О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 635
София, 01.10.2010 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Караколева
М. К.
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 246 по описа за 2010 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „А.” ЕООД чрез адвокат Х. А. срещу решение № 7/11.01.2010 г. на Софийски апелативен съд /САС/ по гр.д. № 2530/2009 г. в частта му, с която е оставено в сила уважително решение на Софийски градски съд /СГС/ по иск по чл.92 ал.1 ЗЗД срещу касатора за сумата 45740.46 лв. със законни последици.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи хипотезите на чл.280 ал.1 т.1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по жалбата – ЕТ „Н. – Н. Б.” оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
СГС е сезиран с обективно съединени искове по чл.266 ал.1 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД. Ищецът – ЕТ „Н. – Н. Б.” претендира от „А.” ЕООД заплащане на възнаграждение по договор за изработка – доставка и монтаж на щори и неустойка за забава. СГС е уважил иска по чл.266 ал.1 ЗЗД за сумата 36906 лв. и иска по чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата 45740.46 лв. със законните последици. Решението на СГС е оставено в сила от С., като пред въззивния съд уважителното първоинстанционно решение е обжалвано само относно иска по чл.92 ал.1 ЗЗД. С. е приел, че ответникът като възложител по договор за изработка и след като е приел без забележки изработеното, но не е изплатил в цялост договореното възнаграждение, дължи неизплатената част от договореното възнаграждение, както се претендира и неустойка за забавено изпълнение на заплащане на възнаграждението, съобразно чл.4.2 от сключения между страните договор от 15.12.2005 г. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за нищожност на клаузата на чл.4.2 от договора, поради противоречие с добрите нрави, предвид липсата на краен предел на начисляването й, тъй като времето през което ще се начислява неустойка е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник да изпълни задължението си за заплащане на договореното възнаграждение, при което клаузата е в съответствие с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Настоящият състав на ВКС счита, че въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения.
В настоящия случай касаторът формулира като въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК нищожността на договорната клауза – чл.4.2 от договора от 15.12.2005 г., с оглед липсата на краен предел на начисляване на договорената неустойка и начисляване на краен висок размер на същата, което е в противоречие с добрите нрави. Касаторът поддържа, че този въпрос е разрешен в противоречие с цитирана практика на отделни състави на ВКС /решение № 173/15.04.2004 г., решение № 561/16.10.2004 г., решение № 544/29.05.2006 г. и др./, които прилага. Счита още, че решението във връзка с нищожносдтта на договорена клауза за неустойка ще е от значение за развитието на правото.
Така както е формулиран въпросът от касатора, като разрешение действително е обусловил крайния изход на спора, но даденото от С. разрешение не обуславя наличие на допълнителен критерий по смисъла на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Вярно е, че съществуваше различна практика на ВКС по прогласяване нищожност на договорна клауза за неустойка, поради противоречие с добрите нрави, свързана с липса на краен предел за начисляване. В тази насока, приложените от касатора решения на отделни състави на ВКС / а и на С./ материализират именно тази практика, която не е еднозначна, но това противоречие е разрешено с междувременно приетото ТР № 1/15.06.2010 г. на ТК на ВКС, с което в т.3 е прието, че „не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Преценката за нищожност, поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора”. С. е направил конкретна преценка на конкретния договор и както се посочи по-горе е приел, че времето през което ще се начислява неустойка е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник, при което клаузата е в съответствие с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. В случая договорената неустойка е 0.2 % върху договореното възнаграждение, като неизпълнението е продължило повече от година и половина. Щом С. е извършил конкретна преценка на конкретния договор, с оглед на което е отговорил на въпроса, доводите и възраженията за нищожност по чл.26 ал.1 ЗЗД на неустоечната клауза, което се явява в съответствие с последващото разрешение дадено в ТР №1/2010 г. на ТК на ВКС, задължително за съдилищата – чл.130 ал.2 З., няма основание да се приеме, че е налице някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на С..
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сторените разноски пред настоящата инстанция в размер на 2400 лв. – адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7/ 11.01.2010 г. на Софийски апелативен съд по гр.д. № 2530/2009 г.
ОСЪЖДА „А.” ЕООД, гр. София, бул. „Е. Г.” № 129 да заплати на ЕТ „Н. – Н. Б.”, гр. София, пл. „Й. П. ІІ” 2 направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 2400 /две хиляди и четиристотин/ лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.