1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 121
[населено място], 14.02.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №386/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] за обезсилване, алтернативно за отмяна на решение от 16.02.2012г., постановено по гр.д. № 2541/2011г. на САС, ГК като неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като необосновано и в нарушение на материалния закон. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на критериите за селекция на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните два въпроса: 1. допустим ли е установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК отм. във връзка с чл.26, ал.1 ЗЗД предявен от лице, което не е страна по атакувания търговски договор, но е едноличен собственик на капитала на един от съконтрахентите и 2. допустимо ли е разширяване на обема на законово регламентираните членствени права на съдружниците в О..
Ответникът [община] в писмен отговор изразява становище за отсъствието както на основната предпоставка, така и на допълнителните критерии за селектиране на касационните жалби. Няма направено искане за присъждане на разноски по делото.
Ответникът [фирма] излага в писмен отговор подробни съображения защо счита, че не следва да се допуска въззивното решение до касационно обжалване. Направено е искане за присъждане на разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, срещу валидно въззивно решение, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
С решение от 30.06.2008г. Окръжен съд [населено място] е признал за нищожни два договора за наем от 1.03.2007г. и от 8.03.2007г. , с които наемодателя [фирма] като наемодател е предоставил на наемателя [фирма] две помещения за осъществяване на медицинска дейност по ЗЛЗ в сградата на наемодателя, за която има издаден акт за държавна собственост в [населено място], [улица]ІІІ №11а и на [улица]Па, за което има съставен акт за общинска собственост. Не се спори, че ищецът [община] е едноличен собственик на капитала в дружеството наемодател. Решението е потвърдено с обжалваното решение на САС.
Делото е за втори път пред ВКС, ТК. С решение №83 от 18.07.2011г., постановено по т.д. № 747/2010г. по реда на чл.290 ГПК, състав на ВКС, ТК се е произнесъл по правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване и който за втори път се поставя пред настоящата инстанция, така: “установителен иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от лице, което не е страна по атакуваната сделка, но е едноличен собственик на капитала на един от съдоговорителите е допустим, стига то да обоснове наличето на правен интерес вкл. и произтичащ от нарушение на членствените му права “. Съставът на ВКС, ТК по съществото на касационната жалба е приел, че ищецът е обосновал правния си интерес от предявените искове с нарушение на правата му произтичащи от членствено право/ липсата на решение от компетентността на ОС/, отменил е решение №212 от 26.04.2010г. по гр.д. №426/2009г. на САС и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от фазата на устните състезания. За да потвърди първоинстнационното решение, САС е направил извод, че договорите за наем са нищожни защото са сключени в нарушение на чл.105, ал.1 ЗЛЗ. В случая е било необходимо одобрението на сделките от принципала, едноличен собственик на капитала [община], тъй като договорите за наем надхвърлят 5% от балансовата стойност на дружеството наемодател, изчислени по реда на чл.105, ал.1, изр.1 от ЗЛЗ.
По основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване:
По първия въпрос допустим ли е установителен иск по чл.97, ал.1 ГПК отм. във връзка с чл.26, ал.1 ЗЗД предявен от лице, което не е страна по атакувания търговски договор, но е едноличен собственик на капитала на един от съконтрахентите е налице произнасяне от състава на ВКС, ТК с решението по т.д. № 747/2010г. С това решения са дадени задължителни за съда указания по допустимостта на предявените от ищеца [община] установителни искове, с които САС се е съобразил след връщане на делото за ново разглеждане. Произнасянето по процесуалния въпрос с решението на ВКС преклудира произнасянето по същия въпрос по допустимостта на исковете на ищеца. В този смисъл повторно поставения от касатора правен въпрос не е обуславящ изхода на спора след произнасянето на състав на ВКС. Не само въпросът не е обуславящ изхода на спора, като обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, но по този въпрос касаторат не обосновава нито една от допълнителните предпоставки – въпрос решен в противоречие с практиката на ВКС, въпрос противоречиво разрешаван от съдилищата, правен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По втория материалноправен въпрос: допустимо ли е разширяване на обема на законово регламентираните членствени права на съдружниците в О., настоящият състав на ВКС, ТК счита, че така поставен въпросът не обосновава основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Съдът се е произнесъл по действителността на сделка, представляваща разпореждане с дълготрайни материални активи – общинска и държавна собственост, предоставени на лечебно заведение. Характера на сделките и предпоставките за разпореждане със собственост, предоставена на лечебните заведения, са уредени в специалния Закон за лечебните заведения. Съгласно чл.105, ал.1 ЗЛЗ отдаването под наем и разпореждането с движими и недвижими вещи на държавно или общинско лечебно заведение – еднолично търговско дружество, съставляващи дълготрайни материални активи, се извършва само след одобрение на едноличния собственик на капитала, ако общата стойност за текущата година надхвърля 5 на сто от балансовата стойност на дълготрайните активи на дружеството към 31 декември на предходната година. Изложените от касатора аргументи в изложението към касационната жалба касаят правомощията на ОС на съдружниците и акционерите относно разпореждане със собственост на търговското дружество, без обаче да се съобразява, че в случая САС се е произнесъл по прилагането на норма от специален закон. Въпросът не само е извън приложното поле на касационното обжалване, но не са налице допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Представените с изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и на отм. ГПК се отнасят до тълкуването и прилагането на чл.236, ал.1 ТЗ при друга фактическа обстановка, т.е. липсва обективен идентитет в разрешените с цитираните решения и това, предмет на касационно обжалване. Позоваването на съдебните актове, постановени в хода на производството по делото от Монтанския окръжен съд и САС не обосновават приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно т.3 на ТР №1/2010г. съдебна практика формират само влезлите в сила съдебни решения на гражданския съд по един и същи правен въпрос, какъвто не е случая. Противоречието е обосновано с взаимно изключващите се експертизи за балансовата стойност на ДА на дружеството, изчислена към 31.12. на годината предхождаща годината на сключване на договора за наем. САС е приел заключението на СИЕ, приета от окръжния съд, че с договорите за наем надхвърлят 5 на сто от балансовата стойност на дружеството наемодател, изчислени по реда на чл.105, ал.1, изр.1 от ЗЛС към 31.12.2006г. и не е възприел заключението на Съдебната експертиза , приета от САС, която е изчислила балансовата стойност на отдадените под наем активи по признака разгъната застроена площ, неотносима към разпоредбата на чл.105, ал.1 ЗЛЗ. Несъгласието с възприетата от съда експертиза и изводите му за размера на балансовата стойност на отдадените под наем активи може да бъде преценявано като довод за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и противоречие със закона по чл.281, т.3 ГПК, различни от основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Преценката дали ищецът има правен интерес от предявяване на установителен иск е винаги конкретна с оглед на изложените от него обстоятелства, т.е. допустимостта на един иск се определя от конкретните факти за всеки конкретен случай. По втория въпрос също не е налице допълнителния критерий – правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като разпоредбата на чл.105, ал.1 ЗЛС е ясна относно изискването за одобрение на договорите за наем и за разпореждане с движими и недвижими вещи на държавно или общинско лечебно заведение от едноличния собственик на капитала при наличие на посочените в разпоредбата предпоставки.
В обобщение на посоченото по – горе, настоящия състав на ВКС, ТК намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед на резултата от касационното обжалване на ответника [фирма] ще следва да се присъдят доказаните направени в това производство разноски в размер на 500лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.02.2012г., постановено по в.гр.дело №2541/2011г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 8 състав.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на [фирма] “ [населено място] разноски 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: