1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
[населено място], 25.10.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа докладваното от съдията Костова т.д. №1247/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] , [населено място] срещу решение №1354 от 14.11.2012г., постановено по в.т.д. № 641/2012г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост, а като основания за допускане на касационното обжалване визира разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт Т. М. Атанасова счита касационното обжалване за недопустимо поради отсъствие на визираните в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 предпоставки. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно решение на въззивен съд.
Пловдивският окръжен съд е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] сумата от 40 000 лв., представляваща получена сума като гаранция по договор от №1936/11.09.2006г. за доставка на горива и горивно-смазочни материали, сключен между [фирма] и [фирма] – Варна. Пловдивският апелативен съд е потвърдил решението. За съда основния спорен въпрос е бил дали дружеството [фирма] – концесионер на летище Варна има основание да претендира сумата от 40 000 лв. от [фирма], като правоприемник на [фирма] и какво е то. Счетено е, че по силата на тристранния договор от 10.11.2006г. между [фирма], [фирма] и [фирма], по който първото дружество е заместило като страна по договора за доставка на горива от 11.09.2006г. възложителя по този договор [фирма] , както в задълженията, така и в правата по изпълнение на договора с изпълнител – доставчик [фирма]. По силата на това правоприемство [фирма], а след вливането [фирма] е следвало да прехвърли преведената по сметка на дружеството – възложител гаранция от [фирма] за изпълнение на договора за доставка на гориво и горивни – смазочни материали. Тъй като не е налице встъпване в дълг, а пълно заместване на страна по договора от 11.09.2006г., за неоснователно е счетено възражението на касатора – ответник, че отношенията между страните по делото се определят от разпоредбата на чл.109, ал.2 ЗЗД и че [фирма] се е освободило от задължението да предаде гаранцията на поемателя.
По основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК:
С нормата на чл.288 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК се ограничава достъпът до касационно обжалване. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. ВКС не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.
Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос във връзка с прилагането на чл.20 ЗЗД, решаван противоречиво от съдилищата. За неправилно е счетено даденото от въззивния съд тълкуване на договора от 10.11.2006г., вместо като договор “за встъпване в дълг” договор “за заместване на страна”. Като допълнителен критерий се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решение №432/20.05.2009г. гр.д. № 270/2008г. и определение № 820/21.07.2009г. по гр.д. № 407/2009г. на ВКС, ГК.
Въпросът е значим за изхода на делото, тъй като това е бил един от спорните въпроси. Не е налице обаче допълнителния критерий – решението на въззвният съд, при прилагане на правилата за тълкуване на договора, да противоречи на задължителни решения на ВС и ВКС. Съгласно даденото в т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснение на чл.280, ал.1, т.1 ГПК задължителни за съдилищата са решенията на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК. Задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт по силата на чл. 86, ал. 2 ЗСВ са и тълкувателните решения, приемани от Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994 г., отм. ДВ, бр. 64 от 7 август 2007 г. Задължителна сила за съдилищата имат и тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд – чл. 59 ЗУС , отм. ДВ, бр. 59 от 22 юли 1994 г., какъвто характер няма решение №432 по гр.дело № 270/2008г. на ВКС, ГК. Решението е постановено по реда на чл.218а, ал.1, б”б” ГПК отм., и съдържа произнасяне по конкретен казус, поради което същото е относимо към влезлите в сила съдебни решения по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Цитираното решение и решението по конкретното дело са постановени при различни факти – в първото, съставът на ГК на ВКС се произнесъл по иск по чл.102, ал.1 ЗЗД и чл.240 ЗЗД за заместване в дълг на длъжника по договор за заем от трето лице, а по конкретното дело – за правоприемство както в задълженията, така и в правата на взискателя по договор за доставка на гориво. Въззивният съд не е игнорирал правилата на чл. 20 от ЗЗД, съобразил е предмета на договора, съобразявайки ясния и явен смисъл на отделните уговорки и връзката помежду им. Различния резултат по двете дела се дължи на особеностите на всеки един от договорите и вложената от страните воля.
Определението по чл.288 ГПК, с което съставът на ВКС се произнася по допускане на касационното обжалване, няма правната характеристика на съдебен акт, с който съставът на ВКС се произнася по същество на касационната жалба. Определение №820 по гр.д. №407/2009г., е постановено по реда на чл.288 ГПК и съгласно ТР №2/2011г. на ОСГТК, не формира съдебна практика.
Основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, ако произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми; когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или когато изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго. По въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД съдебната практика е постоянна и е в смисъл, че при тълкуване на договорните клаузи съдът следва да търси действителната обща воля на страните, като тълкува отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността вкл. и решения на ВКС по чл.290 ГПК,
поради което не следва да се допуска въззивното решение до касационен контрол и на това допълнително основание.
В обобщение решението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
На ответника по касация се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размер на 936 лв.
Водим от горното ВКС, ТК, състав на първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1354 от 14.11.2012г., постановено по в.т.д. №641/2012г. на Пловдивския апелативен съд, търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място] юрисконсултско възнаграждение 936лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: