О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
София, 19.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 13.12. две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
ч.т.дело № 526/2012 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.274, ал.3, т.2 ГПК по повод подадена частна касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез юрисконсулт М. И., с вх.№60411 от 05.06.2012 г. на Софийския градски съд, подадена чрез експресни услуги на 04.06.2012 г., срещу Определение №6691 от 20.04.2012 г. по ч.гр.д.№5193/2012 г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав, с което е потвърдено разпореждане от 16.12.2011 г. по ч.гр.д.№51867/2011 г. на Софийския районен съд, І ГО, 46 състав, с което е отхвърлено заявлението на касатора за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК за парично вземане в размер на 6 010.32 евро, солидарно срещу [фирма] и [фирма], поради нередовността на заявлението, с оглед липсата на индивидуализацияна вземането, както и че приложеният към заявлението запис на заповед с падеж на предявяване не е бил предявен, поради което не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане.
Касаторът [фирма] твърди, че обжалваното определение е неправилно, защото посочената от съда индивидуализация на заявлението не е необходима. Позовава се и на нарушение на чл.47, ал.5 във ГПК, във вр. с чл.50 ЗННД. Счита, че обстоятелствата за връчване са изяснени с представените по делото протоколи от нотариуса, съставени след изтичане на срока по чл.47, ал.2 ГПК. Първите два от поставените правни въпроси са свързани с индивидуализацията на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на основание чл.417 ГПК, включително и следва ли заявителят да посочи основанието на солидарната отговорност на длъжниците. Останалите въпроси от №3-до №5 включително са относими към настъпването на изискуемостта на паричното задължение, произтичащо от запис на заповед, с падеж на предявяване. Правен въпрос за редовността на предявяването на записа на заповед по реда на чл.47 ал.5 във вр. ал.1-3 ГПК, във вр. с чл.50 ЗННД не е поставян. Подържа всичките допълнителни основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1-3 ГПК.
Ответникът [фирма] оспорва основанията за достъп до касационно обжалване, а по същество основателността на частната жалба.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, във вр. с чл.62, ал.2 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване/ чл.274, ал.3 ГПК/, поради което е процесуално допустима.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Първите два въпроса са от значение за изхода на делото, но по тях не са налице подържаните допълнителни основания за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1 и т.2 ГПК. Софийският градски съд се е произнесъл за необходимата индивидуализация на вземането в заявлението за издаване на заповед за изпълнение съобразно трайно установената съдебна практика. С Определение №134 от 18.03.2009 г.по ч.т.д.№120/2009 г. на ВКС, І Т.О., Определение № 488 от 30.06.2010 г. по ч.т.д.№96/2010г на ВКС, ІІ Т.О. и др. ВКС се е произнесъл, че съгласно чл.410, ал.2 ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение трябва да отговаря на изискванията на чл.127, ал.1 и ал.3 и чл.128,т.1 и т.2 ГПК, т.е. че вземането следва така да бъде индивидуализирано, че да може да гарантира упражняването на правото на възражение на ответниците. Индивидуализацията е необходима и с оглед евентуалното предявяване на иска с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, за да може съдът да се произнесе по идентичността на претенцията по заявлението за издаване на заповед за изпълнение с тази по установителния иск. Не е налице и соченото противоречие с Определение №397 от 23.05.2012 г. по ч.т.д.№210/2011 г. на ВКС, ІІ Т.О., тъй като между него и обжалваното определението на Софийския градски съд липсва идентичност. С посоченото определение ВКС се е произнесъл, че не се отразява на редовността на заявлението по смисъла на чл.410, ал.2 във вр. с чл.127, ал.1,т.4 ГПК липсата на посочване в заявлението на съществуването на каузалното отношение, за обезпечаване на което е издаден записът на заповед. Такава хипотеза в случая не е налице. Липсва и противоречие с решение №1 от 01.03.2010 г. по т.д.№520/2009 г. на ВКС, ІІ Т.О., тъй като направените изводи в него са по отношение на предявен установителен иск с правно основание чл.254 ГПК, отм., а не по заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Вторият поставен въпрос за необходимостта от посочване на основанието за солидарната отговорност на длъжниците също не е разрешен от Софийския градски съд в противоречие с практиката на ВКС по отношение нуждата от индивидуализиране на вземането, включително и по отношение на пасивната солидарна отговорност на длъжниците. Не е налице и соченото противоречие с Определение №814 от 29.11.2011 г. по ч.т.д.№754/2011 г. на ВКС Т.О., защото именно в него ВКС е приел, че законовата солидарна отговорност не може да замести искането за солидарно осъждане, поради което е и приложил режим на разделност при преценката за допустимостта на касационната жалба с оглед цената на заповедните искове по смисъла на чл.274, ал.4 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК. Нещо повече. Това определение е в подкрепа на направените от съда изводи, че независимо от законовата солидарност на длъжниците / чл.513, ал.1 ТЗ/, тя трябва да бъде изрично поискана, което обуславя и нуждата от индивидуализацията й чрез правопораждащия факт.
Последните три въпроса за настъпване изискуемостта на паричното задължение по издадения запис на заповед с падеж на предявяване също са разрешени съобразно трайно установената съдебна практика на ВКС, включително и т.3 на ТР 2-2004-ОСТК. Съгласно него предявяването на записа на заповед за плащане не е предпоставка за изискуемостта на вземането. В настоящия случай записът на заповед, въз основа на който е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.9 ГПК, е с падеж на предявяване по смисъла на чл.537 във вр. с чл.486, т.1, ТЗ, което придава на предявяването значение на условие и за настъпването на изискемостта на вземането по смисъла на чл.418, ал.3 ГПК. В същия смисъл са и Определение №813 от 30.12.2009 г. по ч.т.д.№868/2009 г. на ВКС, І Т.О. и Определение №776 от 05.11.2010 г. по ч.т.д.№733/2010 г. на ВКС, ІІ Т.О. , постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК, поради което формиращи задължителна съдебна практика по смисъла на т.2 на ТР1-2010 ОСГКТК и т.2 на ТР2-2011-ОСГКТК. А по доводите на жалбоподателя за редовността на предявяването му с нотариална покана по реда на чл.47, ал.5 ГПК, във вр. с чл.50 ЗННД, въззивният съд въобще не се е произнесъл, поради което, вероятно, и касаторът не формулира правен въпрос свързан с тях.
По всички формулирани въпроси се подържа допълнителното основание по чл.280, ал.3 ГПК, което не е налице поради трайно установена съдебна практика на ВКС в посочения по-горе смисъл, с която е преодоляно съществуващото противоречие между съдебни актове, постановени от отделни състави на различни съдебни инстанции, а нужда от преосмислянето й или изоставянето й не е изложена.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение №6691 от 20.04.2012 г. по ч.гр.д.№5193/2012 г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-д въззивен състав, с което е потвърдено разпореждане от 16.12.2011 г. по ч.гр.д.№51867/2011 г. на Софийския районен съд, І ГО, 46 състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: