанция.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Съгласно нормата на чл.280, ал.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год., в сила от 01.03.2008 год. ВКС общото основание за допускане на касационно обжалване е формулиран от касатора материално правен или процесуалноправен въпрос, залегнал в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретния спор, разрешен с обжалваното решение при наличие на допълнителните основания по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК. Позоваването на константна практика на ВКС за задължението на съда на квалифицира правното основание на иска, не представлява изпълнение на задължението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 във вр. с ал.1,т.3 ГПК да формулира точно и мотивирано основанията за допускане на касационно обжалване. Чрез преповтарянето на доводите си от писмената защита пред Софийския градски съд, същите в отговора на въззивната жалба, както и в писмената защита пред Софийския апелативен съд по съществото на спора, също не формулира такъв въпрос, а допуска смесване на основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК с тези за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК.
Не са налице и подържаните допълнителни основания за достъп до касация- чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението на Софийския апелативен съд не е постановено в противоречие с т.6 на ТР1-2001-ОСГК. Предвидената с него възможност за страната пред въззивната инстанция да полза нови защитни средства, с оглед действащия до влизането в сила на ГПК, ДВ, бр.59 от 20.07.2007 год. пълен въззив, не означава, че тя може да променя едновременно основанието и петитума на предявения си иск. Още повече, че такова изменение на иска не е правено, а в допълнителната си молба от 04.02.2009 г., находяща се на стр.129 по гр.д.№1979/2008 г. на Софийския градски съд, касаторът освен че изрично е посочил правното основание на иска си като такова по чл.59 ЗЗД, е изложил и като правопораждащ факт принадлежността му на правото на собственост. Позовава се и на влязлото в сила решение №694 от 23.02.2010 г. по гр.д.№264/2009 г. на ВКС, ІІ Г.О., с което именно е признато правото му на собственост върху процесния имот.
Обжалваното въззивно решение не е постановено и в противоречие с приложените Решение №27 от 08.03.2010 г. по т.д.№521/2009 г. на ВКС, І Т.О. и на Определение № 168 от 03.05.2011 г. на ВКС по ч.гр.д.№182/2011 г. на ВКС, ІІ Г.О. Застъпеното в тях становище, че правната квалификация на иска, е дейност на съда по приложение на закона, не е в противоречие с обжалваното въззивно решение. Съдът не е обвързан от правната квалификация на фактите и е длъжен по свой почин да издири приложимия закон, но спрямо сочените от ищеца факти и обстоятелства -арг. от чл.235, ал.2 ГПК, р.п. чл.188, ал.2 ГПК, отм. Това именно е направил и Софийският апелативен съд, съобразно очертания от касатора предмет на спора.
Формулираният от касатора [фирма] правен въпрос за правомощията на въззивната инстанция, когато приема различна правна квалификация на предявения иск от тази, дадена от първоинстанционния съд, е от значение за изхода по конкретното дело, но по него не е налице подържаното допълнително основание за селектиране на касационната жалба- това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На него е даден отговор с ТР 2-2012-ОСГКТК, съгласно което правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в граждансикя процес, произнасяйки се извън определения от страните спорен предмет на делото и обхвата на търсената защита. Претедираното от касатора обезщетение за ползите/гражданските плодове/, от които е бил лишен, поради ползването от ответната банка на имота без правно основание, позовавайки се на правото си на собственост, каквито твърдения се съдържат и в настоящата касационна жалба, касаторът е определил предмета на търсената защита. Обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД се претендира, когато наемният договор е прекратен и наемателят продължи ползването, въпреки противопоставянето на наемодателя, без значение дали той е носител на правото на собственост. В случая решаващият довод на касатора в цялата му защитна теза е, че той е собственик на 4/5 ид.части от процесния имот.
С оглед изхода по делото в полза на ответника на основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.9, ал.1 във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на [фирма] следва да се присъди сумата 1132.50 лв. дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №172 от 03.02.2012 г. по т.д.№2584/2011 г. на Софийския апелативен съд, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място],[ЕИК] да заплати на [фирма] сумата 1132.50 лв. разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: