1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
[населено място], 23.11.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №215/2012 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] за отмяна на решение № 1566 от 11.11.2011г. по гр.дело № 1574/2011г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение №149 от 28.03.2011г. по гр.дело № 567/2010г. на Карловския районен съд. В полза на въззиваемата страна са присъдени разноски 450 лв. Жалбоподателят иска отмяна на решението като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и претендира за направените по делото разноски. Позовава се на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма]” чрез адв. Радостина Б. счита, че не са налице основанията за допускане до касационно разглеждане на касационната жалба, тъй като поставените въпроси и наведени твърдения са неоснователни, а по цитираните в изложението правни норми има установена съдебна практика. Не е направено искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Или предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд съществен въпрос от материалното и процесуално право.
Карловският районен съд е разгледал предявен от ищеца [фирма] положителен установителен иск за установяване на вземане по фактура [ЕГН]/30.01.2009г. срещу касатора – ответник [фирма]. Правният интерес е обоснован с подадено срещу издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК възражение от длъжника – ответник [фирма] за несъществуване на вземането. В хода на исковото производство ответникът е противопоставил възражение за погасено вземане чрез плащане, за което представя касов бон и възражение за разпит на свидетели за опровергаване на съдържанието на документа. Вземането произтича от договор за доставка на дизелово гориво – 17218.92 лв. и мораторни лихви – 2294.14 лв. Районният съд е уважил иска.
За да потвърди обжалвания резултат Пловдивският окръжен съд е съобразил заключението на счетоводната експертиза, която е установила завеждане в счетоводството на дружеството на фактура от 30.01.2009г. и осчетоводена като задължение към доставчик, а по късно и по сметка “вземания по съдебни спорове”, няма издаден Р. за процесната сума, нито е осчетоводена при ответника като разход или материали, а същевременно в счетоводството на ищеца сумата по фактурата се води като задължение на [фирма]. При тези констатации на счетоводната експертиза въззивният съд е направил извод, че ответникът не доказва плащане на сумата по издадената фактура, а доколкото има издаден от ищеца фискален бон за сумата от 17 218.92 лв. на 2.02.2009г. той е неправилно издаден. С уважаването на главния иск, съдът е уважил и акцесорния иск за мораторни лихви.
Основно задължение на купувача на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ е да плати цената за получената стока. Доказателствена тежест за установяване изпълнението на посоченото задължение е на купувача – ответната страна по исковата молба.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси:
І. в противоречие с практиката на ВКС – решение по гр.дело №814/1999г., решение по гр.дело №66/2002г., решение по гр. д. №2760/2003г., решение по гр.дело № 855/1999г. въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и доводи от страните, с което е допуснато нарушение на процесуалните норми, което води до постановяване на незаконосъобразно и необосновано съдебно решение. По този въпрос се поддържат предпоставките по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е от значение развитие на правото и за точното прилагане на закона.
Представените съдебни актове, на които се позовава касатора и които са постановени при действието на ГПК от 1952 г., се отнасят до спазване на разпоредбата на чл.188 ГПК отм., която задължава съдът да прецени всички доказателствата по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение. В случая съдът е извършил преценка на относимите за спора доказателства – фактура, касов бон и счетоводна експертиза и е направил самостоятелни изводи за доказване на вземането на ищеца по неоспорваната от страните фактура от 30.01.2009г., поради което не е налице противоречиво разрешен правен въпрос. Всички останали доводи, изразяващи несъгласие на страната с крайния извод на съда, се отнасят до правилността на обжалваното решение и са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК по които ВКС не може да се произнася във фазата на селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК / т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. Определението по чл.288 ГПК не формира практика, съгласно ТР №2/2011г. та ОСГТК на ВКС , поради което не се обсъжда. Съществуващата съдебна практика по тълкуването на чл.188 ГПК отм. и чл. 235, ал.2 ГПК в сила от 1.03.2008г. е основание да се откаже допускането на касационно обжалване и с оглед на даденото в т.4 на ТР №1/2010г. тълкуване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
ІІ. Допустимо ли е оспорването на касов бон от страната, която го е издала, ако плащането не е изрично сторнирано според изискванията на Наредба Н-18/13.12.2006г. на Министерството на финансите, съществува ли възможност за издателя на касовия бон да оспори както плащането, така и издаването на касовия бон. Допустимо ли е да се ползва ДДС. Последния въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като пред съда не е стоял за разрешаване на спор за ползването на данъчен кредит по ЗДДС. Въпросът допустимо ли е страната, която е издала касовия бон да оспорва издаването му не е обуславящ изхода на спора, защото за страните и съда не е имало спор, че касов бон от 2.02.2009г. е издаден от фискално устройство на ищеца. Ищецът оспорва само плащането по фискален бон, около което се е концентрирал спора по делото. Въпросите са поставени при допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът в първата му част е поставен във въззивната жалба, но по него липсва произнасяне във въззивното решение.
Чл.25, ал.1 от Наредба №Н-18 от 13.12.2006г. задължава продавача да издаде фискална касова бележка / фискален бон/ за всяка продажба. В чл.31 от Наредбата са посочени случаите, в които продавачът е задължен да извърши сторно операцията – при връщане, рекламация на стоката или при грешно натрупване след приключена сметка на клиента и начина на документирането на сторно операцията. В ал.4 на чл.31 от Наредбата изрично е посочено, че не се допуска сторно операция при продажба на горива, натрупани през ЕСФП. Случая не е такъв. Операцията по сторниране е без значение за изхода на спора по делото, тъй като не са налице нито едно от посочените в Наредбата основания за извършване на сторно операция за извършената между страните продажбата на гориво, за която е издаден касовия бон, поради което въпросът не се явява обуславящ изхода на спора – чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът не оспорва факта на извършената доставка като количество и качество на доставеното дизелово гориво, не е направил рекламация, не е налице и погрешно натрупване на сметката на клиента, след нейното приключване. Спорът е дали има плащане по издадения фискален бон и с оглед на този спор въззивният съд е извършил преценка на доказателствата по делото и установените с тях правно релевантни факти, правилността на която обаче може да бъде обсъждана само ако бъде допусната касационната жалба до разглеждане по съществото на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Изложеното дава основание на настоящия състав на ВКС, ТК, да приеме, че по поставения правен въпрос, не е налице както основната, така и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото за последната липсват аргументи за хипотезите по т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.
В заключение въззивното решение на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1566 от 11.11.2011г. , постановено по гр.дело №1574/2011г. на Пловдивския окръжен съд, гражданска колегия.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: