7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 465
[населено място], 05,04, 2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова ч.т.д. №1694/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 274, ал.3 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба на М. Р. Р., чрез адв. Н. М. със съдебен адрес в [населено място], [улица] за отмяна на определение № 2585 от 29.11.2012г., постановено по гр.дело №4035/2012г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение. Поддържа, че обжалваното определение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и е необосновано. Според частният касатор в грубо нарушение на чл.6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз съдебния състав на апелативния съд не е провел открито заседание за разглеждане на въззивната жалба, с което е възпрепятствано правото на участие и защита в процеса на въззивника, а прекратяването на производството по делото по отношение на физическите лица представлява отказ от правосъдие. Счита, че срещу физическите лица исковете са допустими, тъй като чрез уважаването им ще се предотврати по –нататъшното искане за вписване на обстоятелства по партидата на ПП “З. – Б.”, превърната в частна собственост и управлявана от сина на бивш генерал от тоталитарно комунистическата “ държавна сигурност”. По недопустим начин се смесва допустимостта на иска с неговата основателност и след като е насочен срещу реално съществуващ субект на правото, искът е допустим, а дали е основателен съдът ще се произнесе с решението си. Според частният жалбоподател съдебния състав е игнорирал основните твърдения в исковата молба и доказателства по делото, а останалите изопачава и тълкува превратно с цел да “обоснове” неверен краен извод за да избави ответниците от гражданска отговорност. Поддържа, че с постановяване и влизане в сила на решение по чл. 537, ал.2 ГПК ответниците физически лица няма да имат правната възможност да злоупотребяват със субективното право по чл.600 ГПК относно вписването на несъществуващи обстоятелства по партидата на партията. Направено е искане ВКС да спре производството по делото и да отправи до Съда на Европейския съюз в [населено място] преюдициално запитване относно тълкуването на чл.47 от Хартата за основните права на Европейския съюз: правната норма на чл.47, ал.2 от Хартата задължава ли националните съдилищата да провеждат публични процеси по жалби срещу съдебни актове на първоинстанционния съд; правото на политическо сдружаване по смисъла на чл.12 от Хартата за основните права в ЕС подлежат ли на съдебна защита по смисъла на чл. 47 от Хартата; съдебни решения, постановени по правен спор, относно изопачаване на обективната истина и на решенията на членовете на ПП имат ли задължителна сила за националната държава и представляват ли основание за съответното изменение или отмяна на охранителния акт, постановен в регистърното производство; залегналото в чл.47 от Хартата за националната държава да осигури “независим и безпристрастен съд”, “справедлив процес”, “ефикасни средства за защита” задължава ли държавата да обяви имената на членовете на съдебния състав, на който възлага разглеждането на конкретното съдебно дело, вкл. страните да искат отстраняването на членове от съдебния състав, които не представляват “независим и безпристрастен съд”; нормата на чл.12 и чл.57 от Хартата за основните права в ЕС задължава ли националната държава да проведе “исков състезателен процес”, когато е сезиран съда за защита на неговите политически права, и когато се нарушават чрез неправомерна подмяна на ръководни органи на ПП и разполага ли с правото на съдебна защита всеки член на ПП и с правото да бъде постановено съдебно решение, което да се ползва сила на пресъдено нещо по отношение на визираните в исковата молба физически лица. Направено е искане за присъждане на разноски по чл.80 ГПК, общо за сумата от 607.60 лв., включващи ДТ в размер на 15 лв. и адвокатско възнаграждение 590 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за касационно обжалване, представено с касационната жалба, частният касатор в три раздела поддържа съображения за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу определения, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото /какъвто характер има и настоящото определение по отношение на част от предявените искове/, касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Според задължителното за съдилищата тълкуване на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, дадено от ОСГТК на ВКС в ТР №1/2010г., материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Производството по делото е образувано по искова молба на М. Р. М. от [населено място], [община], като член на Националния политически съвет на ПП “ З. – Б.” с ответници ПП “З.” с , “автентично име ПП “ З. – Б.” и срещу десет физически лица, едно от които е ищецът М. Р. Р. / № 8 от исковата молба/. След изложени факти и обстоятелства в исковата молба, ищецът е направил искане за: 1.заличаване на всички обстоятелства, вписани с нищожно решение №122/29.07.2011г. по т.дело № 690/2011 на ВКС, 2. да бъдат признати за нищожни всички вписвания с решение № 122/29.07.2011г. по т.дело № 690/2011г. на ВКС като несъществуващи, ако не бъде прогласена нищожността на вписването е направено искане вписването да бъде обезсилено като недопустимо, и второто алтернативното искане е да бъдат заличени поради недопустимост на вписването или поради вписване на несъществуващи обстоятелства по смисъла на чл.604 ГПК.
С разпореждане от 17.07.2012г. на СГС, т.о. освен, че е оставил без движение исковата молба на основание чл. 129, ал.2 във връзка с чл.127, ал.1, т.4 ГПК за отстраняване на констатирани нередовности, е постановил на основание чл.130 ГПК връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото по отношение на предявените искове срещу физическите лица, поради липсата на правен интерес от търсената защита спрямо тези лица, връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото по иска за заличаване на обстоятелства по партидата на ПП и в частта, с която се иска отмяна и обезсилване на вписване, по съображения ще съдът не разполага с такава компетентност, а ищецът с подобен иск.
Разпореждането за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото по част от исковете, е потвърдено с обжалваното определение на САС, предмет на касационна проверка, по въззивна жалба на ищеца. САС е изложил подробни аргументи за недопустимост на исковете. Липсата на правен интерес от предявените искове срещу физическите лица, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на иска, въззивната инстанция е обосновала с разпоредбата на чл.17, ал.1 ЗПП, в която са изброени подлежащите на вписване обстоятелства за политическите партии, както и с разпоредбата на чл. 537, ал.2 ГПК във връзка с чл. 604 ГПК, че ответник е именно юридическото лице по чиято партида са вписани обстоятелства по чл.17, ал.1 ЗПП. Липсата на правен интерес от предявените искове срещу физическите лица, както и легитимацията на политическата партия като единствен ответник по тези искове, е обосновава с целта на иска по чл.537, ал.2 ГПК, а именно от заличаване на вписването или на съответното обстоятелство единствено политическата партия е ползващо се от вписването лице. Съдът е приел, че заличаване на вписаните по партидата на политическа партия обстоятелства не са предмет на самостоятелен иск, а правна последица от успешното провеждане на установителния иск, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл.604 ГПК – съдът служебно заличава вписаното обстоятелства. Недопустимостта на иска за отмяна и обезсилване на извършеното вписване е обоснована с действието на вписването в регистърнато производство – вписват обстоятелства, поради което последицата от успешното провеждане на установителния иск по чл. 537, ал.2 ГПК е заличаване на самото вписване, а не отмяна на акта / решението/ с което е допуснато вписването.
Въпреки процесуалната допустимост на частната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения:
В раздел І на Изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор поддържа, че определението на съда е постановено в противоречие с практиката на ВКС за липсата на материалноправна легитимация на физическите лица по предявените искове. Въпросът не е обуславящ изхода на спора, доколкото съдът е обосновал недопустимостта на иска с липсата на правен интерес от търсената с иска защита срещу ответниците. Отсъствието на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание да се откаже допускането на въззивното определение до касационно обжалване /т.1 ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС/. В случая не е налице допълнителния селективен критерий – противоречие с практиката на ВКС / чл.280, ал.1, т.1 ГПК/. Решения № 660 по гр.д. № 17/2006г. на ВКС, ІV гр.о. и решение №152 по гр.де ло № 976/1985г. на ВКС, ІІ гр.о. са постановени при действието на отм. ГПК и нямат задължителен за съдилищата характер, съгласно даденото в т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснение по приложението на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и допълнителния критерий по т.2, на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото преценката за легитимацията на страните е преценявана с оглед на конкретните предявени искове, различни от тези по конкретното дело. По допустимостта на иска, с оглед наличието или отсъствието на процесуалните предпоставки за неговата допустимост, вкл. и наличието на правен интерес от предявяване на установителен иск, съдът се произнася предварително / чл.130 ГПК/, като преценката е винаги конкретна. Въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, каквото в случая не се констатира.
С останалите развити доводи в раздел І и тези в раздел ІІ на изложението, касаторът не обосновава довод за наличие предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, съобразно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, който следва да бъде свързан с решаващия извод на въззивния съд, обусловил обжалвания резултат. Изложението съдържа доводи за неправилност на обжалваното определение, поради допуснати нарушения относно необсъждане на доводи на жалбоподателя и за мотивиране на определението. Всичките те биха могли да се квалифицират като основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не могат да служат същевременно и като основания за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – т. 1 на ОСГТК на ВКС. Не е налице и подържаното допълнително основание за селектиране на частната касационна жалба. Приложените съдебни решения не доказват противоречива съдебна практика, тъй като с тях не се разрешават въпроси, свързани с недопустимостта на предявените искове, предмет на прекратителното определение на СГС.
В раздел ІІІ на Изложението касаторът поставя въпроса: представлява ли касационно отменително основание неотчитането на разликата между процесуална легитимация и материално – правна легитимация на всички конституирани ответници, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът не попада в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не е разглеждал наличието или липсата на материалноправна, респективно процесуалноправна легитимация, нито ги е сравнявал. Във връзка очертания от ищеца предмет на спора, САС е изложил мотиви защо по отношение на физическите лица искът се явява процесуално недопустим, поради липса на правен интерес, обосновани както с характера на охранителното производство по ЗПП, така и с приложимостта на общите правила на ГПК спрямо това производство. Това са и решаващите мотиви на съда, с които същият е потвърдил разпореждането на първостепенния съд за частично прекратяване на производството. Не е налице и допълнителния критерий. Според т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изисква обосноваване от страна на касатора, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване, и за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Въпросът на жалбоподателя за задължителността на публичните процеси не е свързан с настоящето производство. Съгласно чл.130 ГПК съдът прави проверка за допустимостта на иска в закрито заседание, по арг. на чл.140, ал.1 ГПК. Правилността на акта по допустимостта на иска се проверява чрез упражняването на правото на частна жалба, изрично регламентирано в закона. Частните жалби се разглеждат в закрито заседание, като законът предоставя на съда при необходимост да прецени дали да не я разгледа в открито заседание/ чл.278, ал.1 ГПК/. Не попадат в общото основание по чл.280, ал.1 ГПК поставените въпроси по приложението на вътрешното материално и процесуално право с норми от общностното право на ЕС, доколкото на ищеца не е отречено право на съдебна защита, нито право на справедлив процес. В чл.22 ГПК са изложени основанията за отвод на съдията, а в случая частният жалбоподател не излага конкретни основания за отвод на съдебния състав, на когото е възложено разглеждането на частната жалба чрез компютърно разпределение на жалбата.
Молбата на жалбоподателя за отправяне запитване за постановяване на преюдициално заключение от Съда на ЕО с правно основание чл. 629, ал. 3 ГПК ще следва да бъде оставена без уважение. Според чл. 234, ал. 2 Договора за функциониране на ЕС националните съдилища могат да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕО, когато се поставя въпрос от общностното право, ако преценят, че преюдициалното заключение по този въпрос е „необходимо, за да постановят решение“. Преюдициалното заключение, а оттам и преюдициалното запитване, трябва да има пряко отношение към решението, което националната юрисдикция ще постанови. Въпросът на жалбоподателката за задължителността на публичните процеси не е свързан с настоящето производство. Както беше посочено по – горе, редът на проверка на допустимостта на иска е посочен в процесуалния закон, който ред гарантира правото на ищеца да сезира ВКС за да бъде упражнен контрол за законосъобразност. В обобщение на горното, въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. С оглед на изхода от касационното обжалване на частният касатор не се присъждат разноски.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №2585/29.11.2012г., постановено по ч.гр.дело № 4035/2012г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, трети състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на М. Р. Р., чрез адв. Н. М. за отправяне запитване за постановяване на преюдициално заключение от Съда на ЕО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: