О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
София, 14.02.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 2360 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Б. К. срещу решение № 46/24.01.2013 г. на Пловдивски апелативен съд /П./ по т.д. № 1037/2012 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Смолянски окръжен съд /СмОС/ са предявени обективно съединени искове от [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД с обща цена на исковете 816595.40 лв. и акцесорни искове с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД с обща цена 338292.29 лв. Исковете са уважени от СмОС частично: за 489721.50 лв. – стойност на извършени и незаплатени СМР със законна лихва върху тази сума и мораторна лихва върху тази главница от 201928.72 лв.; за 82665.91 лв. – стойност на извършени, но незаплатени СМР от подизпълнители по възлагане на ищеца със законна лихва върху тази сума и мораторна лихва върху тази главница от 34116.44 лв.; за 193841 лв. – стойност на доставени, но незаплатени материали, оборудване и обзавеждане на посочен обект със законна лихва върху тази сума и мораторна лихва върху тази главница от 79927.29 лв. Исковете са отхвърлени за разликата от уважените до предявените размери. Решението на СмОС в уважителната му част е обжалвано от [фирма] и е потвърдено от П.. П. е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, като е изложил и свои съображения във връзка с конкретните оплаквания във въззивната жалба. Прието е, че отношенията между страните са такива по устно сключен договор от 20.09.2005 г. за извършване на строителство на обект – ресторант „Старата къща” в КК „П.”. Първоинстанционният съд, към чиито мотиви е препратил П., е изложил много подробни съображения във връзка със събраните писмени и гласни доказателства, въз основа на които е приел, че сключеният между страните договор за строителство е такъв за изработка, договорът е неформален, обектът е изпълнен и предаден на възложителя, който дължи на изпълнителя възнаграждение за извършената работа и вложените материали, изчислени по заключение на СТЕ. Конкретно по поддържаните оплаквания във въззивната жалба П. е изложил и свои съображения, а именно: 1. Че е налице надлежно представителство на А. Л. по отношение на поръчващия работата – [фирма], което е несъмнено с оглед признанието в отговора на исковата молба и показанията на разпитания като свидетел пълномощник. 2. Относно възраженията за липса на договор за изработка между страните е прието, че е установено сключване на устен договор, а твърдяната нищожност по чл.26 ал.2 предл.3-то ЗЗД вр. чл.160 ал.2 ЗУТ /липса на писмен договор/ следва да се преценява според разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ и липсата на каквото и да е оспорване по изпълнението и предаването на възложената работа. П. конкретно е посочил документи, подписани от изпълнителя и лично от управителя [фирма] /протокол за откриване на строителна площадка, за изграждане на ресторант „Старата къща”, протокол за предаване и приемане на одобрен проект, протокол за определяне на строителна линия и нива на строеж и др./, които факти, според П., по недвусмислен начин определят наличие на хипотеза по чл.293 ал.3 ТЗ. 3. П. е приел, че липсва конкретна договореност за всеки един от елементите, които формират възнаграждението на изпълнителя, но е налице съгласие за плащане на възнаграждение и материали по цени, средни за пазара в региона на извършване на строителството, каквито са и данните в приетия от СмОС втори вариант от заключението на тройна СТЕ. Този извод е направен с оглед доказателствата за платена авансова сума, установени срещи между страните и крайно приемане на работата, при което не са оспорвани цените по съставените от ищеца актове. 4. Падежът на задължението на поръчващия да плати дължимото възнаграждение по чл.258 ЗЗД, според П., е определен чрез безспорния факт на предприетото от ответника едностранно прекратяване на договора на 21.12.2006 г. с отпращане на работниците на ищеца, заповед № 17/01.12.2006 г. от [фирма] за извършване на 72 часова проба и последваща нотариална покана от 15.12.2006 г., от което е направен извод, че доставянето на материали и извършването на СМР, чието възнаграждение е предмет на претенциите е завършено не по-късно от 21.12.2006 г. и от тази дата е дължимо обезщетение за забавено плащане. 5. За неоснователно е прието оплакването за липса на мотиви на първоинстанционното решение относно увеличението на цената на иска и липсата на погасяване по давност по направеното възражение, чийто срок е изчислен именно при съобразяване на поисканото и допуснато увеличение на цената на исковете.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът формулира четири въпроса в изложението си, като поддържа допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.2 ГПК по първия и втория въпрос, по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по третия и четвъртия въпрос. По така формулираните въпроси настоящият състав на ВКС намира следното:
Първи въпрос: „При липса на сключен писмен договор по смисъла на чл.160 ал.2 на ЗУТ и при липса на двустранно подписани протоколи обр.19 за приемане за извършената работа може ли да се приеме, че е налице договор за строителство, обвързващ страните по него?” Този въпрос е обуславящ изхода на спора, но не е налице противоречие с практика на въззивни съдилища или задължителна такава на ВКС, напротив приетото наличие на договор между страните при липса на двустранно подписан писмен договор е в съответствие със задължителна и служебно известна съдебна практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК /т.2 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, а именно: р. № 71/22.06.2009 г. по т.д. № 11/2009 г. на І ТО на ВКС, р. № 50/25.04.2012 г. по т.д. № 95/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, р. № 14/04.02.2013 г. по т.д. № 1201/2011 г. на ІІ ТО на ВКС. В тях е прието, че неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност и това е едно от различията между търговското и гражданското право, където нищожността настъпва независимо от поведението на страните; в търговското право неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката, изисква по аргумент от чл.293 ал.3 ТЗ оспорване на действителността на сделката; или нищожността при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското право може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ – страната не може да се позовава на нищожността ако от поведението й може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. В този смисъл са и правните изводи на П. /т.2 от мотивите на въззивното решение/, поради което не е налице противоречиво разрешение по този въпрос.
Втори въпрос: „Налице ли е приемане на извършените СМР в случай, че липсват подписани протоколи обр.19 или при неспазване на изискванията на Наредба № 3 на Министъра на регионалното развитие и благоустройството от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството в случай на отказ на инвеститора да приеме СМР.” И този въпрос е относим към изхода на спора, но разрешението му е фактологично обусловено, доколкото СмОС към чиито мотиви е препратил П. е изложил много подробни съображения по обсъждане на доказателствата – гласни и писмени, във връзка с които е налице приемане на извършената работа. Именно с оглед различно установени факти, свързани с приемане на работата по настоящото дело липсва и обективна идентичност с казусите по приложените от касатора решения, за да се приеме наличие на противоречиво разрешение по чл.280 ал.1 т.2 ГПК
Трети въпрос: „Възможно ли е да се признаят СМР, претендирани от строителя, при положение, че същият не е доказал наличието на достатъчно парични средства за тяхното извършване.” Този въпрос не е правен и относим въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Законът не свързва наличието на парични средства у изпълнителя като условие за претендиране на възнаграждение за свършена работа от възложителя, нито този въпрос е обсъждан от П.. Не е мотивирано и наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
Четвърти въпрос: „Когато страните не са определен срок за изпълнение на договор за строителство, ако самият ищец въвежда в исковата си молба като фактическо твърдение такъв срок, може ли съдът служебно да приеме краен срок, различен от посочения от ищеца и въз основа на това-да изчислява срока на погасителната давност въз основа на приетия от него краен срок.” Този въпрос е некоректно зададен с оглед мотивите на П.. И СмОС и П. са се произнесли и са свързали съображенията си по възраженията за погасителна давност във връзка с изискуемостта на дължимото възнаграждение за приета работа, а не с определен от страните или служебно определен срок на изпълнение на договора, както се сочи в този въпрос. В този смисъл така формулираният въпрос не е обуславящ изхода на спора. И по този въпрос не е мотивирано наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П..
Съдът не присъжда разноски на ответната по касационната жалба страна [фирма], независимо от изхода на спора и направеното искане с приложен списък за разноски, поради липса на доказателства за плащане на адвокатски хонорар от страната [фирма]. В приложеното пълномощно е вписано само договорено, не и платено възнаграждение нито са представени други доказателства за плащане /т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 46/24.01.2013 г. на Пловдивски апелативен съд по т.д. № 1037/2012 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.