О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
София, 16.03. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 08.03 две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.И.
т.дело № 701/2011 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1 ГПК по повод постъпила касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез адвокат А. А. , с вх.№ 3265 от 26.04.2011 год. на Софийския апелативен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 21.04.2011 год., срещу Решение №369 от 02.03.2011 год. по гр.д.№523/2010 год. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение №733 от 15.07.2010 год. по т.д.№1562/2005 год. на Софийския градски съд, ТО, VІ-7 състав, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.79 във вр. с чл.101 ЗЗД за сумата 24 399 лв., представляваща 48.5% от цената на вложените материали и извършени строително-монтажни работи от трето лице- [фирма] в съсобствената между страните по делото административна сграда „Б. център В.”, съгласно сключен между него и ищеца на 20.12.2002 год. Договор за доставка. Касаторът-ищец изрично е заявил, че подържа иска на основание неизпълнение на поетото от ответника в чл.1,ал.2 от сключеното с него Споразумение от 31.03.2004 год. за встъпване в дълга към третото лице в посочения размер, определен съобразно идеалните части от общите части на сградата. Отхвърлен е и обективно съединеният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 2 881 лв. мораторна лихва. Софийският апелативен съд е възприел изводите на градския съд, че отговорността на ответника [фирма], като съвъзложител по посоченото споразумение, не може да се ангажира, защото ищецът не е доказал, че изпълнителят по договора за строителство [фирма] е дал уговореното в споразумението писмено съгласие за встъпването на ответника [фирма] като втори длъжник, редом с касатора-ищец.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон-чл.20 във вр. с чл.101 ЗЗД, както и че е необосновано. Подържа, че съдът неправилно е тълкувал действителната воля на страните относно поемането на дълга от ответника, както и че условието на чл. 1, ал.2,т.3 от споразумението от 31.03.2004 год. се отнася до встъпване в на ответника в правоотношението, като съвкупност от права и задължения, а не до встъпване само в задълженията. Формулира следния правен въпрос: „Необходимо ли е съгласие на кредитора за встъпване в дълг по реда на чл.101 ЗЗД, когато съглашението е сключено между длъжника и третото лице, и каква е действителната воля на страните за встъпването в дълга.” Подържа допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, защото счита, че обжалваното решение е постановено в противоречие с Решение №504 от 26.07.2010 год. по гр.д.№420/2009 год. на ВКС, ІV Г.О.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 във вр. с чл.62, ал.1 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, включително и по иска за мораторната лихва, поради акцесорност, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол. Формулираният от касатора общо теоритичен правен въпрос за необходимостта от съгласие на кредитора за встъпване в дълг не е обусловил изхода по конкретното дело. И двете съдебни инстанции са приели, че предявеният иск е неоснователен, не защото при встъпване в дълг на основание договор между стария и новия длъжник, винаги е необходимо и съгласието на кредитора, а защото в конкретния случай е договорено такова с чл. 1, ал.2,т.3 от споразумението от 31.03.2004 год. Поетото от ищеца задължение да представи писменото съгласие на изпълнителя- кредитор по договора за доставка, е поставено като условие за настъпване правните последици от споразумение за встъпване в дълг. Втората част от въпроса за тълкуване действителната воля на страните, въобще не представлява общото основание за достъп до касация. Тълкуването на конкретния договор се извършва не само въз основа на писмения му текст, но и след преценка на доказателствата, относими към него. Събирането на доказателства и установяването на конкретната фактическа обстановка е в изключителните правомощия на въззивния съд, който разрешава спора по същество. В компетентността на касационната инстанция е да се произнесе по правилността на приложението на закона към така установената от въззивния съд фактическа обстановка.
Не е налице и допълнително подържаното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Липсва обективна идентичност между обжалваното решение и приложеното Решение №504 от 26.07.2010 год. по гр.д.№420/2009 год. на ВКС, ІV Г.О. Обсъжданата в него липса на изискване за форма за сключване на съглашението за встъпване в дълг въобще е неотносима към настоящия случай, тъй като нито страните са правили довод, нито съдът се е произнасял по нуждата от специална форма на това съглашение. В това решение ВКС е уважил иска на основание сключено съглашение за встъпване в дълг между длъжник и кредитори, а не каквото е настоящето споразумение, сключено между длъжниците.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №369 от 02.03.2011 год. по гр.д.№523/2010 год. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение №733 от 15.07.2010 год. по т.д.№1562/2005 год. на Софийския градски съд, ТО, VІ-7 състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: