1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 541
[населено място], 29.06.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи юни през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 1064/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288, ал.1 ГПК и е образувано по касационна жалба на адв. П. К., като процесуален представител на В. П. Ц., П. Х. Ц., А. И. А. в качеството си на законен представител на З. А. А. срещу решение №136 от 24.01.2011г. по гр.дело № 683/2010г., в частта, с която не са уважени искове за неимуществени вреди в претендирания размер, както и в частта, с която е отхвърлен изцяло искът за имуществени вреди в размер на 11 760 лв., предявен от З. А. А.. Решението е обжалвано и в частта на присъдените в полза на ЗД [фирма] разноски. Релевирани са оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Касаторите се позовават на критериите за селекция по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
От [фирма] е подадена насрещна жалба на основание чл.287 ГПК относно уважените искове за неимуществени вреди, с молба да бъде отменено решението и постановено друго, с което исковете се уважат съобразно съдебната практика. Искане за присъждане на разноски по основната касационна жалба не е направено от застрахователното дружество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл. 280, ал. 1 ГПК приема следното:
Касационната жалба на В. П. Ц., П. Х. Ц. и А. И. А. като законен представител на малолетното дете З. А. А. е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. т.1-3 на разпоредбата. Въпросът за определяне на справедливо обезщетение наистина обуславя изхода на спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. При определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази изискванията за справедливост като основен критерий визиран в чл.52 ЗЗД. В този смисъл са указанията в т.11 от ППВС №4/1968г. В случая присъденото обезщетение за неимуществени вреди за всеки един от ищците е съобразено с конкретните факти за родствената връзка с пострадалата – починала дъщеря и майка на детето З., много близките отношенията между родители и пострадалата, тежкото психическо състояние в което са изпаднали родителите, възрастта на пострадалата, психическото състояние на З. и обстоятелството, че майката сама е полагала грижи за детето след развода със бащата на детето. Заместващата облага, каквото е обезщетението за неимуществени вреди, във всеки отделен случай е различна и зависи от характера и степента на конкретното увреждане, а в случай на смърт – от отношенията между пострадалия и близките, които търсят обезщетение, възрастта на увредения.
Представените с Изложението съдебни решения на състави на САС не доказват противоречива съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Според т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС противоречива съдебна практика формират само влезлите в сила съдебни решения. В случая на решенията на САС няма отбелязване да са влезли в сила.
Не е налице непълнота или неяснота на правната норма – чл.52 ЗЗД. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания по тълкуването и прилагането на цитираната разпоредба и тези указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В обжалваното решение не е обсъждан въпроса за лимитите на отговорността по застраховка “Гражданска отговорност”, поради което изложените в Изложението съображения по този въпрос, “като съдебната практика следва лимитите на отговорност с много по-бавни темпове”, не се явява обуславящ изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Позоваването на решение № 83/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. като задължителна съдебна практика / решение по чл.290 ГПК/ е отнесено към лимитите на отговорност, поради което не може да бъде преценявано конкретното въззивно решение, че е в противоречие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи също, че подробно изложените оплаквания за неправилност на съдебния акт също са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК, тъй като се квалифицират по чл.281, т.3 ГПК и се разглеждат само ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По иска за имуществени вреди на детето З..
Съгласно чл.143 , ал.2 СК родителите дължат издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца. При допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК касаторът поставя въпроса необходимо ли е доказване на размера на необходимата издръжка, когато е претендирана от ищеца в минималния според данните на НОИ размер за издръжка на едно дете. Въпросът за правото на обезщетение в размер на месечната издръжка при деликт е обуславящ изхода на делото, но не са налице допълнителните предпоставки за достъп до касация.
Няма противоречие с решение №1506 по гр.д. 844/82г. на ВС и решение № 1132 по т.дело №431/2005г. на ВКС, с които е признато право на увредения да претендира обезщетение за вреди в размер на месечната издръжка, което е получавало от лицето, починало при злополука, тъй като Софийският апелативен съд, не е отрекъл правото на малолетното дете З. да претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на месечната издръжка, но е отхвърлил искът по причина, че не е доказан по размер. Не е налице противоречие с Постановление №4/68г., съобразено при постановяването на въззивното решение. В раздел І на Постановлението ППВС е приел, че при определяне на издръжката трябва да се изхожда от нормалните разходи за такава издръжка, без да се вземат предвид разходите, които надхвърлят обичайните, като правото на обезщетение за вреди от лишаването от издръжка е обусловено от размера на получаваната наследствена пенсия. Въззивният съд е взел предвид, че на детето З. е отпусната наследствена пенсия в размер на 97 лв., но при разпределение на доказателствената тежест е приел, че в тежест на ищеца е да докаже както нуждата от издръжка / очевидно малолетното дете има право на издръжка до навършване на пълнолетие по силата на закона/, както и всички обстоятелства от значение за определяне на размера й. Произнасянето по поставените въпроси не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото съществува задължителна съдебна практика за определяне на размера на издръжката на непълнолетно лице и обстоятелствата при определяне на размера й, вкл. задължителна за съдилищата, т.е. ищецът е длъжен да докаже както правото на издръжка, така и обстоятелствата от значение за определяне на размера й – Постановление № 5 от 30.XI.1981 г., Пленум на ВС.
Не следва да се допуска до касационно обжалване въззивното решение в частта на присъдените в полза на ответното дружество разноски /юрисконсултско възнаграждение/. Ищците по искове за вреди от непозволено увреждане от престъпление се освобождават от заплащане на ДТ и разноски от закона /чл.83, ал.1,т.4 ГПК/. Под “разноски” законът има предвид онези разноски, които са необходими за движение на делото – назначаване на експертизи, разпитване на свидетели и др. След приключване на делото те се поемат от осъденото лице/ чл.78, ал.6 ГПК/. В тях не се включват разноските по защитата на страната в процеса – юрисконсултското възнаграждение на пълномощника на ответника по делото. Разпоредбата на чл.83 ГПК не дерогира правото на ответника на разноски, признато му с чл.78, ал.3 ГПК съразмерно уважената част от иска. Определение № 67 от 10.02.2009г. на ВКС по гр.дело № 7/2009г. не обосновава противоречие с конкретното дело по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В определението е прието, че страната, освободена от заплащането на ДТ на основание чл. 83, ал.1, т.1 ГПК не дължи разноските за назначената от съда експертиза / разноски в процеса/, а в случая ищците са осъдени да заплатят юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.3 ГПК. Разпоредбите на закона са ясни, поради което не е налице допълнителния критерий по т.3, на чл.280, ал.1 ГПК.
На основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на застрахователното дружество не се разглежда, след като не е допуснато разглеждането на основната касационна жалба по същество.
В заключение, касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.2 и т. 3 ГПК и не следва да се допуска до разглеждане, затова
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №136 от 24.01.2011г., постановено по гр.дело №683/2010г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, първи състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: