О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
София, 03.02.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 681 по описа за 2011 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество [фирма] чрез юрисконсулт В. М. срещу решение № 45/20.10.2010 г. на Видински окръжен съд /В./ по в.гр.д. № 301/2010 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответниците по жалбата – Л. И. К. и Е. И. К., оспорват допускането на касационната жалба и същата по същество по подробни съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Видински районен съд /В./ са предявени обективно съединени искове от Л. и Е. К. по чл.226 ал.1 КЗ за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от смъртта на сина им, настъпила при ПТП, виновно причинено от водач на лек автомобил, застрахован при ответника по риска „гражданска отговорност”. При условия на евентуалност срещу виновния водач са предявени искове по чл.45 ЗЗД. От първоначалния ответник З. [фирма] ищците претендират допълнителни неимуществени вреди, извън доброволно платените /по 20000 лв. на всеки/, а именно още 25000 лв. за ищцата и още 21000 лв. за ищеца със законната лихва от датата на увреждането, законната лихва за забава върху вече платеното, както и 1000 лв. имуществени вреди – разходи по погребението на сина им. В. е разгледал и уважил предявените искове срещу предпочитания ответник З. [фирма] по чл.226 КЗ, при прието съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 1/4, като е присъдил към вече изплатените по 20000 лв. за всеки от ищците за неимуществени вреди още както следва: 18750 лв. със законната лихва от 04.02.2007 г. до окончателното плащане за Л. И. К. – обезщетение за неимуществени вреди и 6627.70 лв. – законна лихва за забава върху платените 20000 лв. за времето от 04.02.2007 г. до 07.05.2009 г.; 11250 лв. със законната лихва от 04.02.2007 г. до окончателното плащане – обезщетение за неимуществени вреди за Е. И. К. и 6627.70 лв. – законна лихва за забава върху платените 20000 лв. за времето от 04.02.2007 г. до 07.05.2009 г. На двамата ищци е присъдена и сумата от 1000 лв за претърпени имуществени вреди – разходи по погребението на сина им. Исковете за разликата до пълния предявен размер са отхвърлени. Решението на В. в уважителната му част е потвърдено от В.. В. е приел, че така предявените искове по чл.226 ал.1 КЗ са доказани по своето основание и в уважения от В. размер от събраните по делото доказателства. Приел е, че пострадалият е съпричинил вредоносния резултат с поведението си, пресичайки на необозначено място, както е приел първоинстанционният съд, чиито изводи В. изцяло е споделил. В. е приел още, че предявените искове за имуществени и неимуществени вреди са доказани по размер от събраните гласни и писмени доказателства, като конкретно е прието, че разпитаните по делото свидетели са установили извършените разходи по погребението – за имуществени вреди. В. е приел, че законна лихва върху претендираните обезщетения се дължи от датата на увреждането, доколкото отговорността на застрахователя към третото лице е обусловена от деликтната отговорност на прекия причинител.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от В. в противоречие с приложена съдебна практика:
1. Начален момент на дължимост на лихви за забава от застрахователя при предявен пряк иск от увреденото лице срещу него – от датата на увреждането или от поканата?
Вярно е, че е имало противоречива практика по този въпрос, но тя е преодоляна със задължителна практика – решение по чл.290 ГПК – р. № 6/28.01.2010 г. на ВКС по т.д. № 705/2009 г. и др. и обжалваното решение е в съответствие с нея. Приложено от касатора р. № 52/08.07.2010 г. на ВКС по т.д. № 652/2009 г. е относно имуществените вреди и методиката за уреждане на претенции, за уреждане на вреди по чл.4 на Приложение № 1 към чл.15 ал.4 от Наредба № 24/08.03.2006 г. Пред ВКС по това дело не е имало жалба относно лихвата върху претендираните вреди, лихва е искана от много по-късен момент след увреждането, така е и присъдена /стр. трета от въззивното решение № 157/05.03.2009 г. на САС по гр.д. № 2450/2008 г./.
2. Касаторът сочи въпрос, свързан с приемане от В. за доказани на факти и обстоятелства, без да са събрани доказателства – конкретно за разходи по погребението на пострадалия.
Въпросът е неточно поставен и не обуславя изхода на спора в този си вид. По делото са разпитани свидетели, чиито показания са обсъдени от В. при изложени съображения за тяхното кредитиране. Този въпрос не е разрешен в противоречие с приложената от касатора съдебна практика, доколкото няма и обективна идентичност по различните казуси.
3. Касаторът твърди, че все без доказателства е прието, че доброволно изплатените обезщетения на ищците от застрахователя-общо от 40000 лв., не са включвали и лихви за забава, а и неправилно е присъдена законна лихва върху доброволно изплатеното обезщетение все от датата на деликта при неглижиране на разпоредбата на чл.271 ал.5 КЗ.
Доводите към тези въпроси са относими към неправилност на обжалваното решението – основание по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, а не по чл.280 ал.1 ГПК и не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл.288 ГПК. Следва да се посочи още, че се касае до конкретно предявени искове и конкретни възражения срещу тях. Ищците са твърдели, че са получили по 20000 лв. обезщетение всеки, като ответникът не е установил, нито е твърдял в тези обезщетения да са включени и лихви. По този въпрос касаторът не прилага съдебна практика за противоречиво разрешение, т.е. липсва и допълнителен критерий за селекция.
4. Касаторът релевира въпроса за приспадане от обезщетението за имуществени вреди на приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. В случая, при прието съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия в размер на ?, съдът е приспаднал това съпричиняване само при обезщетението за неимуществени вреди, не и за имуществените такива, което е в противоречие с приложено решение № 148/21.01.2011 г. на САС по гр.д. № 1934/2009 г.
Вярно е, че в случая няма намаляване на обезщетението за имуществени вреди, съобразно приетото съпричиняване от пострадалия, но доводът се прави за пръв път пред ВКС, не е релевиран във възивната жалба и не следва да се обсъжда, поради преклудиране.
5. Въпрос свързан с определяне на размера на приетото съпричиняване от страна на пострадалия. Касаторът поддържа, че при пресичане на пешеходец на неупомената място е приемано 1/2 съпричиняване, за което представя съдебна практика, а не 1/4 както е в случая.
Отговорът на въпроса е обусловен от конкретно приетата фактическа обстановка, свързана с поведението на пешеходеца и водача на МПС, поради което няма обективна идентичност на различните казуси и наличие на противоречиво разрешаване на въпроса в различните казуси, за да е налице допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 или т.2 ГПК.
По изложените съображения, ВКС не намира основания за наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК по поставените от касатора въпроси. Няма основание и за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК в съответствие в т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на В..
На основание чл.78 ал.3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по жалбата направените и поискани разноски пред настоящата инстанция в размер общо на 300 лв. адвокатски хонорар – по 150 лв. на всеки, съобразно представените от тях пълномощни и списъци за сторени разноски, от които е видно, че е договорено възнаграждение в размер на по 450 лв., платимо от всеки от ответниците, но договореното не е платено в цялост, а по 150 лв. от всеки от ответниците.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 45/20.10.2010 г. на Видински окръжен съд по в.гр.д. № 301/2010 г.
ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество [фирма], [населено място], [улица] ет. 5 да заплати на Л. И. К. и Е. И. К. – и двамата от [населено място], [улица]бл.11 вх.„В” ет.5 ап.43, направените разноски пред настоящата инстанция в размер на по 150 лв. /по сто и петдесет лева/ за всеки – адвокатски хонорар.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.