7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 628
[населено място], 12,07,2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №490/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на Н. – София срещу решение № 90 от 6.03.2012г., постановено по в.гр.дело № 1292/2011г., на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено изцяло решение №219/30.06.2011г. постановено по т.дело № 353/2010г. на Кърджалийския окръжен съд и е отхвърлен установителния иск на касатора срещу [фирма] за установяване на вземане в размер на 590 838.49 лв. към 13.10.2009г. по акт №12/6.04.2004г. за установяване на държавно вземане на АДВ на основание чл.87, ал.2 от ЗСДВ, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 1172/2009г. по описа на Кърджалийския районен съд, като погасен по давност. С решението е обезсилена издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния и процесуален закон, и поради необоснованост. Искането е за отмяна на решението, а в частта за разноските искането е да бъде обезсилено, алтернативно отменено като неправилно, като ВКС се произнесе по съществото на спора. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски. В изложението на основанията за касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на критериите по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] излага подробни съображения за не допускане на въззивното решение до касационно обжалване, алтернативното искане е за неоснователност на касационната жалба. С писмения отговор представя съдебна практика. Направено е искане за присъждане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд.
Съдът е сезиран с иск по чл.422 ГПК след направено възражение от длъжника по чл.414 ГПК. В исковата молба Н. – София е твърди, че на [фирма] – [населено място] е била отпусната целева финансова помощ от 4 000 000 000 неденоминирани лв. с протокол от №9/26.02.1998г., със срок на възстановяване 30.06.1999г. С 7 бр. платежни нареждания на [фирма] – М. са били преведени 745 039.45 деноминирани лв. Правоприемник на това дружество е било [фирма], преобразувано в [фирма]. С акт № 12/6.04.2004г. за установяване на частно държавно вземане е установено, че държавата има към 25.03.2004г. вземане в размер на 1 230 838.49 лв. След оспорване на вземането по съдебен ред, с решение №611 от 12.07.2007г. по т.д. №265/2007г. ВКС е оставил в сила решението на САС от 12.01.2007г., постановено по гр.д. № 2552/2005г., с което отрицателния установителен иск на [фирма] е бил отхвърлен като неоснователен. В полза на АДВ са били присъдени разноски в размер на 50 033.54 лв., за които агенцията се е снабдила с изпълнителен лист и е образувано изп. дело №195/2007г. на ДСИ за събиране на присъдените разноски. Въз основа на молба от 5.10.2009г. на АДВ е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист на основание акт №12 от 6.04.2004г. Изпълнителният лист от 13.10.2009г. е бил присъединен към изп.дело № 195/2007г. и проведени изпълнителни действия върху възбранен на дружеството недв. имот. От ищеца се признава, че дружеството длъжник е погасил задължение от 640 000 лв.
В хода на процеса, ответникът освен възражението за изтекла погасителна давност, е оспорвал обстоятелството, че на дружеството е преведена сумата от 745 039.45 лв. в качеството на правоприемник на “Г.“ М.. По това възражение КОС е приел, че въпросът за дължимостта на сумата е решен с влязлото в сила решение по отхвърления отрицателен установителен иск. С отхвърлени на иска се признава, че частното държавно вземане, установено с акта съществува, като същия придобива стабилитет и подлежи на принудително изпълнение. След обсъждане на доказателствата по делото – молби от директора на [фирма] до изп. директор на АДВ от 9.08.2007г., 20.08.2007г. и 30.04.2008г., с които на АДВ се предлага за обезпечаване на вземането на държавата по акт за частно държавно вземане №12/6.04.2004г. собствен имот на дружеството чрез възбрана за издължаване на цялото вземане. Обсъдено е съдържанието на писмо от 30.04.2008г., с което дружеството е поело задължението ежемесечно, считано от 1.07.2008г. да изплаща по 100 000 лв. до окончателното издължаване на сумата. Обсъдено е и писмо от 25.05.2009г. дружеството като длъжник по изп.дело № 195/2007г. да изплаща ежемесечно суми от порядъка от 15 000 лв. до 25 000 лв. Обсъдено е също заключението на ССЕ, която е установила, че за времето от 7.05.2008г. до 21.05.2009г. са извършени шест частични плащания общо за сумата от 640 000 лв. При тези факти КРС е приел, че от 30.06.1999г., датата за връщане на дълга, е започнала да тече давност, като давностния срок е бил прекъсван с предявяване на иска по чл.87, ал.3 от ЗСДВ/ отм./ и съгласно чл.116, ал.1, б”ж” ЗЗД докато е траял процеса давност не тече. От датата на влизане в сила на решението 12.07.2007г. е започнала да тече нова петгодишна давност, като към датата на издаване на изпълнителния лист по заповедта за изпълнение на парично задължение 13.10.2009г. давностния срок не е изтекъл. Отчетен е факта, че през този период от време са извършени плащания от дружеството – длъжник по сметка на Н., с остатък към 13.10.2009г. 590 838.49 лв. В полза на ищеца са присъдени разноски 23 703.56 лв., от които 12 266.77 лв. възнаграждение за юрисконсулт.
Пловдивският апелативен съд също е приел, че държавата има вземане към ответника по АДВ №12/6.04.2004г. Тъй като акта само установява вземането, АДВ е следвало да иска издаването на изпълнителен лист за сумата най – късно до 7.04.2009г., към която дата е изтекъл петгодишния давностен срок, считано от съставяне на акта 6.04.2004г. Счетено е, че давността не се смята за прекъсната по чл. 116 б”б” ЗЗД, когато искът е отхвърлен като неоснователен, какъвто е случая с отрицателния установителен иск, с който дружеството е оспорило вземането по АДВ. На последно място ПАС е приел, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. При направено възражение относно размера на вземането окръжният съд е приел заключението на в.л. без да изясни направените от ответника възражения относно размера на получената финансова помощ, да анализира писмените доказателства, тъй като писмата и плащанията са направени след образуваното изп.дело №195/2007г., както и датите и основанията за плащане.
По основанията за допускане на касационното обжалване в изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:
В раздел І на изложението жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие на практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:
След като е коментирал решението на ПАС и кои доказателства не са били обсъждани, касаторът поддържа, че е осъществен фактическия състав на чл.116 б”а” ЗЗД за прекъсване на давността чрез признаване на вземането с конклудентни действия/ изпратени от ответника до ищеца три писма, с които признава вземането / в противоречие с определение №43 по т.дело № 614/2008г. на ВКС, ТК ІІ о. Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Определенията по чл.288 ГПК не формират съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, в какъвто смисъл се е произнесло ОСГТК на ВКС с ТР №2/2011г. на ВКС.
В точка втора и трета на раздел І на изложението касаторът поддържа, че въззивното решение е в противоречие на съдебна практика, без да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба / т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. Препращането към конкретни решения не означава изпълнение на задължението за посочване на правен въпрос. Независимо от това ПАС не е приел обратното на приетото в ТР №5 от 5.04.2006г. по т.дело №5/2005г., че висящия съдебен процес е основание за спиране на давността по чл.116, ал.1, б”ж” ЗЗД. С подаване на исковата молба, давността се прекъсва, съгласно чл.116, б”б” ГПК, като по този начин се проявява ефектът на спиране на давността по смисъла на чл.115, ал.1, б”ж” ЗЗД, за времето докато трае съдебния процес за вземането. При неуважаване на иска отпада с обратна сила ефектът на спиране на давността и се осуетява прекъсването на давността. Неоснователно е поддържаното противоречие с ТР №55 от 3.04.1967г. по гр.дело №23/1967г. ОСГК на ВС. Същото се отнася до присъдено в полза на владелеца вземане за извършени подобрения, т.е. да уважен осъдителен иск, и с влизането в сила на решението, ВС е приел, че на основание чл.117, ал.2 ЗЗД започва да тече нова петгодишна давност, какъвто не е конкретния случай. Постановление №2 от 2.12.1981г. на Пленума на ВС съдържа произнасяне по някои въпроси на погасителната давност при вземания от непозволено увреждане. В същото се казва, че когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, срокът на новата давност е винаги петгодишен, хипотеза различна от тази по настоящото дело. ТР № 51 по гр.дело № 17/1966г. на ОСГК на ВС също е неотносимо, тъй като се отнася до начетните производства.
В т.4 на раздел І жалбоподателят се позовава на нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, което представлява довод за неправилност на решението, поради допуснато съществено процесуално нарушение, основание за касиране на решението по чл.281, т.3 пр. второ ГПК, но не и до допускането му по чл.288 ГПК. Основанията за допускане до касационен контрол са различни от основанията за неправилност. Освен това касаторът поддържа довод, че нарушението е по чл.236, ал.2 ГПК, изразяващо се в необсъждане на изложени доводи за спиране и прекъсване на давността, без да пояснява конкретно кои доводи не са обсъдени от ПАС. На последно място не осъществен допълнителния критерий – въпрос в противоречие със задължителна практика на ВКС, доколкото се поддържа противоречие с определение №489 от 2.04.2012г. по гр.д. №1635/2011г. на ВКС, ГК. Определението е постановено по чл.288 ГПК и същото не формира съдебна практика, според разясненията дадени в ТР №2/2011г. на ОСГТК на ВКС.
Изложеното дава основание да се приеме, че касаторът не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В раздел ІІ на Изложението Н. се поддържа, че въззивното решение “противоречи на установената практика на съдилищата, като по този начин е обоснована и визираната с разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК предпоставка”. В случая не само няма формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, но представените съдебни актове на САС нямат отбелязване да са влезли в сила. Съгласно приетото в т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, поради което всяко противоречие между две съдебни решения съставлява противоречива практика.
В раздел ІІІ на Изложението по чл.284, ал.3,т. 1 ГПК касаторът формулира въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – прекъсва ли се давността на основание чл.116 ЗЗД с предявяване на отрицателен установителен иск за недължимост на вземането, ако същият не бъде уважен. Съдът се е произнесъл по този материалноправен въпрос и е обусловил решаващия извод за отхвърляне на установителния иск като погасен по давност. Настоящият състав на ВКС намира, че изложените в Изложението доводи не обосновават допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Нормата на чл. 116 б. ”б” ЗЗД не е неясна или непълна, по приложението й има утвърдена съдебна практика, която не се нуждае от промяна. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен правен въпрос е наложено от непълнота на закона, или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнота или неяснота на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящият случай. Решение № 816/5.08.1991 г. по гр.д. № 609/1991 г. на I г.о, №408/7.05.2009 г. по гр.д. № 195/2008 г. на I г.о, решение №452/20.05.2005 г. по търг.д. № 748/2004 г. на ТК илюстрират последователната практика на ВС и ВКС в смисъл, че само при уважаване на иска давността се смята за прекъсната /чл.116, б.”б”, изр.2 ЗЗД/. С решение №95 по гр.дело № 112/2008г. ВКС, КГ, състав на ІV гр.о. приема, че давността по чл.116, б”б” ЗЗД се прекъсва с предявяване на иск, когато искът е предявен от носителя на материалното право. Последиците от погасителната давност са свързани с бездействието на носителя на правото, поради което давността се прекъсва само при предприемане на предвидените в закона действия. Така с решение по чл.290 ГПК по т. д. № 17 по описа за 2009 год., ВКС, ТК приема, че изброяването на основанията за прекъсване на давността в чл.116 ЗЗД не дава възможност за разширявянето им, тъй като става дума за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правната норма. Не обосновава довод за касационно обжалване въпросът допустимо ли е при наличие на съдебно решение, касаещо вземане, инкорпорирано в документ по чл.117 ГПК, след влизане в сила на новия ГПК, да бъде разгледан на ново спорът относно съществуване на вземането. Изложеното не насочва на данни за недопустимост на иска. Процесуалния ред, по който е издадено изпълнителното основание и изпълнителния лист за събиране на вземането по принудителен ред, определя средствата за защита, както на заявителя, така и длъжника по вземане, чрез специалните разпоредби на заповедното производство. Не се допуска до касационно обжалване решението на съда в частта за разноските, доколкото касаторът не е обосновал искането си с критериите за селекция по чл.280, ал.1 ГПК.
В заключение, касационното обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. На ответника ще следва да се присъдят разноски документирани във фактура от 27.04.2012г. в размер на 2400 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90/ 6.03.2012г., постановено по в.гр. дело № 1292/2011 г. на Пловдивския апелативен съд, втори състав.
ОСЪЖДА Н. агенция по приходите – София да заплати на [фирма] – [населено място] разноски 2400 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: