О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 35
София, 20.01.2012 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 692 по описа за 2011 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [община] чрез адвокат Л. Ц. срещу решение № 465/17.03.2011 г. на Софийски апелативен съд /САС/ по т.д. № 561/2011 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване развива съображения по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба по съображения в писмено становище. Поддържа, че няма противоречие между обжалваното решение и приложената от касатора съдебна практика.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Софийски окръжен съд /СОС/ [фирма] е предявило срещу [община] обективно съединени искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. с чл.266 ал.1 ЗЗД, чл.92 ал.1 предл.1-во ЗЗД и чл.92 ал.1 предл.2-ро ЗЗД, чл.86 ал.1 ЗЗД. Ищецът претендира уговорено и неплатено от ответника възнаграждение по договор за изработка в размер на 93978 лв., договорена неустойка за забава в размер на 9397.80 лв. както и 14934.30 лв. – обезщетение за претърпени вреди, надхвърлящи договорената неустойка и изразяващи се в разликата между дължимата неустойка и дължимата мораторна лихва за забава на неизплатената в срок главница от 93978 лв. В хода на процеса ответникът е изплатил на ищеца сумата от 93978 лв. и ищецът е направил отказ от тази претенция, производството по която е прекратено. СОС е уважил претендираната договорена неустойка за 9397.80 лв., а е отхвърлил претенцията по чл.92 ал.1 предл.2-ро за сумата 14934.30 лв. САС е отменил решението на СОС в отхвърлителната му част и е постановил друго, уважаващо претенцията по чл.92 ал.1 предл.2-ро ЗЗД за сумата от 14934.30 лв. с направените разноски. САС е прел, че с оглед сключения между страните договор и договорената в него неустойка за забава на договореното възнаграждение за изработка, дължима е договорената неустойка, но няма пречка да се търси и разликата между договорената неустойка и размера на мораторна лихва за забава за същия период по реда на чл.92 ал.1 предл.2-ро ЗЗД като обезщетение за претърпените вреди, надхвърлящи договорената неустойка. Това е допустимо от закона – чл.92 ал.1 предл.2-ро ЗЗД, договорено е и между страните – раздел III т.4 от договора.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. Въпросът по смисъла на закона е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалваният акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира два въпроса:
1. При наличието на договор между страните, следва ли да се прилагат общите правила, ако те са по-благоприятни за кредитора или уговореното дерогира приложението на общите диспозитивни норми? По-конкретно въпросът е имал ли е кредиторът право на избор между договорените последици на неизпълнението и законовите такива?
2. При предявен иск с правно основание чл.92 ал.1 изр. 2-ро ЗЗД, когато вземането се отнася до неустойка за забава на изпълнение на парично задължение следва ли да се доказва размера на действително претърпените вреди или е достатъчно да се претендира разликата до законната лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД, без да се доказва размера на действително претърпените вреди?
И двата въпроса имат връзка с изхода на спора, макар че са формулирани без да са съобразени с конкретно предявените претенции, обстоятелствената част на исковата молба и всички изложени от САС мотиви, относими към уважаването им. Не се касае до претендиране на неустойка и обезщетение /лихва/ за забава на парично задължение в пълен размер, като последици от неизпълнение /първи въпрос/, а за неустойка за забава и разлика между нея и обезщетение за забава на парично задължение по чл.86 ал.1 ЗЗД, с оглед твърдения за вреди в по-голям размер от договорената неустойка, за което няма пречка да бъдат претендирани с оглед чл.92 ал.2 предл.2-ро ЗЗД, на каквото основание е предявена претенцията за 14934.30 лв. и на каквото основание е уважена тя от САС. По втори въпрос следва да се посочи, че законната лихва се дължи по силата на закона за времето на забавата, като нейният размер следва да бъде установен със заключение на ССЕ, което в случая е сторено. Независимо от гореизложеното, по така формулираните върпроси, липсва и допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Касаторът поддържа противоречие на обжалваното решение по посочените въпроси със задължителна съдебна практика и практика на тричленни съдебни състави на ВКС, която прилага. Тази практика не установява твърдяното противоречие, защото: р. № 32/04.03.2002 г. по гр.д. № 849/2001 г. на ВКС е неотносимо, тъй като касае условия на предварителен договор какъвто в случая не е налице, т.е. няма обективна идентичност между казусите; ТР № 2/01.12.97 г. по гр.д. № 2/1997 г. на ОСГК на ВКС е също неотносимо, тъй като касае обезщетение за забава на задължения в чужддестранна валута, какъвто не е настоящият случай; р. № 123/20.02.2006 г. по т.д. № 676/2005 г. на ВКС и р. № 507/16.05.1996 г. по гр.д. № 2380/1994 г. на ВС са неотносими, тъй като и двете касаят случаите на едновременно присъждане на цялостен размер на лихва за забава и неустойка за забава, а в случая се претендира и е присъдена разликата между тях на основание чл.92 ал.1 предл.2-ро ЗЗД; неотносими са и р. № 450/18.06.2009 г. по гр.д. № 508/2008 г. на ВКС, което е по спор по ЗС и р. № 1417/25.10.2000 г. по гр.д. № 625/2000 г. на ВКС, което касае други задължения; обжалваното решение е в съответствие с приложеното р. № 1900/05.12.1962 г. по гр.д. № 1406/1962 г. на ВС, а не в противоречие с него. Следователно, няма основание за наличие на допълнителен критерий за селекция по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК /т.2 и т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/. Не е налице допълнителен критерий за селекция и по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото касаторът не излага съображения за наличие на някои от хипотезие на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС/, а само възпроизвежда законовата разпоредба, което не обуславя нейното приложение.
Няма основание за допускане на касационно обжалване на решението на САС с оглед съществуваща вероятност за недопустимост на решението и в съответствие с т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГК и ТК на ВКС. Така посоченото от касатора в края на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е немотивирано. САС е уважил предявените искове на предявеното правно основание. Ако не се дължи обезщетение по чл.92 ал.1 изреч.2-ро ЗЗД, както поддържа касаторът, доводът касае неправилност на решението по чл.281 т.3 ГПК, а не недопустимост на същото и не е налице основание за допускане на касационно обжалване с оглед съществуваща вероятност за недопустимост на решението на САС.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Съдът не присъжда разноски на ответната страна, независимо от изхода на спора, тъй като няма искане за това, нито са представени доказателства да са сторени разноски пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 465/17.03.2011 г. на Софийски апелативен съд по т.д. № 561/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.