О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 250
София,18.03.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 671 по описа за 2012 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Л. Б. К. чрез адвокат М. Б. срещу решение № 678/03.05.2012 г. на Софийски апелативен съд /САС/, ГО, 8-ми състав по гр.д. № 4413/2011 г., с което е потвърдено уважително решение на Благоевградски окръжен съд /Б./ по иск по чл.422 ГПК на [фирма] срещу Л. Б. К..
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Б. е предявен иск от [фирма] срещу Л. Б. К. по чл.422 ал.1 ГПК за установяване вземане, предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.417 т.2 ГПК – за съществуване задължение на Л. К. към банката по договор за банков кредит от 09.12.2005 г. в размер на 64127.27 евро главница, 7139.17 евро лихва за посочен период от време, законна лихва върху главницата и направени разноски в заповедното производство. Искът е уважен от Б., като частично е отхвърлен иска само за законна лихва, в която част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Решението на Б. в уважителната му част е обжалвано от Л. К. и е потвърдено от САС. САС е приел, че искът е предявен на 10.09.2010 г. /клеймо върху пощенския плик/ в преклузивния срок по чл.415 ал.1 ГПК с оглед уведомлението от Б. /получено на 11.08.2010 г. – съобщение/ за постъпилото възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение и възможността да предяви иск за установяване на вземането. САС е приел още, че договорът за кредит е действителен и възражението за нищожност на същия като подписан от лица без представителна власт е неоснователно, тъй като подписът е на Р. Б. Н. в качеството на търговски пълномощник на банката по смисъла на чл.26 ТЗ /приложено пълномощно с нотариална заверка на подписите/, което й дава право да представлява банката и да сключва банкови сделки, които банката има право да осъществява, какъвто е процесният договор за кредит. Другото подписало лице е Й. Б. – мениджър /продажби/ – банкиране на дребно в ФЦ „Б.”, като за Б. липсва изрично упълномощаване за сключване на банкови сделки, но няма позоваване на такова изискване по устав или по закон – за двама представляващи банката, поради което това обстоятелство не се отразява на валидността на договора. Независимо от това, според САС, правилно е приложена от Б. и презумпцията по чл.301 ТЗ ако договорът за кредит /търговска сделка/ е подписан от неупълномощени лица, какъвто не е настоящият случай. Към така изложените си мотив по възраженията на Л. К. във въззивната жалба, САС е приобщил и мотивите на Б., към които е препратил на основание чл.272 ГПК.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси в изложението си по чл.283 ал.3 т.1 ГПК:
1. Поражда ли права и задължения за страните договор, подписан от пълномощник, който не е упълномощен да подписва такъв договор?
2. Допустимо ли е въззивният съд да излага съображения и доводи, които не са заявени от ищеца в това число и позоваването на чл.301 ТЗ, за да потвърди решението на Б.?
Към двата въпроса са изложени доводи, касаещи по същество обосноваността и правилността на въззивното решение във връзка с приетата фактическа обстановка, приетата допустимост на иска във връзка със срока на предявяването му по чл.415 ал.1 ГПК, както и действителността на процесния договор за кредит. Така поставеният първи въпрос е обусловен от неприета от САС липса на упълномощаване за представителите на банката. САС е приел, както и Б., че договорът за кредит е подписан от упълномощени лица с оглед представено изрично пълномощно за първото лице и качеството на второто лице, както и липсата на изискване от устава или закона за изрично упълномощаване на двама представляващи банката. Вторият въпрос не е обуславящ изхода на спора в този вид, тъй като Б. е посочил, а САС е препратил към мотивите му за приложение на чл.301 ТЗ ако договорът за кредит е подписан от неупълномощени лица, какъвто не е настоящият случай, с оглед представеното пълномощно. Ето защо няма произнасяне извън предмета на очертания спор, за да се приеме вероятна недопустимост на въззивното решение /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в каквато насока са доводите на касатора. Всички други доводи и съображения във връзка с представителната власт на лицата, сключили процесния договор за кредит като представители на [фирма] могат да бъдат обсъждани като оплаквания по чл.281 т.3 ГПК, но не мотивират основание по чл.280 ал.1 ГПК с оглед разграничението на основанията в чл.280 и чл.281 ГПК, както и последователността за произнасяне по тях. Не е налице и допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото касаторът не излага съображения за наличие на някоя от хипотезите на тази разпоредба /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Само посочването на законовата разпоредба не мотивира приложението й.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 678/03.05.2012 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8-ми състав по гр.д. № 4413/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.