О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 995
София, 21.12.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 14.11. две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 1620 /2013 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.3 ГПК по повод постъпила касационна жалба от ЕТ „Компас-Е.- Л. В., ЕИК[ЕИК], чрез адвокат М. Д., с вх.№393 от 24.01.2013 г. на Варненския апелативен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 21.01.2013 г., срещу решение № 370 от 14.12.2012 г. по в.т.д.№483/2012 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №10 от 15.06.2012 г. по т.д.№155/2011 г. на Силистренския окръжен съд, с което е уважен предявеният от З. „О.”, [населено място], обл.Б., ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ за заплащане на сумата 53 401.44 лв., неизплатена цена на продаден 132.260 т. нахут по фактура №663/13.09.2010 г., ведно със законната лихва, както и обективно съединеният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 54.28 лв. мораторна лихва за периода 02.03.2011-25.05.2011 г. С обжалваното въззивно решение Варненският апелативен съд е възприел изводите на окръжния съд, че възражението на касаторът-купувач по чл.193-195 ЗЗД за лошо качество на стоката е неоснователно, защото не е изпълнил задължението си за незабавно уведомяване на продавача за забелязаните недостатъци. Съдът е приел още, че купувачът е бил запознат с отклоненията от договореното качество на стоката още към момента на товаренето й- 08, 09 и 10 септември 2010 г., на което е присъствал, вземал е проби за анализи и на същите дати са издадени сертификати за качеството на взетите проби, но въпреки това я е одобрил, като е продължил товаренето, подписал е фактура №663/13.09.2010 г., която е осчетоводил и по която има частично плащане. Възраженията на купувача за лошо качество са направени едва след отказа на израелския му съконтрахент да заплати стоката, след около четири месеца след фактурирането й с фактура №663/13.09.2010 г., при проведените на 15.01.2011 и 18.02.2011 г. срещи на касатора с председателя на кооперацията и председателя на контролния съвет. Варненският апелативен съд е приел за неоснователно възражението на касатора по чл.194, ал.2 ЗЗД и по съображения, че знанието у продавача не се презюмира, а в случая то не е доказано. Напротив, съдът е приел за доказано знанието у купувача.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Навежда доводи за необсъждане на събраните по делото доказателства, като фактура № 663/13.09.2010 г., за която неправилно е прието, че е двустранно съставена. Сочи и нарушение на чл.194, ал.2 ЗЗД, като подържа, че продавачът е знаел за недостатъците на стоката, особено с оглед качеството му на кооперация, извършваща по занятие производство и реализация на селскостопанска продукция, поради което не е било нужно уведомяването на кооперацията- продавач. Позовава се и на неправилно приложение на чл.195 във вр. с чл.194, ал.1 ЗЗД, по отношение приетата от съда преклузията на правата му по чл.195 ЗЗД, защото подържа, че към момента на товарене на стоката в контейнера е било невъзможно да я прегледа, поради което действителното й качество е можело да се установи едва при разтоварването му.
Формулира правни въпроси, които могат да се обобщят в три групи: 1.Такива за правното значение на знанието у продавача за недостатъците на стоката по смисъла на чл.194, ал.2 ЗЗД спрямо задължението на купувача по чл.194, ал.1 ЗЗД за незабавно уведомяване на продавача за забелязаните недостатъци: знанието на продавача не изключва ли задължението на купувача да го уведоми при откриване на недостатъците, както и необходимо ли е незабавното уведомяване на купувача; 2. След като продавачът е земеделска кооперация и по занятие извършва производство и продажба на селскостопанска продукция, а продаденият нахут е обременен с явни недостатъци, водещи до съществено отклонение между договореното и реалното им качество, предполага ли се знанието у продавача и 3. Необходимо ли е и в хипотезата на чл.194, ал.2 ЗЗД незабавното уведомяване на продавача, за да се запазят правата на купувача по чл.195 ЗЗД. По така формулираните въпроси подържа допълнителния критерии за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът З.”О.- [населено място] оспорва основанията за достъп до касация, а по същество основателността на касационната жалба, претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283, във вр.с чл.60, ал.2 ГПК от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Формулираните правни въпроси не представляват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Значимостта на поставените правни въпроси произтича от това доколко те са обусловили конкретните правни изводи на съда, а не от възприетата от него, въз основа на извършената преценка на фактите и доказателствата по делото, фактическа обстановка. Поставените от касатора правни въпроси се свеждат до несъгласие с изводите на съда, че не е доказано знанието у продавача за недостатъците на стоката, поради което са фактологически обосновани. Чрез тях той се стреми да бъде установено нова, съобразно неговите твърдения фактическа обстановка, че продавачът е знаел за недостатъците на стоката, поради което съгласно разпоредбата на чл.194, ал.2 ЗЗД, уведомяването му не е било необходимо.
Не е налице и подържаното допълнително основание за достъп до касация- това по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. По въпроса за задължението на купувача незабавно да уведоми продавача за откритите недостатъци , за да избегне преклузия на правата си по чл.195 ЗЗД, съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС- вж.Решение №116699/08.11.2002г. по гр.д.№234/2002 г. на ВКС, V Г.О. и решение №11585/17.10.2002 г. по гр.д.№113/2002 г. на ВКС, V Г.О. Съгласно тях е прието, че знанието на продавача за недостатъци на продадената вещ не се презюмира, а ищецът е длъжен да го установи. По останалите поставени от касатора правни въпроси също съществува съдебна практика, включително и такава на ВКС, като посоченото от Варненския апелативен съд решение №10 от 07.03.2011 г. по т.д.№475/2010 г. на І Т.О., постановено по реда на чл.290 ГПК, поради което и формиращо задължителна съдебна практика, на което се позовава и самият касатор. С него ВКС се е произнесъл по преклузията на правата на купувача, в случаите на не изпълнение на задължението му по чл.194, ал.1 ЗЗД и по чл.324 ТЗ при търговската продажба, да прегледа стоката и да уведоми незабавно продавача за забелязаните недостатъци. Съществуващата трайна и непротиворечива съдебна практика изключва наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на касатора за необходимостта от произнасянето по така формулираните правни въпроси с оглед сравнително новите обществени отношения, свързани с режима на свободната търговия. Нормите на ЗЗД, регламентиращи продажбените отношения, уреждат конкретните права и задължения на страните, свързани с простата циркулация на стоката между продавач и купувач, а не и с поставяне на собствеността в съответния обществено-икономически оборот, за де е нужно тяхното осъвременяване. При това касаторът не конкретизира прилагането на кои конкретни правни норми от раздел продажби в ЗЗД е свързано с обществено – икономическите промени, което да налага корективното им тълкуване.
С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на кооперацията ще следва да бъдат присъдени направените от нея разноски за заплащане на адвокатски хонорар в размер на 300 лв.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 370 от 14.12.2012 г. по в.т.д.№483/2012 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №10 от 15.06.2012 г. по т.д.№155/2011 г. на Силистренския районен съд.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], [населено място] да заплати на З. „О.,[ЕИК], [населено място] сумата 300 /триста/ лв. разноски по делото.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: