О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 395
София,18.05.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 52 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Е. Г. срещу решение № 462/17.10.2011 г. на Пловдивски апелативен съд /П./ по в.гр.д. № 576/2011 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва касационната жалба по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Пловдивски окръжен съд /ПОС/ са предявени обективно съединени претенции от [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл.240 ЗЗД, чл.79 ЗЗД вр. чл.372 ТЗ и чл.86 ЗЗД. Ищецът претендира връщане на даден заем от ответника, вземания от договори за превоз между [фирма] и [фирма], цедирани на ищеца от [фирма], като по тази цесия се претендират вземанията като главница, обективирани в посочени фактури и лихва за забава. ПОС е отхвърлил претенцията по чл.240 ЗЗД и е уважил останалите претенции. П. е потвърдил решението на ПОС в отхвърлителната му част по чл.240 ЗЗД, отменил го е в уважителната му част и е постановил друго решение, отхвърлящо претенциите на ищеца във връзка с цедираните му вземания по посочените фактури с претендираната лихва за забава. П. е прие, че ищецът е установил сключване на договор за цесия от 01.12.2009 г. , по силата на който [фирма] му е прехвърлил вземания към [фирма]. П. е отбелязал, че длъжникът не е уведомен за извършената цесия преди подаването на исковата молба, съобщението за това – писмо от цедента, му е връчено като приложение към исковата молба, поради което /чл.235 ал.3 ГПК/ е приел, че цесията е породила своето действие. Според П. претенциите на основание на тази цесия са неоснователни, тъй като в приложените фактури липсва пълна индивидуализация за вид, предмет, характер и стойност на дадена сделка, посочено е само, че касаят транспорт. Ищецът твърди, че тези фактури са за извършен международен автомобилен превоз на стоки /по конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки – CMR/, но товарителници не са представени, нито други доказателства, установяващи превоза освен непълните фактури, посочени по-горе. П. е приел още, че осчетоводяването на тези фактури не установява дължимост по вземанията по тях, с оглед установените пропуски при воденето на счетоводството на цедента и ищеца от ССЕ /чл. 55 ТЗ /. По отношение претенцията по чл.240 ЗЗД, П. е приел, че липсват доказателства за наличие на сключен договор, предаване на твърдяната от ищеца сума, поради което и няма основание за връщането й. Представеният договор за заем не е подписан от ответника като заемател, счетоводното записване при ответника е без отразяване на основанието за извършени в полза на ищеца плащания, поради което не може да се направи извод за съществуване на договор за заем между страните, частично неидължен .
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай в изложението си касаторът формулира като въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК въпросите „относно договор за превоз и договор за заем и доказване на съществуването им”, по които въззивното решение противоречи на съдебната практика /посочени решения на ВКС/.
Преценката на събраните по делото доказателства е част от правораздавателната дейност на съда и допуснатите от него в тази връзка грешки биха били основание за касационно обжалване /чл.281 ГПК/, но не могат да бъдат реализирани едновременно и като основание за допускане на касационен контрол /чл.280 ГПК/. Недопустимо е с основания по чл.281 ГПК да се подменят основанията по чл.280 ГПК, каквито по същество са формулираните общи въпроси от касатора за съществуването и доказването на твърдените от него договорни отношения, от които извежда претенциите си. Посочените от касатора решения на ВКС по ГПК и ГПК /отм./ не установяват противоречие с обжалваното решение по правни въпроси /чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК/, а различен резултат с оглед различните доказателства – напр. фактури с различно съдържание, различно установено осчетоводяване и водено счетоводство, т.е. липсва обективна идентичност между настоящия казус и казусите по приложените решения. По отношение на съобщаването на цесията от цедента въвззивното решение е в съответствие с приложената съдебна практика, обективирана в решения по чл.290 ГПК. Претенциите за цедираните вземания са отхвърлени на друго основание – неустановени вземания от договори за превоз по представените по делото фактури.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Независимо от изхода на спора съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като такива не са претендирани, нито има доказателства да са направени разноски за настоящата инстанция от тази страна.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 462/17.10.2011 г. на Пловдивски апелативен съд по в.гр.д. № 576/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.