1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
[населено място],29.06.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 363/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу решение №253 от 13.12.2010г. по в.гр.дело № 415/2010г. на ВтАС. С това решение касаторът е осъден да заплати на ДП ” НК Ж. ” – София сумата от 36 401.08 лв., представляваща неплатена наемна цена и обезщетение за ползване без основание на площадки на ж.п. гари Л., Ч, С. и ОП Б. по договор за наем и анекс към него от 1.02.2006г. за периода 9.10.2006г. до 31.07.2009г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, за сумата от 4436.97 лв. мораторна лихва и разноски в размер на 3785 лв. В частта, с която е отхвърлен искът по чл.86, ал.1 ЗЗД до претендирания размер от 14 698.49лв. решението на окръжния съд е потвърдено и като необжалвано е влязло в сила. Касаторът поддържа недопустимост на въззивното решение, като постановено по нередовна искова молба, алтернативно иска отмяна на решението като неправилно. В Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В писмен отговор ДП ”НК Ж. ” – София поддържа становище, че възраженията за нередовност на исковата молба са неоснователни. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Фактите по делото са следните:
Съдът е сезиран с обективно съединени искове по чл.232, ал.2 и чл.236, ал.2, и чл.86, ал.1 ЗЗД, отхвърлени с решение №115/18.06.2010г. по гр.д. № 906/2009г. на ВтОС като неоснователни. За да уважи главният иск, Великотърновският апелативен съд е приел, че между страните има сключен действителен договор за наем от 21.04.2005г. и анекс към него от 1.02.2006г., в който са конкретизирани отдадените под наем площи като квадратура и наемната цена. Площадките са предадена на наемателя с приемателно-предавателни протоколи от 2.02.2006г. След подробно обсъждане на доказателствата по делото и установените с тях правно релевантни факти, апелативната инстанция е приела за доказано твърдението на ищеца за едностранно прекратяване на наемния договор с връчена на отв. дружество нотариална покана, считано от 23.12.2006г., неплащането на наемната цена по време на действие на договора от 9.10.2006г. до 23.12.2006г. в размер на 5769.66 лв. и е уважил искът по чл.232, ал.2 ЗЗД в този размер. За времето от 23.12.2006г. до 31.07.2009г. въззивният съд е уважил искът за дължимо обезщетение от наемателя, за това, че въпреки противопоставянето на наемателя чрез връчени му писма и покани, е продължил ползването на терените, обект на договора за наем, като е определил правната квалификация на иска по чл.236, ал.2 ЗЗД. На базата на дължимия наем и обезщетение в размера на наема съдът е определил размера на мораторната лихва за исковия период от време. Изложени са мотиви защо анекса към договора е действителен. Съдът е приел, че отдадената под наем земя / терени/ към момента на подписване на анекса е била публична държавна собственост и според чл.3, ал.4 на ЗЖТ обектите на железопътната инфраструкура, които не са пряко свързани със системите на управление и сигурност на движението могат да се отдават под наем за срок от три години.
Не намира опора в данните по делото поддържаното от касатора твърдение, поставен като процесуален въпрос за редовността на исковата молба и от там за енентуалната недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт. Исковата молба съдържа подробни факти за установените между страните правоотношения по договор за наем и анекс към него, за обектите, които са били предмет на договора за наем, определената наемна цена, за развилите си отношения по плащането на наема и прекратяването му от наемодателя, периодите за които се претендира наема и обезщетението след неговото прекратяване, изброени са фактурите по месеци и години, издавани от наемодателя на наемателя, по които не е извършено плащане, т.е. исковата молба съдържа подробно твърдение за фактите, спорното право, в какво се състои искането и затова отговаря на съдържанието по чл.127, ал.1, т.4 и т.5 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл по действителността на договора за наем и анекса към него от 1.02.2006г., като непротиворечащ на чл.3, ал.1 и ал.4 ЗЖТ при съобразяване на редакцията на закона до изменението й с ДВ бр.36 от 2006г. Затова и поставеният от касатора материалноправен въпрос – при отдаване под наем на имоти публична държавна собственост по чл.3 ЗЖТ в редакцията му до 2006г. необходимо ли е да се проведе търг по чл.19, ал.1 ЗДС и какво е правното значение на сключване на договор за наем, ако не е проведен търг за отдаването му под наем, не е обуславящ изхода на делото. Съгласно чл.3, ал.4 ЗЖТ ред. ДВ бр.97 от 2000г., обектите на железопътната инфраструктура със стопанско предназначение, които не са пряко свързани със системите за управление и сигурност на движението, могат да се отдават под наем или да се ползват съвместно по договор с трети лица за срок до 3 години при условие, че не се нарушава безопасността на движението. Едва с изменението ДВ бр. ДВ, бр. 36 от 2.05.2006 г. обектите на железопътната инфраструктура със стопанско предназначение, които не са пряко свързани със системите за управление и сигурност на движението, могат да се отдават под наем по реда на чл.19 ЗДС. Независимо от това, че формулираният от касатора правен въпрос не изпълнява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, достатъчно основание да не се допуска въззивното решение до касационно обжалване, съгласно даденото в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разрешение, въззивно решение не е в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Липсва обективен идентитет между двете съдебни решения. В решение №850 от 19.05.2000г. по гр.дело №120/2000г. на ВС се е произнесъл за прилагането на правилата на прикритата сделка, когато с договора за съвместна дейност се прикрива договор за наем. Решението от 14.12.2004г. по гр.дело № 1584/2003г. на СГС няма данни да е влязло в сила, поради което не следва да бъде обсъждано. Съгласно т.3 на ТР №1/2010г. съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, какъвто не е случая.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника по касация ще следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение при съобразяване на чл.7, ал.2, т.4 и чл. 9, ал.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №253/13.12.2010г., постановено по в.гр.дело № 415/2010 г. на Великотърновския апелативен съд, гражданска колегия в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на ДП “ Н. ” – [населено място] юрисконсултско възнаграждение в размер на 951 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: