5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 338
София, 12.05.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 09.05. две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №946/2010 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.2 и т.3 ГПК по повод постъпили касационни жалби от [фирма], [населено място], чрез адвокат И. В., с вх.№2121/01.03.2010 год. на Софийския апелативен съд и от [фирма], [населено място], също чрез адвокат И. В., с вх.№2122 от 01.03.2010 год. на Софийския апелативен съд срещу Решение №9 от 11.01.2010 год. по гр.д.№2190/2009 год. на Софийския апелативен съд, ГК, 3 състав, с което е оставено в сила решение №415 от 13.05.2009 год. по т.д.№12/2007 год. на Софийския градски съд, ТО, VІ-10 състав, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място], срещу касаторите и държавата, в лицето на Министъра на регионалното развитие и благоустройство, искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, и е прогласена нищожността, поради противоречие със закона- чл.44 ЗДС и чл.чл.50-60 ППЗДС на сключения на 16.02.2005 год. договор между Областен управител София и [фирма], по силата на който Областният управител е прехвърлил на дружеството реална част от урегулиран поземлен имот-земя, без построените в него сгради, с площ от 5090 кв.м. в [населено място], местността Зона-А-Център: УПИ ІІІ-395 и УПИ І-397 в кв.532 по плана на [населено място], който имот съставлява част от УПИ VІІІ в кв.533 м.”Център”, целият с площ от 9451 кв.м. срещу сумата 468 400 лв., с която Областният управител погасява задължението си към дружеството в размер на 700 000 лв. Въззивният съд е възприел изводите на Софийския градски съд, че процесният договор е сключен в нарушение на чл.44 ЗДС, защото е имотът е отчужден без да е проведена тръжна процедура, като е счел, че по отношение на тази сделка, с която се прехвърля собственост срещу парично задължение, следва да намерят приложение правилата на продажбата. И двамата касатори подържат, че обжалваното решение е недопустимо, поради липса на правен интерес за ищеца [фирма] да предявява настоящия иск, също така, че той не е активно легитимиран да го предявява за разликата над 15.86% от процесния имот- т.е до размера, за който твърди, че е придобил правото на собственост. Навеждат всичките основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281,т.3 ГПК. Подържат нарушение на материалния закон- чл.65, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.183 ЗЗД, защото считат, че договорът за даване вместо изпълнение е нещо различно от договора за продажба, поради което нормата на чл.44 ЗДС е неприложима.
Поставят като значими за изхода на делото следните процесуалноправни въпроси: 1. Налице ли е интерес от водене на самостоятелен иск за установяване нищожността на Договора, при положение, че между същите страни във връзка със същото обстоятелство има висящо друго дело, част от чийто предмет представлява оспореното по настоящето дело правоотношение; 2.Допустим ли е иск за установяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот, предявен срещу лице, което не е страна по този договор; 3.Легитимиран ли е ищецът да предявява искът с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД с оглед правото му на собственост само върху15.86% от имота;4/Липсва ли правен интерес от настоящия иск, тъй като с него няма да се постигне цялостна защита на спорното право. Подържат, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Формулират и материалноправния въпрос „Дали договорът за даване вместо изпълнение има характер на договор за продажба”.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от страни активно легитимирани за това, включително и по отношение жалбата на [фирма], поради установителното действие на обжалваното решението и спрямо него, независимо, че към датата на исковата молба 12.06.2006 год. [фирма] е прехвърлил всичките си права от процесния имот на касатора [фирма]. Те са подадени срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което са процесуално допустими.
Ответниците по касационните жалби- държавата в лицето на Министъра на регионалното развитие и благоустройство и [фирма] оспорват основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Поставените от касаторите процесуалноправни въпроси не обуславят твърдяната от тях недопустимост на обжалваното въззивно решение, за която съдът дори е задължен да следи служебно/ арг. от т.1 на ТР-1-2010-ОСГКТК/, по следните съображения:
1.Първият процесуален въпрос за наличието на правен интерес от предявения установителен иск за прогласяване нищожността на Договора при предявен иск за собственост между същите страни и за същия имот, е общо значим, но ВКС не може да се произнесе по него, защото твърденията на касатора [фирма] за висящ процес пред районния съд с предмет право на собственост, не са доказани. Представеният като доказателство към касационната му жалба препис от исковата молба на [фирма] [населено място] до Софийския районен съд за предявени с нея при условие на обективно съединяване на положителен и отрицателен установителен иск за собственост за същия имот срещу касатора [фирма] и срещу Областна администрация София, както и представеното с молба от 18.03.2010 год. съдебно удостоверение за образувано въз основа на тази искова молба пред Софийския районен съд, 43 състав гр.д.№1705/2006 год., не могат да бъдат приети в настоящото производство. Непълнотата на доказателствата не е основание за касационно обжалване/арг. от чл.281,т.3 ГПК/, поради което в касационната инстанция не могат да се представят такива. При това липсва пълен идентитет между страните в настоящето и производството пред районния съд, поради което не може да се приеме, че между същите страни и за същия спор има висящ процес.
2.Поставеният само от касатора [фирма] въпрос за допустимостта на иск за установяване нищожност на договор, предявен срещу лице, което не е страна по този договор, не е обусловил твърдяната недопустимост на решението. Процесуалното качество на ответник по делото се определя от ищеца с предявяване на исковата молба/арг. от чл.98, ал.1,т.б” ГПК, отм., р.п. чл.127, ал.1, т.2 ГПК./. Твърдението на този касатор, че той не е процесуално легитимиран да отговаря по така предявения срещу него установителен иск, защото не е страна по договора, чиято нищожност е прогласена, произтича от смесването на процесуалната с материолноправната легитимация на страните. Докато процесуалната легитимация произтича от принадлежността на правото на иск, материалноправната легитимация – от участието в гражданското правоотношение. Материалноправната легитимация предпоставя съществуване на спорното правоотношение. Когато такова не съществува, както в случая, защото касаторът [фирма] не е страна по Договора за прехвърляне на собствеността, искът спрямо него би бил неоснователен, а не недопустим. Липса на материалноправна пасивна легитимация на ответника с оглед страните по сделката, чиято нищожност е релевирана на основание чл.26, ал.1,ЗЗД, е въпрос на неоснователност, а не на недопустимост на предявения иск.
3.Третият поставен процесуалноправен въпрос от двамата касатори също не обуславя недопустимостта на предявения иск. Титулярството на гражданското правоотношение с оглед размер на притежаваното от ищеца право на собственост, означава, че носител на спорното право в останалата част е друго лице, поради което искът за тази част от спорното право не е недопустим, а следва да се отхвърли като неоснователен.
4.Поставеният само от касатора [фирма] въпрос за липсата на правен интерес от предявения иск, тъй като с него няма да се постигне цялостна защита на спорното право, също не се отразява на допустимостта на обжалваното решение.
С предявения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, за обявяване нищожността на Договор от 16.02.2005 год., се постига, макар и по косвен път, защита на правото на собственост на ищеца [фирма] върху придобитите от него идеални части от терена държавна собственост. След трите сделки, материализирани в Договор от 25.09.2003 год., в Договор от 25.11.2003 год./чиято нищожност също е реливирана с настоящата исковата молба, но производството по тях е разделено от Софийския градски съд/ и след сключване и на процесния Договор от 16.02.2005 год., не е останала държавна част в рамките на парцел УПИ VІІІ /вж. Допълнителната съдебно-техническа експертиза на арх.В.Арабалиев, стр.211 от гр.д.12/2007 на СГС/. С твърдяната нищожност на договорите ищецът фактически защищава придобито си право на собственост върху съответните идеални части от дворното място, което не би могъл да придобие от държавата, ако тя вече го е прехвърлила не трети лица.
Поставеният материалноправен въпрос не е обусловил изхода на делото, защото въззивният съд не е приел, че договорът за даване вместо изпълнение представлява договор за покупко-продажба. Съдът, след като е обсъдил погасителния ефект на договора за прехвърляне на имот, частна държавна собственост, срещу задълженията на държавата към дружеството-кредитор, е приел, че към този договор с оглед съществените му елементи са относими правилата за продажба на недвижим имот. Не са налице и допълнително подържаните основания за достъп до касация. С представеното решение №514 от 2006 год. по гр.д.№2276/2004 год. на ВКС, ІV ГО. не се доказва противоречива съдебна практика/чл.280, ал.1,т.2 ГПК/. И в него е застъпено становището, че в случаите на даване вместо изпълнение, не е налице продажба по смисъла на чл.183 ЗЗД, но с оглед възмездното разпореждане на длъжника по облигационното правоотношение със собствения му имот, настъпват и вещноправните последици от прехвърляне на правото на собственост. Поставеният материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, защото нормите на чл.65, ал.2 ЗЗД не се нуждаят от изправително тълкуване/чл.280, ал.1,т.3 ГПК/. Даването вместо изпълнение се извършва с погасителна цел, но погасителното основание, погасителната кауза се въплатява в продажбата, поради което с оглед вещноправния транслативен ефект на сложния състав на договора за прехвърляне на дълг срещу собственост са приложими по аналогия и правилата на продажбата.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №9 от 11.01.2010 год. по гр.д.№2190/2009 год. на Софийския апелативен съд, ГК, 3 състав, с което е оставено в сила решение №415 от 13.05.2009 год. по т.д.№12/2007 год. на Софийския градски съд, ТО, VІ-10 състав
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: