О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 814
[населено място], 14.12.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шести декември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д.№ 252/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] чрез адв. Р. Воденичарски за отмяна на решение от 13.01.2001г. по т.д. № 2269/2011г. на САС, с което е потвърдено решение №418 от 1.04.2011г., постановено по т.дело № 2184/2010г. на СГС, VІ-7 състав. С това решение са уважени искове на ищеца [фирма], представляваща неизплатена цена на доставени на касатора инертни материали по шест броя фактури / описани в решението/, както и за цената на извършени транспортни услуги по същите фактури. Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно и допускане на въззивното решение до касационен контрол при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] в писмен отговор излага становище, че касаторът не е посочил общото основание по чл.280, ал.1 ГПК – материалноправния и/или процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Съдът е сезиран с иск по чл.327, ал.1 ТЗ и чл.79 ЗЗД от ищеца [фирма] срещу ответника [фирма] за заплащане на цената на доставени материали и извършена транспортна услуга по шест броя фактури. Исковете са уважени от първоинстанционния съд. Въззивният съд също е приел, че ответникът дължи цената на доставените материали по фактури №2306/31.01.2010г., №2307/20.02.2010г., №100768/28.02.2010г. и №100769/28.02.2010г., като се е позовал на заключението на счетоводната експертиза Експертизата е установила осчетоводяването на фактурите в счетоводството на ответника, като разход и задължение към ищеца, начислен е данък добавена стойност, включени са в дневника за покупките по ЗДДС за съответния месец, ползван е данъчен кредит. Прието е, че при липсата на писмен договор, фактурите удостоверяват в достатъчна степен параметрите на сключената сделка. За фактури № 100774/19.03.2010г. и №100775/19.03.2010г., издадени едностранно от ищеца и без да са осчетоводени при ответника, въззивният съд е изразил становище, че сумите по тях се дължат, тъй като фактурите са съставени въз основа на товарителници, съответно подписани, авторството на които не е оспорено от ответника. Счетено е, че индиция за съществуващата между страните договорна обвързаност за доставка и транспорт са извършените от ответника – касатор частични плащания по фактури № 2305/30.01.2010г. и №2306/31.01.2010г., с оглед на поддържаното становище от ответника, че между страните няма установени облигационни отношения по договор за продажба и транспортни услуги.
Жалбоподателят формулира следните въпроси: налице ли е частен документ по смисъла на чл.180 ГПК, когато не може да се установи кой е издателя на документа, доколкото тази норма изисква наличие на установено физическо лице, което да го е издала и/или подписало документа / товарителницата/ и чия е доказателствената тежест за доказване истинността на частен документ, когато не е посочен като издател конкретно лице и има спор коя от страните е негов издател. Двата въпроса са поставени при допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, мотивирана с липсата на съдебна практика и по първия въпрос “доколкото се прави разграничение на понятията писмен документ / в неговия широк смисъл/ чрез изразяване на мисъл или изявление чрез определени графични знаци нанесени върху някакъв носител и писмен документ по смисъла на чл.180ГПК и по втория “доколкото има отношение към разпределение на доказателствената тежест в процеса”.
Доколкото въззивният съд е приел, че не е оспорено авторството, а само формата на товарителниците, изведените от касатора въпроси, не са обуславящи изхода на спора по делото за вземането на ищеца. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства / т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. В случая съдът е приел, че товарителниците са подписани от представител на ответника, не е оспорено съдържанието им от ответника, а доколкото не съдържат всички нормативно установени реквизити на документ ”товарителница”, според Наредба №33, този факт не се отразява върху доказателствената сила за останалата част от съдържанието на документа. Въпросът за разпределение на доказателствената тежест, би се поставил ако ответникът бе оспорил авторството на документа /товарителници/, в който случай съдът ще трябва да открие производство по оспорването на истинността им по чл.193 ГПК и разпредели доказателствената тежест между страните при съобразяване на ал.3 на чл.193 ГПК. Преценката на съда за характеристиката на товарителниците, като частен документ и тяхната доказателствена сила, е изцяло в правомощията на съда по същество, съгласно чл. 236, ал.2 ГПК, а верността на фактическите и правни изводи на съда не могат да бъдат проверяване във фазата на салектиране на касационните жалби, тъй като основанията за отмяна на неправилно решение по чл.281, т.3 ГПК са различни от предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Независимо, че формулираните въпроси не изпълняват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице и допълнителната предпоставка – разрешения от съда правен въпрос да е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. За доказателствената сила на частния документ и разпределение на доказателствената тежест при оспорване на авторството, има задължителна за съдилищата практика по приложението на чл.180 ГПК с решение № 17 от 3.02.2012г., по гр.дело № 339/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., която се споделя от настоящия състав на ВКС, ТК.
В заключение, не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол, затова съставът на ВКС, ТК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №43 от 13.01.2012г., постановено по т.д. № 2269/2011г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, трети състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: