1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 398
[населено място], 25.04.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 488/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба [фирма] с управител Г. Р., чрез адв. П. М., САК срещу решение № 156 от 31.01.2012г., постановено по т.д. № 2605/2011г. на Софийския апелативен съд, с което е оставено в сила решението на СГС от 30.05.2011г. постановено по гр.дело № 3092/2007г. Според касатора решението на САС противоречи на материалния закон и е постановено при нарушение на съществени съдопроизводствени правила. Иска отмяна на решението и постановяване на решение, с което ответникът В. Х. И. да бъде осъден да заплати на дружеството сумата от 11 850 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска. Направено е искане за присъждане на разноски. Касаторът се позавава на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът В. Х. И. от [населено място] счита касационната жалба за процесуално недопустима поради отсъствие на законово регламентираните критерии за достъп до касационно обжалване. Поддържа, че жалбоподателят не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос за изхода по конкретното дело. Направено е искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд.
СГС е отхвърлил предявения на основание чл.79, ал.1 ГПК иск за сумата от 11850 лв., предявен от касатора [фирма] срещу В. Х. И., представляваща пазарна цена на 8.65 к.м. застроена площ в жилищна сграда в [населено място], [улица] като неоснователен. За да отхвърли иска, СГС е приел, че от доказателствата по делото не се установява да има разлика между договорената и получена от ответника престация. След анализ на отделните клаузи на окончателния договор за продажба на недв. имот/ нот.акт № 82 от 30.06.2005г./ и извода, че предварителния договор е прекратил действието си, съдът е приел за придобита от ответника И. собственост на апартамент от 59 кв.м. и гараж от 16 кв.м., заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата. Клаузата на окончателния договор т.VІ.3 е тълкувана в смисъл, че към площта на получените обекти не се прибавят ид.ч. от общите части на сградата.
САС е потвърди решението на първоинстанционния съд с изложени самостоятелни мотиви. Съдът е приел, че клаузите на двата договора – предварителния договор за отстъпване на право на строеж и за строителство и окончателния договор, с който срещу учредено правото на строеж ответникът получава апартамент и гараж, трябва да бъдат тълкувани във взаимна връзка, поради смесения характер на първия договор. Има разлика в изградените обекти между проектираната и построената сграда, в който случай намира приложение чл.27 от предварителния договор, който гласи, че при увеличаване на застроената квадратура или увеличение на етажността на сградата, какъвто е случая, собствениците на правото на строеж получават допълнителен % обезщетение върху площта, представляваща увеличението. От редакцията на клаузите на договора, приема САС, може да се направи извод, че припадащите се ид.ч. от сградата на отделните обекти са в рамките на уговорената престация и т.3 на раздел VІ от окончателния договор се отнася до хипотезата, при която площта на получените от ответника без добавените ид.ч. превишава договореното като площ в предварителния договор и съответно т.1, раздел ІІІ на окончателния договор. В случая ответникът е получил обекти с обща застроена площ / без общите части/ от 77.74 кв.м., вместо договорените 81.25 кв.м.
По основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК:
Съгласно чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общото и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба / т.1 от ТР /1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. В случая в Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на иска. В цялост изложението съдържа несъгласие на касатора с изводите на въззивната инстанция, с това, че съдът е изложил самостоятелни мотиви за действието на двата договора и необсъждане на мотивите на първоинстанционния съд, в които е прието, че предварителния договор е прекратил действието си след сключване на окончателния договор за учредяване на правото на строеж и разпределение на обектите за обезщетяване на собственика; несъгласие с тълкуване на отделните клаузи на двата договора, за това, че не са обсъдени в тяхната съвкупност и взаимообвързаност писмените доказателства /двата договора/; че съдът е следвало да изведе действителната воля на страните в договора за понятието “разгърната застроена площ “ поради липсата на легална дефиниция на това понятие; в противоречие със закона – параграф 5, т.18 от ДРЗУТ съдът е приел, че в разгърната застроена площ не се включват общите части, както и че произнасянето на съда е в противоречие с разпоредбата на чл.40 ЗС. Настоящият състав на ВКС, ТК приема, че изложените в раздел І и ІІ на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК доводи са за неправилност на въззивното решение, поради противоречие на решението с материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила. Основанията за касиране на неправилното решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1 ГПК и по тях ВКС, не може да се произнесе, ако въззивното решение не бъде допуснато до касационно обжалване. Не е достатъчно препращането на жалбоподателя към съдебна практика, която има задължителен за съдилищата характер – Постановление №1/53 на ППВС и решения на ВКС постановени по реда на чл.290 ГПК или на съдебни решения, които нямат задължителен за съдилищата характер без да е посочен конкретния правен въпрос, представляващ общо основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, към който е относима съдебната практика.
Доколкото въззивният съд е направил самостоятелен анализ на правно значимите за делото факти чрез тълкуване на отделните клаузи на двата договора и заключенията на СТЕ, той е направил и своите правни изводи за основателността на претендираното от ищеца право. Соченото различно произнасяне на двете съдебни инстанции представляват израз на суверенното право на решаващия съд, какъвто е въззивният съд, да събира и преценява по свое вътрешно убеждение доказателствата по делото. В този смисъл решението на въззивния съд е мотивирано и не противоречи на Постановление №1/53 на П..
Не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между обжалваното въззивно решение №.89/2009г. по т.д. №523/2008г. на ВКС, ТК относно тълкуването на договорите – чл.20 ЗЗД и на парагра5, т.18 от ДТ на ЗУТ доколкото двете дела са постановени при различни факти. От мотивите на решението на ВКС, ТК по чл.290 ГПК следва, че не е имало спор, че изпълнителя по договора за строителство ще получи като възнаграждение 75% от осъществено строителство, както и че в понятието “ разгърната застроена площ” се включват общите части на сградата. По конкретното дело съдът не е приел, че в разгънатата застроена площ не се включват общите части на сградата, а че припадащите се ид.ч. от общите части на сградата за съответните обекти на ответника, са в рамките на уговорената от страните престация. Правилността и обосноваността на тези изводи се проверява след допускане разглеждане на касационната жалба по същество, но не и във фазата на селектиране на касационните жалби.
Не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК доколкото решение №110 по т.дело № 597/2010г. на ВКС, ТК е постановено при съвсем различна фактическа обстановка и предмет на правния спор е сключен ли е договор и какъв е неговия характер, в сл. неформален договор за изработка.
Не налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с оглед на представената от касатора съдебна практика по приложението на чл.40 ЗС. В случая спорът не е дали при придобиване на собственост в етажна собственост се придобиват ид.ч. от общите части / в какъвто смисъл на представените ксерокопия на съдебни актове/, а дали с оглед на конкретните клаузи на договорите между страните при определяне на разликата между договорената и получена застроена площ на обектите се включени % от общите части.
За да е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК, както се приема с разясненията в т.4 на ТР 1/2009 г. на ОСГКТК, касаторът следва да обоснове необходимостта от исканото произнасяне по формулирания материалноправен или процесуалноправен въпрос с доводи дали това се свързва с изясняване точния смисъл на закона или коригиране на прието неточно тълкуване на правната норма, или се иска с цел преодоляване на погрешно застъпената с обжалваното решение правна теза, или преодоляване на вече установена практика възприета с решението на въззивния съд, с цел налагане на нова такава, отговаряща на съвременните разбирания на правната мисъл респ. до преодоляването на непълен, неясен или нуждаещ се от осъвременяване текст на закона. В раздел ІІІ на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира правни въпроси при селективния кретерий от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото по които не е налице практика на ВКС: приложен ли е материално правен закон, когато са налице доказани факти и обстоятелства по делото, доказващи фактическия състав на предявения иск; при наличие на факти и обстоятелства, които доказват предявения иск основателно ли е отхвърлянето му с единствения мотив, че дължимата престация от ответник е неопределена или неопределяема; липсата на самостоятелни мотиви относно неоснователността на предявения иск основание е ли е за отмяна на решението; следва ли при наличието на пропуск в изписването на облигационните уговорки в нот. акт между страните да бъде пречка да се установи тяхната действителна воля, при положение, че съществува валиден предварителен договор; при празнота в нот.акт относно облигационната клауза и наличие на предварителен договор, в който страните са уговорили определени насрещни облигационни престации. Въпросите се отнасят до възприемането на фактическата обстановка от решаващия съд, поради което не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Конкретната преценка на въззивния съд по тълкуването на договорите, налице ли са факти и обстоятелства, които установяват претендирата от ищеца разлика между договорените и получени обекти, би подлежала на проверка за правилност на решението по реда на чл.281,т.3 ГПК, но не може да обоснове приложно поле по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В заключение въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Ответникът не представя доказателства за направени разноски, поради което не му се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №156/31.01.2012г., постановено по т.дело №2605/2011г. на Софийския апелативен съд, пети състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: