О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 756
София, 14.10.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1162 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат М. С. срещу решение № 1224/29.08.2012 г. на Пловдивски апелативен съд /П./ по в.т.д. № 167/2012 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване визира разпоредбите по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
Ответникът – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Смолянски окръжен съд /СмОС/ са предявени обективно съединени искове по чл.266 вр. чл.79 ал.1 ЗЗД за сумата 61897.60 лв. и по чл.92 ЗЗД за сумата 6189.76 лв. от [фирма] срещу [фирма] – [населено място]. Ищецът претендира възнаграждение по изпълнен договор за изработка и договорна неустойка за забава. Исковете са изцяло уважени от СмОС със законните последици, чието решение е потвърдено от П.. П. е приел, че отношенията между страните са по договор от 10.06.2009 г. за изработване на проекти за строителни обекти в [населено място] и реализацията им чрез извършване на СМР при уговорено възнаграждение. П. е приел още, че възложената работа е приета и одобрена без възражение от възложителя [фирма] чрез одобрението на избраната от него консултантска фирма, поради което възложителят дължи уговореното възнаграждение на изпълнителя. П. е обсъдил и изложил подробни съображения относно сключен договор от 01.09.2008 г. между възложителя – [фирма] и фирма консултант „И.” за извършване на консултантски услуги и управление на инвестиционния проект, съгласно който консултантът одобрява плащанията на всички изпълнители и доставчици /чл.44 от договора/. Обсъждайки правомощията на консултанта по този договор, както и представения протокол от 10.08.2009 г. за приемане на изпълнени проекто-проучвателни работи, П. е приел, че консултантът има специалисти по инвестиционен контрол, чрез тях е прегледал и одобрил плащания към всички изпълнители, следователно осъществил е приемане на извършената работа от изпълнителя без възражения от възложителя в уговорения писмен вид, съгласно чл.10 от договора. Тези си изводи П. е направил при обсъждане на представените по делото доказателства: договори, протоколи, фактури, писмена кореспонденция между страните, свидетелски показания, заключение на съдебно-техническата експертиза, в което подробно е описано какво е изпълнено, на каква стойност, с включен ДДС по него /изрично посочен от П./ при приспадане на извършеното авансово плащане. Доказателствата са обсъдени от П., за което са изложени подробни съображения. Доколкото П. е приел, че възложената работа е приета от възложителя чрез избраната от него консултантска фирма, той е приел, че дължимата главница е както е поискана след приспадане на частичните плащания и отразява стойността на изпълнените СМР, като в сумата се включва ДДС. Според П. липсата на издадени данъчни фактури не касае изискуемостта на дължимите суми за извършените СМР, а доколкото плащане за извършените СМР не е извършено, основателен е и акцесорният иск по чл.92 ЗЗД за претендираната договорна неустойка по чл.12 ал.1 от договора за забава на плащането на извършената работа – 0.1 % от договореното възнаграждение за извършени СМР за всеки просрочен ден, но не повече от 10% от договореното възнаграждение, която сума в случая е 6189.76 лв.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът формулира въпроси, свързани с приемане на изпълнението при липса на двустранно подписани протоколи от двете страни, следва ли да се присъди ДДС при неиздадени данъчни фактури, въпроси за обсъждане на доказателствата и мотивите на въззивния съд, въпроси за недопустимост на въззивното решение при произнасяне по непредявени искове – раздел І от изложението, като за същите се твърди, че са разрешени от П. в противоречие с цитирана практика от ВКС – раздел ІІ от изложението.
Настоящият състав на ВКС не намира индиции за вероятна недопустимост на въззивното решение, свързани с произнасяне по непредявени искове както твърди касаторът и конкретно по акцесорните искове с оглед липса на мотиви /раздел І т.5 от изложението/. Има произнасяне по предявен иск по чл.92 ЗЗД, изложени са и мотиви от П., неприемането на същите от касатора не е равносилно на липса на мотиви.
Вярно е, че няма приемане на изпълнените СМР с изричен протокол, подписан от ищеца – изпълнител и ответника – възложител /раздел І т.1 от изложението/, но П. е приел, че е извършено приемане на СМР от възложителя чрез одобрението на избраната от него консултантска фирма. Останалите въпроси /раздел І т.2-4 от изложението/, доколкото са формулирани, касаят правилността на въззивното решение и могат да се обсъждат след допускане на касационно обжалване, но не сочат въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Следва да се отбележи още, че въпросите са и некоректно зададени – не с оглед установената и приета от П. фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи, а с оглед желаната от касатора фактическа обстановка и съответстващи на нея правни изводи, които не са установени, нито направени от П.. П. е изложил много подробни съображения, че има приемане на възложената и изпълнена работа чрез наетата консултантска фирма, с която възложителят е сключил договор именно поради наличието на съответни специалисти, компетентни да извършват съответната преценка на изпълнените работи, след което да одобряват плащанията по тях. П. е посочил и защо са основателни претенциите за присъждане на ДДС при липса на издадени данъчни фактури /раздел І т.2 от изложението/. Изложил е съображения и във връзка с обсъждане на събраните по делото доказателства, включително заключението на СТЕ /раздел І т.3 от изложението/, което не е оспорено от страните, нито има някакви данни за непълнота или неконкретност на същото, както поддържа касаторът. П. е изложил свои съображения относно фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, обсъдил е събраните по делото доказателства т.е. съвкупна преценка е извършена от П. /раздел І т.4 от изложението/, доводите за нейната правилност са основание по чл.281 т.3 ГПК, а законът разграничава основанията по чл.280 ГПК и тези по чл.281 ГПК, както и последователността за произнасяне по тях. Независимо от изложеното относно така посочените от касатора въпроси, представляващи по същество доводи за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК и неприемане на крайния изход по спора, по тези доводи не е налице и противоречиво разрешение от П. с цитираната от касатора съдебна практика. Принципни различия в правните изводи в тази практика и решението на П. няма, но тази практика /решения на тричленни състави на ВКС/ е постановена по обективно неидентични казуси с настоящия, а в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на части от правни изводи, извън контекста на съответния съдебен акт в цялост. Ето защо цитираната и приложена от касатора съдебна практика – решения на ВКС по ГПК /отм./ и ГПК, ПП на ВС, ТР на ОСГТК не обуславят допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1 или т. 2 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П..
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът – [фирма] следва да заплати на ответника по жалбата – [фирма] направените и поискани разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 лв. адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1224/29.08.2012 г. на Пловдивски апелативен съд по в.т.д. № 167/2012 г.
ОСЪЖДА „Ч. курорт” АД, със съдебен адрес [населено място], [улица] ет.1, адвокат М. С., да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк]бл.29 вх.Б ет.5 ап.25, сумата 1000 лв. /хиляда лева/ – адвокатски хонорар.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.