1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
[населено място], 20.07.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №644/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] и [фирма] – [населено място] срещу решение №154 от 21.10.2010г., постановено по в.т.дело №343/2010г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 98 от 12.03.2010г. по т.дело № 683/2009г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на [фирма] – София че касаторите й дължит при условията на солидарна отговорност сумата от 278 679.13 евро и договорна лихва от 7413.03 евро, за които суми има издадена заповед за незабавно изпълнение №1537 от 14.03. по ч.гр.дело № 2586/2009г. на В.. Сумите са от задължение по договор за банков кредит №0708/15.11.2007г. Искането е за отмяна на решението като неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и при допуснато съществено нарушение на съдопороизводствените правила. Касоторите се позовават на критериите за селекция на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – София поддържа становище, че касационната жалба на двамата касатори не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК тъй като поставените от касаторите правни въпроси са относими за заповедното производство, а не за производството по чл.422 ГПК и не са от значение за конкретното дело, а значим е въпросът, по който се е произнесъл ВАС следва ли да се прилагат някакви ограничения при разглеждане на исковете по чл.422 ГПК или не. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение съгласно Наредба №1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касаторите са подали една обща касационна жалба и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК вх. № 230/13.01.2011г. След оставянето й без движение по делото са постъпили касационни жалби с Изложение на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от всяка едно от търговските дружества – жалбоподатели, които са напълно идентични по съдържание.
Касационните жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно и подлежащо на обжалване на въззивен съд решение.
Фактите по делото са следните и по тях няма спор: Дружеството [фирма] – София се е снабдило със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумите от 278 679.13 евро и договорна лихва от 7413.03 евро дължими от касатора [фирма] като кредитополучател и [фирма] солидарен длъжник по договор за кредит и анекси към него от 15.11.2007г. Подаденото от длъжниците – касатори възражение срещу издадената заповед за изпълнение е обусловило правния интерес на Банката да предяви установителния иск по чл.422 ГПК за съществуване на вземането по договора за кредит. Не се спори, че договорът предвижда предсрочна изискуемост на кредита при определени условия на вземането за целия дълг, която не настъпва автоматичтно, тъй като такава клауза не е включена в договора. Спорният въпрос е дали е настъпило правото на Банката да иска предсрочна изискуемост на целия кредит. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че към датата на подаване на заявлението по чл.417, т.2 ГПК, не са представени доказателства и твърдения за изявление на банката за датата към която дългът е станал предсрочно изискуем, поради което липсват данни за изискуемост на вземането по аргумент на чл.418, ал.3 ГПК. Варненският апелативен съд е приел, че за разлика от заповедното производство, в което се обсъждат съображения извлечени от актовете по чл.417 ГПК, съдът в исковото производство по чл.422 ГПК следва да съобрази всички новопостъпили обстоятелства/ чл. 235, ал.3 ГПК./ Такова обстоятелство е предявяването на иска. Исковата молба съдържа изявление на банката – кредитор за предсрочна изискуемост на дълга, което е достигнало до ответниците. Затова от този момент дългът е трансформиран в предсрочно изискуем и съответно се дължи заплащането на сумите – главница в размер на 278 679.13 евро и договорна лихва 7413.03 евро. Поради съвпадане с изводите на окръжния съд, варненския апелативен съд е потвърдил решение №98/12.03.2010г. по т.дело № 683/2009г. уважаващата иска по чл.422 ГПК част.
По материалноправния въпрос: волята на кредитора следва ли да бъде обявена и доведена до знанието на длъжника изрично в предхождащо изявление и може ли да се счете, че това изявление е направено с исковата молба съдът се е произнесъл, но по този въпрос както и в последната му част “без в нея да е посочено желанието на кредитора за предсрочна изискуемост” е обусловен от доказателствата по делото, поради което не изпълнява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Според дефинираното тълкуване на чл.280, ал.1 ГПК материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право. От това следва, че значението на поставения от касатора въпрос за изхода на спора се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка. В случая изявлението на Банката за предсрочна изискуемост на целия кредит дали е доведено до знанието на длъжника е фактологично обусловен изцяло от преценката на доказателствата по делото от решаващия съд. Правилността на тази преценка може да бъде проверявана само в производството след допускане на въззивното решение до касационно обжалване/ чл.281, т.3 ГПК/. Въззивният съд е преценил, че връчената на дружествата нотариална покана е съдържала само покана и предупреждение на Банката за доброволно изпълнение на дълга и че при неплащане ще направи кредита предсрочно и изцяло изискуем, затова е било необходимо допълнително изявление за предсрочна изискуемост на кредита и като такова е приета исковата молба, доведена чрез връчването й до знанието на длъжниците. Дори и да се приеме, че въпросът изпълнява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не е налице допълнителния критерий по т.3. Касаторът твърди наличие на допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос без да издлага съображения за наличието на някой от хипотезите на тази разпоредба / т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. Само цитираните на разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК не обуславя приложението й.
По втория въпрос може ли да се приеме исковата молба за уведомление за “промяна” на кредита, при положение че към момента на издаване на заповедта не е налице, не е изпълнена както основната, така и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изследването на въпроса за значението на определено волеизявление или документ е относимо към поддържаните основания за неправилност, но е недопустимо да се обсъждат в производството по чл. 288 ГПК. Правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото , тъй като това основание предполага необходимост от преодоляване на стара съдебна практика изгубила своето значение във времето с оглед обществени промени и /или наличие на неясна, респ. противоречива или непълна разпоредба на закона, която да се нуждае от тълкуване/ т.4 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК от 19.02.2010 г. /, Касаторът не е посочил правната норма, която се нуждае от тълкуване или промяна на съдебната практика по приложението й, само в които хипотези е допустимо допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Третият и четвъртият въпрос: за приложението на чл.60 ЗКИ в заповедното производство и необходимо ли е волята на кредитора за предсрочна изискуемост на дълга да предхожда заявлението за издаването на заповедта за незабавно изпълнение и ако към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК не са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, може ли да се приеме, че ако същите настъпят в един по късен момент следва заявлението да бъде уважено, също не са обуславящи изхода на делото по предявения положителен установителен иск за установяне съществуването на вземането на Банката по договора за кредит от 15.03.2007г. Така поставени въпросите имат значение за заповедното производство по чл.417, т.2 ГПК, но не и за исковото производство по установителния иск, в което ищецът – кредитор / Банката / трябва да установи юридическия факт от който произтича вземането и неговия размер, а длъжникът възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи. Затова и въззивното решение не е в противоречие с приетото в определение №118/24.02.2009г. по ч.т.д.№25/2009г. на ВКС, ТК , че предпоставка за издаването за заповед за незабавно изпълнение е към датата на подаването на заявлението вземането да е изискуемо, изрично закрепено изискване в чл.418, ал.3 ГПК. Въззивният съд също е приел, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е действие, което трябва да предхожда подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
По двата въпроса не налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК мотивиран с необходимостта от произнасяне от ВКС по поставените въпроси за да се запълни “ една празнота като изрично и недвусмислено ще бъдат определени процесуалните права и задължения на страните. Това ще обогати и допълни съдебната практика и ще допринесе за развитие на правото, тъй като ще разреши въпрос, който е възникнал в най-новото време след приемането на ГПК от 2007г.”, доколкото формулировката на касаторите не попада в нито една от хипотезите на даденото в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС тълкуване на закона.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поради което въззивното решение не се допуска до касационно обжалване.
С оглед на изхода от касационното обжалване на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение при съобразяване на чл.9, ал.2 от Наредба №1 за минималните размери адвокатските възнаграждения в размер на 4631лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №154/21.10.2010г., постановено по в.т.дело №343/2010 г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] и [фирма] – [населено място] да заплатят юрисконсултско възнаграждение на [фирма] – София в размер на 4631лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: