О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 967
[населено място], 13.12. 2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №1824/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано е по касационна жалба на [фирма] представляван от К. Т. Д. и [фирма], представлявано от М. Л. Т., съдружници в К. “И. 2002”, чрез адв. Д. Е. ВАК срещу решение № 41 от 23.01.2013г. по в.т.д. №903/2012г. на Пловдивския апелативен съд. Касаторите излагат съображения за неправилност на решението. Искат отмяната му и постановяване на решение, с което да бъдат уважени предявените искове. Достъпа до касация обосновават с критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [община] в писмен отговор заявява становище за недопускане на въззиното решение до касационно обжалване, защото по втория и третия от предявените обективно съединени искове няма формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а въпросът за валидността на договорната неустойка се поставя едва с касационната жалба, което е недопустимо. На второ място въззивният съд е приел, че договорната неустойка се дължи единствено за забавено изпълнение на договорните задължения. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд и отговаря по съдържание на чл.284 ГПК.
С решение №41 от 23.01.2013г., постановено по т.д. № 903/2012г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение №97/8.06.2012г. постановено по т.дело № 167/2011г. на Пазарджишкия окръжен съд. С решението са отхвърлени исковете на ЕТ К. Д. с фирма “2002 К. Д.” и [фирма], съдружници в консорциум “К. И. 2002” – [населено място] за сумата от 20 341.37 лв. с ДДС, дължима по данъчна фактура №2/25.07.2011г., представляваща неплатена цена по договор за възлагане на обществена поръчка от 26.05.2011г., за сумата от 465.90лв. мораторна лихва върху главницата за времето от 31.07.2011г. до датата на исковата молба, за сумата от 4623.04лв. представляваща усвоена банкова гаранция съгласно договор за възлагане на обществена поръчка, за сумата от 1824лв. представляваща стойността на допълнително доставени и монтирани части и оборудване за обектите ДСП Ц., ДСП Ч., ДСП О. и Защитено жилище – П..
Ответник по обективно съединените искове е [община].
Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението на окръжния съд, като освен препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е изложил и собствени мотиви. По иска за неизплатеното възнаграждение в размер на 20 341.37 лв. с ДДС, апелативната инстанция е приела, че сумата се дължи за извършената работа по договора за възлагане на обществена поръчка, но е основателно възражението на [община] за удържане на дължимата по чл.19 от договора неустойка за забава, поради неизпълнение на договора в срока до 15.06.2011г. За недоказани са приети обясненията на ищците, че възложителят не им е предоставил условия за работа /недоставяне на уредите/, на първо място защото монтажът е започнат едва в края на срока на изпълнение на договора и второ, защото няма доказателства за отправено искане до кредитора за оказване на съдействие и невъзможност без него не само да започне монтажа, но да бъде изпълнен в срок. Поканата на възложителя за своевременно завършване на възложената работа, оправена до изпълнителите в два броя писма, не може да се тълкува като споразумение за удължаване на срока за изпълнение, поради липса на такова съдържание, но и защото такова споразумение не попада в хипотезата на чл.25 от договора. В договора не са обособени отделни позиции на възложените доставки и монтаж / т.1.4 от ОУ/, затова се явява обоснован извода на окръжния съд за надвишаване на срока на изпълнение с 22 работни дни, формирало и размера на неустойката.
Изходът на спора по първия иск решава иска за банковата гаранция. Констативният протокол на възложителя за допуснатото неизпълнение е в съответствие с изискванията на договора и без значение е неподписването му от представител на изпълнителя.
За третата претенция П. е приел за правилен извода на ПОС че няма съответно възлагане на доставка на материали в претендирания размер, няма техническо обосновано и конкретно заявено предхождащо доставката искане, което да обуслови твърдяната в последствие невъзможност за монтажа. Липсва писмено споразумение за поддържаната от ищците необходимост от допълнителни доставки и защото не са налице условията на чл.25 от договора.
Изложение на основанията по чл.284, ал.3 ГПК:
Касаторите формулират следния материалноправен въпрос: следва ли съдът да изследва валидността на клаузата за неустойка, констатирайки, че в договора ”не са обособени никакви отделни позиции на възложените доставки и монтаж”. Поддържат, че съдът е следвало да се произнесе по валидността на така формулирана клаузата на договора, след като е приел, че в договора няма обособени отделни позиции за доставка и монтаж на кухненското оборудване.
Формулираният от касатора въпрос не попада в общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е произнасял за валидността на клаузата за неустойка, защото за първи път възражение за действителността на клаузата се поставя пред касационната инстанция. Съгласно т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. След като ищците своевременно не са включили в предмета на спора въпроса за действителността на клаузата за неустойка, то няма произнасяне по него, поради което не се явява и въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на цитираното тълкувателно решение, който да е обусловил решаващ извод за изхода на делото.
Допълнителен критерий чл.280, ал.1, т.1 ГПК също не е обоснован с представените с изложението съдебни актове. Касаторът се позовава на определение №25 по т.дело № 583/2010г. по чл.288 ГПК на ВКС, ТК, което не съставляват съдебна практика, съгласно ТР №2/2011г. Не е налице противоречие с решение № 247 по т.дело №115/2010г. на ВКС, ТК, постановено по реда на чл.290 ГПК, доколкото в последното във въззивното производство е направено възражение за недействителност на клауза неустойка и въззивният съд се е произнесъл по него с въззивното решение.
В обобщение на изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На ответника по касация [община] ще следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 660лв. на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №41 от 23.01.2012г., постановено по в.т.д.№903/2012г. на Пловдивския апелативен съд , търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] представляван от К. Т. Д. и [фирма], представлявано от М. Л. Т., съдружници в К. “И. 2002” [населено място] да заплатят на [община] юрисконсултско възнаграждение в размер на 660 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: