О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
София, 08.04.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четвърти април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 716 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] и [фирма], и двете дружества чрез адвокати Р. А. и Д. П., срещу решение № 171/15.06.2012 г. на Варненски апелативен съд /ВАС/ по в.т.д. № 136/2012 г.
В касационната жалба касаторите поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба по подробно изложени съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни чрез процесуалните им представители – адвокатите А. и П., упълномощени с пълномощни за всички инстанции до приключване на делото – л. 1053 и л. 1170 по т.д. № 43/2009 г. на Добрички окръжен съд /Д./, поради което е неоснователно възражението на ответната страна за недопустимост на жалбата като подадена само от процесуалните представители на търговските дружества. Жалбата е подадена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Предявени са искове от [фирма] срещу [фирма] за връщане на суми в размер на 58000 щ.д., 316340 щ.д. и 664540.50 лв., представляващи неизпълнено от ответника задължение като заемател по сключен с ищеца договор за заем със законната лихва за всяка от посочените суми. Първоинстанционният съд – Д. е уважил исковете както са предявени със законните последици, като решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответника [фирма]. ВАС е потвърдил първоинстанционното решение. ВАС е приел, че искът за главницата е с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД, с оглед изложените фактически основния в исковата молба за заемни правоотношения между страните, както и уточнението в хода на процеса, което е в съответствие с първоначално изложените твърдения. ВАС е приел още, че договорът за заем е реален, неформален договор и писмената форма за същия е форма за доказване, а не за действителност. В случая между страните не е представен писмен договор за заем, но ВАС е приел, че е доказано съществуване на заемно правоотношение с оглед представените по делото доказателства: банкови и преводни нареждания, счетоводни записвания при страните, заключение на ССЕ и съдебно-графологична експертиза, които са обсъдени от въззивния съд при изложени подробни съображения за това. С оглед счетоводните записвания при страните и заключението на ССЕ, ВАС е приел, че на основание чл.182 ГПК вр. чл.55 ал.1 ТЗ, отразеното в счетоводството на [фирма], като редовно водено, обвързва съда с материална доказателствена сила.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторите формулират следния въпрос по смисъла чл.280 ал.1 ГПК: „Може ли да се презюмира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор за заем, сключен между тях, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума пари, респ. да се презюмира договорното основание за правната връзка?” Касаторите твърдят, че разрешението на този въпрос е в противоречие с цитирана съдебна практика на ВС и ВКС. Въпросът е във връзка с изхода на спора, макар и некоректно формулиран. Във въззивното решение, предмет на касационото обжалване, е приета за установена от събраните по делото доказателства договорна връзка между страните по заем на парични средства. Изводът е направен след обсъждане на представените писмени доказателства – банкови преводи, съответно връщане на част от получените суми от ответника обратно на ищеца, изложените фактически обстоятелства в исковата молба за заемни правоотношения, счетоводните записвания при страните, което е в съответствие с приложената съдебна практика, а не в противоречие с нея. В р. № 37/25.06.1969 г. на ОСГК, е посочено, че е необходимо да се установи с всички допустими от закона доказателства твърдението, че някой предава нещо на основание договор за заем, но както се посочи по-горе ВАС е приел за установени от събраните по делото доказателства заемни правоотношения между страните. Съгласно решение № 52/22.05.2009 г. на ВКС, правното основание на иска не се презюмира, а се извежда от фактите и обстоятелствата, съдържащи се в исковата молба, което е сторено в случая, поради което въззивното решение не е в противоречие и с това решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Установяването на заемен договор като твърдение на една от страните с всички допустиме от закона доказателствени средства е необходимо и според решение № 168/20.05.2010 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, което е в съответствие и с цитираната в него съдебна практика. Доколкото във въззивното решение е прието, че е установено пълно доказване на заемни правоотношения, с оглед извършени преводи от двете страни и счетоводни записвания на същите при приложение на чл.182 ГПК вр. чл.55 ал.1 ТЗ, няма основание да се приеме противоречиво разрешаване с приложената съдебна практика на ВС и ВКС, респ. няма и наличие на допълнителен критерий за селекция по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ВАС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като такива не са поискани и не са представени доказателства тази страна да е направила разноски за настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 171/15.06.2012 г. на Варненски апелативен съд по в.т.д. № 136/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.