О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 897
[населено място], 22.11.2013 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 1780/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] , чрез адв. И. Й. срещу решение №1870 от 12.11.2012г., постановено по т.д. №1386/2012г. на Софийският апелативен съд, търговско отделение, с което дружеството е осъдено да заплати на Д. Д. гражданин на Великобритания сумата от 35 520 лв. на основание чл.125, ал.3 ТЗ, ведно със законната лихва, считано от 15.04.2010г. Касаторът иска отмяна на решението като недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Счита, че по отношение на въззивното решение са налице предпоставките на чл.280, ал.1 , т. 3, ГПК, а именно “съдът се е произнесъл по няколко материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона”.
Ответникът Д. Д. не заявява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, ТК, състав на първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от надлежна страна в процеса, срещу валидно и допустимо решение на въззивен съд.
Твърдението за недопустимост на обжалваното решение не е аргументирано. При служебната проверка на допустимостта на обжалвания съдебен акт не се констатираха данни за евентуална недопустимост / т.1 ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/.
За да потвърди решението на СГС в осъдителната му част, Софийският апелативен съд е приел за доказано правото на вземане на ищеца Д. Д. срещу дружеството след изключването му като съдружник с решение на общото събрание от 6.05.2007г. по чл.125, ал.3 ГПК. Като неоснователно е отхвърлено възражението на дружеството за преклудиране на правото на вземане на изключения съдружник, обосновано с чл. 17, ал.4 от дружествения договор. Съгласно клаузата на договора, изключеният съдружник има право да получи вноската от капитала на дружеството в тримесечен срок от прекратяване на участието си в дружеството. Съдът е приел, че разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ не предвижда възможност за уговаряне на преклузивен срок, в който да бъде упражнено правото на вземане, представляваща равностойността на дела му по баланса към датата на прекратяване на участието в дружеството и на второ място клаузата се отнася само за вноската в капитала на дружеството. За неоснователно е преценено възражението за прихващане с вземането на ищеца със сумата от 33 000 лв., представляваща изплатен дивидент на него дивидент. Доказателствата във връзка с това възражение, приема въззивната инстанция, не доказват изплатен дивидент на ищеца, а доказват изплатено възнаграждение / заплата/ по договор за управление за шест месеца. Отхвърлено е също възражението на касатора за недължимост на исковата сума, по съображения, че съдружникът не е заплатил вноската си в капитала на дружеството. Съображенията на въззивният съд са, че при вписване на едноличното дружество с ограничена отговорност, каквато е била първоначалната правно-организационна форма на касатора, няма данни капиталът да не е бил внесен. Освен това ищецът е приет като съдружник в дружеството след продажба на дружествени дялове от едноличния собственик на капитала, в който случай той не дължи вноска в капитала в размер на придобитите дружествени дялове.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира четири въпроса:
1. дължи ли се плащане на изключен съдружник имуществения му дял, ако не е внесъл дела си в капитала.
2. могат ли съдружниците да уговарят преклузивен срок, в който напусналия/ изключения съдружник има право да получи дела си от имуществото на дружеството и такава ли е уговорката по чл.17, ал.4 от процесния дружествен договор.
3. третият въпрос по който се е произнесъл въззивният съд е свързан с изплатените на съдружника суми от дружеството и отказа на съда да уважи направеното възражение за прихващане.
4. допустимо ли е съдът да кредитира и основава решението си на оспорено от страната заключение на в.л. по съставен от него баланс на дружеството.
От така формулираните въпроси третия и четвъртия са въпроси за преценка на доказателствата и са изцяло обусловени от приетата от съда фактическа обстановка, поради което въпросите представляват довод за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправния и/или процесуалноправния въпрос, който да касае конкретния правен спор, трябва да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, каквато обусловеност нямат въпросите. Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба – чл. 290, ал. 1 ГПК.
Вторият въпрос не обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК доколкото при тълкуване на клаузата на договора съдът е приел, че тя се отнася до друг вид вземане на съдружника.
По отношение на всички въпроси не е обоснован допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът се позовава само на “точно приложение на закона”, а съгласно т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Следователно поддържането на основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение само на едното от общото правно основание / точното прилагане на закона/ не е достатъчно за селектиране на касационната жалба по тази предпоставка.
В заключение жалбоподателят не обосновава приложното поле по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1870 от 12.11.2012г., постановено по в.т.д. № 1386/2012г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: