1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 400
гр.София, 25.04.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 414/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 и сл. от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], София, чрез адв. Е. Д. срещу решение №1689 от 15.03.2012г. по гр.д.№17135/2011г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІVГ състав, с което е потвърдено решение без дата на Софийския районен съд по гр.д.№ 21450/2010г. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Претендира се заплащането на разноски за касационното производство. Касаторът се позовава се на критериите за селектиране на касационните жалби по формулирани материалноправни и процесуално правни въпроси по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] – София, чрез адв. С. и адв. Б. оспорват допустимостта на касационното обжалване по подробно развити в писмен отговор възражения. Направено е искане за заплащане на разноски документирани с представен договор за правна защита и съдействие от 11.05.2012г.
Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение за да се произнесе,взе предвид следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса, срещу валидно решение на въззивен съд.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С решението на Софийски районен съд е уважен иск по чл.124, ал.1 във връзка с чл.415 ГПК, връзка с чл.327 ТЗ, като е признато за установено, че ответникът [фирма], София дължи на ищеца [фирма], София сумата 20 740.86лв., неплатена част от цената на доставени стоки по 6 броя фактури, издадени на 16.04.2009г. г., за която има издадена заповед за изпълнение на 19.01.2010 по ч.гр.д. № 56697/2009г. на СРС.
За да потвърди обжалвания резултат Софийския градски съд е приел, че страните са обвързани от договор за търговска продажба на стоки от 19.03.2008 г. и анекс към него от същата дата, по силата на който ищецът се е задължил да доставя и продава на ответното дружество определени по вид, количество, качество и цена стоки. В изпълнение на този договор ищецът е доставил на ответника стоки по представените шест броя фактури, всички от 16.04. 2009 г., които не са му заплатени, поради което е издадена заповед за изпълнение и след подадено възражение, е предявен положителния установителен иск. Съдът е приел за безспорен факта на доставяне на стоките от ищеца на ответника, чиято цена се претендира за заплащане по процесните фактури, с оглед на направено от представител на ответника изявление в съд. заседание и въззивната жалба, обявен и в доклада на СРС по чл.146 ГПК като такъв. Като ирелевантен за основателност на иска е счетено обстоятелството дали ответникът надлежно и в срока по чл.18, ал.4 от договора е упражнил правото си да върне на продавача стоките, които не са продадени от купувача на крайни клиенти, което може да бъде упражнено до три месеца от доставката и чрез издаване данъчно кредитно известие. Според въззивния съд тази клауза представлява уговорка за обратно изкупуване по смисъла на чл.333 ТЗ, установено в полза на купувача. Ако купувачът упражни правото си по чл.18, ал.4 на договора за него възниква правото на вземане срещу продавача / насрещно вземане/. Двете вземания обаче са самостоятелни, произтичат от различни правопораждащи факти, поради което съществуването на едното вземане не изключва съществуването на другото вземане. Съдът е приел за безпредметно изследване на въпроса дали и кога ответникът е упражнил правото си по чл.18, т.4 от договора, тъй като този факт е без значение за правото на продавача да иска заплащане на доставената стока при положение, че купувачът не е направил материалноправно възражение за прихващане по чл.103 ЗЗД с цената на доставените, но подлежащи на връщане стоки. Също така, с оглед на този извод, съдът е приел, че пропуска на СРС да определи в доклада по чл.146, ал.2 ГПК на кого принадлежи доказателствената тежест за доказване на датата на доставка на стоките и не е дал указания на ответника за това конкретно обстоятелство, то не се отразява на правилността на крайните изводи на районния съд за основателност на иска. За правилен е приет извода на СРС, че за дата на доставката трябва да се приемат приетите като доказателства стокови разписки/ 24.02.2009г./, след като ответникът не е доказал неистиността на документа чрез изслушване на графологична експертиза, а не чрез визуална съпоставка на подписите от съда. Приел е още, че не е изразено незабавно противопоставяне по смисъла на чл.301 ТЗ от ответника – получател на стоките, считано от датата на получаване на нот.покана. Доколкото купувачът се позовава на изгоден за него положителен факт, от който черпи права, негова е доказателствената тежест да установи датата на доставената от продавача стока.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване като поддържа, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, както следва: 1. уговорка за обратно изкупуване или за разваляне на договора, 2. за задължението на въззивния съд по чл. 266, ал. 3, във вр. с чл.146 ГПК ; 3. проверка на документ чрез сравняване с безспорни документи по чл.194, ал.1 ГПК и за разпределение на доказателствената тежест по чл. 193, ал. 3 ГПК в производството по оспорване на частен документ, по отношение на който страните не спорят, че не носи подписа на страната, която го оспорва; 4. по приложението на чл.301 ТЗ.
Съдът се е произнесъл за правната същност на клаузата по чл.18, т.4 на анекса към договора за доставка от 19.03.2008г., поради което въпросът дали клаузата има характеристиката на договор за обратно изкупуване или е за разваляне на договора за доставка на стока, при посочените в нея предпоставки, обоснован с извода на съда, че е безпредметно изследването на датата на доставка на стоката е важен, но доколкото въззивният съд е изложил допълнителни аргументи, че срокът за доставка е този посочен в стоковите разписки и е приложил разпоредбата на чл.301 от ТЗ за правоотношенията между страните, той / въпросът/ не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Тъй като въпросът не е обуславящ не следва да се обсъжда допълнителния селективен критерий по този въпрос след като въпросът не е обуславящ изхода на спора, в какъвто смисъл е дадено разяснения в т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
Въпросите за задължението на въззивния съд по чл. 266, ал. 3, във вр. с чл.146 ГПК са важни, но не са обуславящи изхода на спора, доколкото СГС е приел за доказана датата на доставката на стоките от представените стокови разписки, с оглед на обстоятелства, че не е доказана неистинността на частните документи от ответника, въпреки откритото производство по оспорване на документите. Тъй като въпросът не е обуславящ изхода на спора, не следва да се обсъжда представената съдебна практика, в какъвто смисъл за дадените разрешения н т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
По третия въпрос за проверка на документ чрез сравняване с безспорни документи по чл.194, ал.1 ГПК и за разпределение на доказателствената тежест по чл. 193, ал. 3 ГПК в производството по оспорване на частен документ, по отношение на който страните не спорят, че не носи подписа на страната, която го оспорва не е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а е от значение за развитието на правото, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълното или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай. По приложението на чл.193 ГПК има съдебна практика, което е в смисъл, че при оспорване истинността на документа, страната, защитавайки се срещу доказателствената му сила, доказва, че той е неистински. В случаите в които документа не носи подпис на оспорващата го страна, тежестта да се докаже неговата неистинност е върху страната, която го е представила и която се полза от него – решение №991 по гр.д. № 1987/2008г. на ВКС, ІV г.о. и др. Подписаният частен документ / каквито са представените по делото стокови разписки/ се ползва с формална доказателствена сила, съгласно чл.180 ГПК и съставлява доказателство, че обективираното в него изявление изхожда от лицето подписало документа. Ако подписът е неистински ще бъде оборена формалната му доказателствена сила. От горното следва, че съществуването на съдебна практика по приложението на чл.193 ГПК, вкл. и такава по чл.290 ГПК е основание да се откаже допускането на въззивното решение до касационно обжалване на това основание.
Не е налице допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на разпоредбата на чл.194 ГПК. Ал.1 на чл.194 ГПК е ясна и сочи доказателствените средства, чрез които може да бъде оспорена истинността на един документ. В правомощията на съда, като съд по съществото на спора, е да извърши преценка дали са необходими специални знания из областта на науката, занаятите и др. за изясняване на обстоятелства от значение за изясняване на факти и обстоятелства, по които страните спорят. В случая съдът е преценил, че за установяване на истинността на подписа трябва да бъде назначена графологична експертиза. Освен това следва да се има предвид, че доводите на касатора за нарушения от съда по приложението на чл.193 и чл.194 ГПК са за неправилност на решението, поради допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост – касационни основания за касиране на решението по чл.281, т.3 пр. второ и трето ГПК.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът формулира като въпрос и излага доводи във връзка с приложението на чл.301 ТЗ от въззивния съд, за което твърди противоречие на въззивното решение с решение № 62/25.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 546/2008 г., постановено по реда на чл.290 ГПК. Въпросът с приложението на чл.301 ТЗ е обуславящ изхода на спора. Той обаче не е разрешен в противоречие, а е в съответствие с цитираното от касатора решение по т.д. № 546/2008г. на ІІ т.о. Според решението, за да се приеме, че купувачът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на стоките е необходимо той да не се е противопоставил веднага след узнаването и доколкото при извършената ССЕ е установено липса на първична счетоводна документация за процесните продажби и на данни за вписвания във вторични счетоводни документи е прието, че моментът на узнаване по смисъла на чл.301 ТЗ е едва в съдебното производство пред САС, то по настоящото дело ответникът не оспорва получаването на стоките, като изрично този факт е признат с изпратената до ищеца покана още преди подаване на исковата молба. Към датата на връчване на съобщението за отговор на исковата молба купувачът – касатор не е упражнил уговореното в негова полза право в чл.18, ал.4 от анекса към договора, при посочените в клаузата условия – да върне на продавача доставените стоки в тримесечен срок, считано от датата на доставката с издаване на данъчно дебитно известие.
В заключение не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника се присъждат доказаните за това производство разноски.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1689 от 15.03.2012г. по гр.д. №17135/2011г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV Г състав.
ОСЪЖДА [фирма], София да заплати на [фирма] – София разноски 2073.60 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: